ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (645.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (645.)

  Изхвърлят детството като стара шапка. Забравят го сякаш е телефонен номер, дето повече не им е нужен. Били са деца, после станали възрастни, и какво?! Само онези, които порастват и пак си остават деца, са човеци.– Ерих Кестнер (1899-1974)

  12 uli 2000 

СОРЕН ЛЪЖЕЦА

В къщурката под големия кестен зелен
в самия край, сред боклуците на квартала
самичък живееше Дядо Сорен,
педя душица, две педи – брадата му бяла.

Сбирахме се хлапенцата от цялата махала
да послушаме как дядо Сорен ще ни лъже
как ходил в далечни земи,
вършел куп щуротии, че и бели,
срещал разни човеци от кол и от въже,
и от невероятно заплетени положения
с арменската си хитрост се измъквал,
надзърнал, да не повярваш, и в самия Пъкъл,
приет с пиво от дяволите космати, рогати
и как ги метнал, разбира се, без да изпати.

Друг път разправяше за чудните Райски селения,
за онези там необясними небесни знамения,
предвещаващи точно това и онова,

което ще се стовари върху нечия глава,

или някому ще му се усмихне щастието

 и ще се събуди на утринта ужасно богат,

 и ще я кара само на боза, баклава и пасти,

ще носи костюм от най-скъп английски плат. 

Подир обяда – вместо да сме си по леглата,
скришом от майки и лели, и от бабите
се измъквахме и търчахме пак там,
в онова дворче с големите кактуси 

при Сорен Лъжеца, който шеташе сам.

И значи, шепнешком той ни разправи 

как срещнал на улицата веднъж 

ужасно изпусталял опърпан мъж;

и онзи му поискал коричка хляб.

Бил кожа и кокали, толкова слаб,

че Сорен,

 който в онзи момент

най-случайно нямал и залъче хлебец,

изтърчал при бакалина, тоже арменец,

и го помолил: Таквор, дай малко хляб,

че онзи човек зад дувара отзад, 

като го гледам, душа бере.

И Таквор рекъл: Е, ми добре!

И му дал естествено.

Обаче хлябът, който знаем, е бял,

а хлябът на стиснатия Таквор

бил чер като въглен, и не само това,

бил недопечен, влажен, мухлясъл. 

Какво си ми дал? – изкрещял Сорен Лъжеца.

Каквото си заслужил! – отвърнал хитрецът.

И какво да стори бедничкият Сорен,

с този комат търчи при госта необикновен.

Ала госта никакъв го нямало,

независимо че Сорен викал, врещял,

подскачал, дерял си гърлото, 

скубел си косите,

заничал зад бурена и сливата до оградата

и зад кактусите бодливи на двора...

Същата вечер се извила буря там горе, 

в небесата над Пловдив, 

разтресло се Джендем тепе*, 

развълнувала се земята 

като същинското Черно море,

и от забуления с прахоляци свод

треснала светкавица, и Сорен видял

бакалина Таквор да се щура обезумял

по двора,

да кълне насъбралия се беден народ,

че от завист му подпалил милия имот.  

Ей тъй ни омайваше Лъжеца Сорен – 

педя душица, две педи брада,

най-готиния арменец, ако питате мен,

ала що го сънувах като Дявол с рога?

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 4 uli 2021 

Илюстрацията долу:

- Авторът сред приятели, един от които лъже на поразия.

–––

* Най-високият хълм на Пловдив, по чийто пътечки и скалиста снага дузина момци от бедняшката ни махалица се катерехме по цял ден като козлета. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (644.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (644.)

    "Колко просто и скромно нещо е щастието: чаша вино, печени кестени, звукът на морето..." – Никос Казандзакис (1883-1957)

  18 noe. 1997

ЛЮБОВ КЪМ ПЪРЖЕНИТЕ КАРТОФКИ*

Двама се срещат незаконно и тайно;
двама – значи, мъж и млада жена...
но има ли обществото вина,
че скритото между нас е всезнайно!

За ужас на приятели, врагове и роднини,
тези срещи продължават вече години –
несъобразени с моралната чистота,
дъждовете и пустинните бури,
движението на планетите и онези щури
предсказания за близкия край на света.

Независимо от кандидатпрезидентската

достойна кампания в Щатите,
независимо от самоотвержените

главорези в Близкия Изток,

от напиращите да нахълтат 

мюсюлмани в приятелска Европа,
независимо от глад, недоимък
мор по добитъка,
суша,
потоп,

земетресения,

вулкани
космични катастрофи,
слънчеви изригвания,
кървави бунтове

и освободителни въстания,
все към този мъж стреми се тази жена,
все към нея препуска той запъхтян
и сврени зад някоя

надупчена от терористите стена,
нещо особено интимно си споделят там.

И отиват после в нелегална една квартира,
продължавайки да дискутират оживено:
той пита тя какво толкова у него намира,
а тя – дали с нея не му е студено...

И какво следва от тези невчесани строфи:
очаквате може би кой знае какво да стане,
обаче... 

тя сега бели картофи,
а той просто излива олиото в тигана.

И когато накрая вечерята е сложена,
споглеждат се дяволито 

двамата конспиратори**...
и оказва се тази тяхна среща, 

тайна и някак възторжена,

е най-важното нещо под Небесата.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 03 uli 2021

–––

* От "Порто Фино" (1999), неиздаден сборник с текстове. 

** Които дишат с един дъх (вероятно първичният смисъл на думата), Бел.м., tisss.