сряда, 21 септември 2022 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1062.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1062.)

   ...За старата любов – докрай!/ За миналите дни!/ Ти чаша нежност ми подай/ за миналите дни! – Робърт Бърнс (1759-1796)*

   31 dec. 1974 

СТАРАТА ЛЮБОВ


Старата любов горчи.
Кой не знае Старата любов?
Всеки грях ще ми прости
само Старата любов.

Понявга вечер уморена
се връща Старата любов,
как мълчаливо и смутено
ме гледа Старата любов!

Постила ми леглото. Кротко
присяда Старата любов...
Не, няма нищо по-жестоко
от Старата любов.
**

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 22 sep. 2022

Илюстрации:
- Не знам по-ефимерно, но и по-жилаво нещо от любовта.
- 1968 г. Старата гребна база през януарската ваканция.***

 –––
* "Старата любов" на Р. Бърнс в превод на Владимир Свинтила (1957), фрагмент.
** От сб. "Сутрин рано", издателство "Христо Г. Данов" – 1983 г.
*** Всичко тук бе още ново, Гребният канал с дължина 1200 м, а и старите хангари за лодки си бяха бараки, сковани от грубо рендосани дъски, нямаше ги още ресторанта и кафенетата наоколо – любимото ни място за каякари и кануисти. Бат Фирлю – един от каякарите, минали по реда си далеч преди нас, заявил на жена си, която го заяла ревниво, като нормална съпруга: защо по всяко свободно време кисне на Гребната база: "С теб, миличка, може и да се разделя, от Гребната не се отказвам!" Бях там, когато същият възпълен едър българин извади удавник от по-дълбокото, точно срещу кейчето на Морския клуб, помня как метнаха преседелия в канала две денонощия удавник върху сламата в каросерията на зелена общинска молотовка. Някогашните гребци нямахме главозамайващите успехи на по-късните поколения в кану-каяка, но сме били силно привързани към всичко тук – от мириса на безир и лак откъм прясно вапцаните брезентови платна на шперплатовите лодки до безкрайните мухабети след тренировка в дълбокия сняг край замръзналото езеро и скупчили се около бумтящия разпален до червено варел в нисичкото тесничко стайче. Снимката тук е от първата ми студентска ваканция, когато долетях от София и с приятеля от детство Тодор Ряпов първата ни работа беше да хукнем към Гребната база. Нали в прясно построената сграда зад гърба ми на снимка сред фотосите в коридора пред спалните помещения висеше и наша фотография в чернобяло, заснета в ранно утро от професионален фотограф, както сме двамата с Ряпов с екипа на Армейския спортен клуб "Ботев", Пловдив, в каяк двойка. Преди да замина за казармата, бяхме най-бързата двойка между петте юношески тима каякари от Пловдив и Асеновград. Подобна фотография висеше, възможно е и още да виси в центъра на Пловдив, най-отпред – над стръмното стълбище надолу към стола на спортистите на ул. "Отец Паисий". Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1061.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1061.)

      Децата, учениците, по-младите, с които влизаме в досег, всъщност не се учат от думите ни, колкото интуитивно попиват умението да ги разбираме. – Аноним (1947)

   10 noe. 2004 

ЕДНА НАИСТИНА МОЯ УЧЕНИЧКА


  Писано след полунощ... Легнах да спя снощи около седем. Будя се към полунощ и се позагледах в руския филм "За отровата или История на световните отровители". Заинтригува ме филмът, та излязох на балкончето да запаля цигара. Личните ми дела не вървят, но изведнъж откривам: нищо ценно мое не съм изгубил. Бръкнах напосоки в Библията по навик от години, и ей на какъв пасаж съм забил показалец: "Благодаря на Христа Иисуса, нашия господ, Който ми даде сила, задето ме призна за верен, като отреди на служба мене"*. Наивник ли съм?! Голият факт – купища загуби напоследък понасям, а всъщност живея интензивно духом и си имам от всичко, което ми е нужно за да работя, включително разочарования – за да ме зареждат сякаш с допълнителна енергия. Усещам у себе си любов – меко някакво упорство да следвам мечтата си: да си видя отпечатани ръкописите, спокойствие, и дори слабостта, че мога да обмислям, да усещам интуитивно хора и събития – по жестовете, по гласа, мимиките да отгатвам що за птица е насреща ми, чист, готин човек или фукльо лицемер; ей такива работи!

