ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1254.)
Днес гаврата с писаното слово, особено когато става дума за поезия, е на почит. Не само г-жа Божана Апостолова – пишман-поетеса, е в киреча за това що е лирика; поне това нека изрека на глас, пък макар да е и само във фейсбук! Лауреатите на всякакъв род литературни награди у нас сякаш са избирани по идиотския напън да се пише не само неграмотно, но и неразбрано, затлачено, омотано на възли като кучешки черва. Тягостното е, че за ходатаи на претенциозните ребуси, кой знае защо (впрочем, знае се и се отнася не до вкус, естетика, а до пари) наемат професионални критици, поети, писатели. Така че в случая с кичмена Лорд Бул* – рожба на манталитета или стила на циганското гето Токайто в покрайнините на Пазарджик, но сакъ-авер, според фукните му, на Нейно величество Елизабет II – кралица на Великобритания, никак не е случаен персонаж в конкурс за стихове в Европейската столица на културата за 2019 година моя роден град Пловдив. Тези конкурси служат за оправдание на едни добри пари за персони с особен статут в Българското общество. Понеже на изкуството поначало (и по принцип не само у нас, ами и по света) и простакът, и снобът гледат като на мътна работа, която само спец с академична титла бил в състояние да оцени. Вижте кои са в журито на този юбилеен конкурс за Голямата печалба в чест на поета от село Горски извор, Хасковско Иван Николов (1937-1991). Само това вижте, моля! – Аноним (1947)
21/22 dec. 2014
ЩО Е ПОЕЗИЯ, АЛЬОУ ХЕНРИ!
(За ценители на замъци от словесна плява)
Преди бая години поетът Валери Петров (1920-2014) сълзливо се оплака, че докато плажуващите около него блажено се изтягали върху пясъка, намирайки се сред тях на Варненския плаж, поетът си измъчвал ума в търсене на метафори на какво му мязало морето... Та и известни у нас поети понякога шегички си бият; между другото, себе си иронизират, ебават се, казано на хъшлашкия жаргон от бедняшките махалици на моя Пловдив. Очевидно отново настава пищно по чалгаджийски лирическо време поетите отново да се затворят в онзи прословут техен замък от слонова кост с полюшващи се над островърхите стражеви кули като прани памучни бабини гащи пъстри знаменца и вимпели на честта. Споделеното от поета Валери Петров беше все пак човеколюбиво казано със сподавени въздишки на остаряло сърце по изгубена преди хиляда години мъжка девственост, придружени от едва обуздани сълзи, сополи и влажни женствени хлипове по някакви си там някогашни техни наужким здрави Дионисиеви пиршества и вакханалии. И то бе коленичене пред човешката ни природа, пред олтара на бесовете, оладжак, както казва турчинът, опит за летене, за извисяване над простолюдието.
Чуйте Салваторе Куазимодо (1901-1968) с каква печал и възхита простичко пише:
Човек е сам върху сърцето на земята,
пронизан от едничък слънчев лъч:
и ненадейно пада вечерта.
Или от друга страна, скандалният роман "Лолита" на Владимир Набоков (1899-1977) как си позволяваше – кощунствено за типовия занаятчия в изкуството, но изискано да представи педофилията във вид на съвършена платонична любов. Но сега вече явно заничаме към задаващата се нова мода "шант-е-клер", когато г-ца Поезията дотолкоз се завря в себе си, в собствените си ъгли и подземия, че на воля почна да се любува на гроздове презрели метафори, които само елитният, обзаведен с висока култура и тънък вкус изискан джентълмен ще разбере. Та питам – само питам, нищо лично: За кого твори поетът, Хенри? Питал съм някога и моя приятел супер строгия проф. Иван Сарандев (1934-2022): За огромната маса простосмъртни, които едва ли се и досещат какви важни откровения им снася Неговото височество самовлюбеният Поет, или за тесен кръг префърцунени ценители на нови тенденции извън словесната конфекция?
И за илюстрация на мои си лични пристрастия ето го изкрещяно в автентичния му непринуден тон, писаното от клошаря-поет Чарлз Буковски (1920-1994) към хергелето литературни говеда, което изкрещяно и без предвземки казва... да-а, наистина чувам дрезгавият му глас на предизвикателен алкохолик, любовчия и заклет тютюнджия:
умирал съм твърде много пъти
мислейки и чакайки, чакайки
в една стая
загледан в един напукан таван
в очакване на телефона, писмо, почукване, звук
подивявайки отвътре
докато тя танцуваше с непознати в нощни клубове…
Или без тъй страстно обичаните от сноба финтифлюшки и модни придихания, хладно обобщава:
Хенри,
нещата като че
наистина нямат
значение:
останалото е просто
нищожно количество
болка и
пулсиращи
пишещи
пръсти.
По-леко смилаемо четиво едва ли е изричано в наши дни. Или може би легендарната Сафо, великата Сафо (VІІ-VІ в.пр.Хр.) с нейната Епиталама (сватбена песен), фрагмент 100: Майсторите зидари градят покрива, призивът е към тях: женихът е твърде висок, за да влезе в дом с прихлупен покрив. Метафора за полета на въображението, когато младото момиче очаква своя любим:
По-високо билото майстори!
.jpg)
Или наглед простичкото й разбираемо и за най-обикновения простосмъртен:
Някои казват: конницата,
други: пехотата, трети:
флотът е най-прекрасното нещо на тази земя.
А аз ви казвам: най-прекрасно е това,
което обичаме.
флотът е най-прекрасното нещо на тази земя.
А аз ви казвам: най-прекрасно е това,
което обичаме.
И не е трудно да го обясниш на всекиго…
КУКЕРИ НА СЪВРЕМЕННАТА МОДНА ПОЕЗИЯ
Из творчеството на носителя на приза "Иван Николов" поета Васил Балев (1968)
РЕПЛИКА 2013 Август; да се случи нещо изведнъж е невъзможно (през останалото време – също).Пред президенството японските туристи, тези орхидеи сред дърветата на София, снимат като в снимка. Няма никой в жегата; дори отслабналото, мръсно знаме не разхлажда. Само двойка лястовици кръжат с истерия покрай