    
29 noe. 2004

 Палнах свещичка в памет на баща ми, седя сам в кухничката, пуша. Готвя сух фасул, включил съм компютъра в съседната стая, ровя в ръководството "Стъпка по стъпка" за версията Windows XP. И внезапно ми идва на ум: Какво да правя с поета-печатар и виден общественик Тодор Чонов (1945), който ачик лъже, прави опит да ме изнуди за още пари, уж някакви 300 лева решил, че дължа на сина му Стоян? И отново посегнах към Библията, та ето пак забучих пръста си напосоки: "А Тоя, Който утвърдява нас с вас в Христа и ни помаза, е Бог; Той ни запечата и даде залог на Духа в сърцата ни".** Уплашил ли се е поетът-печатар-кмет на Стария Пловдив, зарзаватчия и любимец на пловдивската публика Чонов от книгата "Ламски"? Там е показана идилията на т.нар. "пишещи лицемери" – братя и сестри от неговия обаятелен тип самозванци.

    
06 dec. 2004

  Правя малки жестове към хора, както винаги е било и откак се помня, без да заемам поза на благодетел. И нищо не очаквам в замяна; жестовете на мен са ми необходими да поддържам представата си, че не съм лош човек и недостоен. Моите добрини към другите не ми носят материални ползи. Моето добро основно не работи за мен, ни за тщеславието ми. Напротив! Почти без изключение винаги подир сторено добро са ме унизявали Нехайството или Слепотата откъм отсрещния, че моето е жест и че по своя воля и в знак на човечност съм постъпвал, явявал съм се като пожарна команда, като спешна помощ в определена заплетена за клетия човек ситуация. Егоизмът ми шепне: Защо го правиш? И в такъв един момент си се чудя и се питам: Бе, аз глупак ли съм?

  Снощи със съседа Митко Йовчев (1945) излязохме за около час да се поразходим в квартала, а насреща ни
– Елена, някогашна моя ученичка, от онези чаровни същества в моите монашески представи. Усетих как се зарадва, като ме видя... Такова доверие излъчваше, че и сега, като го записвам по нощите, ми е хубаво. Не-е, неслучайно съм й бил учител! Бъбрихме на крак не повече от две-три минути. Обръщам се към Митко:
"Това е момичето, дето веднъж ми рече: Господине, обичам ви". И като си поехме пак пътя, разправям му как се случи. Бях й писал шестица за добре написано съчинение, и тя – до онзи момент нехайна, макар и доста интелигентно същество, беше до такава степен изненадана, че грееше сякаш, излъчваше толкова силен чар, та се задъхах чак от вълнение, сърцето ми се качи в гърлото, очите ми се наляха със сълзи и й креснах да ми се маха от очите – и тя, и двете й дружки. Едната цоцоланка грубичко я изръга с лакът, гнусливо я отстрани от себе си: "У-у, ма, Елено, е па внимавай малко! Какво си се разръкомахала?!"

  Ей такива неща помня... и те ме зареждат и с енергия за писане, и със сладостта, че си струва да живее човек, каквито и неприятности да среща. Нередно ли е да обичам по този начин! Тя беше изключително красива снощи, вероятно отиваше на любовна среща и на сбогуване й заръчах:
  – Кажи на твоя момък много да те цени, защото си хубава. И душата ти е хубава.

  Отдалечавайки се, след десетина крачки се спря, обърна се, махна ми с ръчица:
  – Добре, господине.

  – Ето – рекох на съседа, – тя наистина ми е ученичка. – И споменах колко неприятно същество беше по-голямата й сестра, на която съм забравил името, Христина май се казваше; учеха в една и съща паралелка, беше цинично, грубо, мързеливо, отпуснато същество.
Как става това нещо, нали една и съща майка ги е раждала!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 21 sep. 2022

Илюстрации:
- Елена беше почти копие на известна актриса.
- Край Марица преди по неволя да стана учител.
___
* І послание на ап. Павел до Тимотей, гл. І, ст. 12.
** ІІ послание до коринтяни, гл. І, ст. 21-22. 
Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1558.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1558.)     Не се плаши от локвата, душа и свят й е да те окаля! Смачканото празно тенеке вдига глъч до неб...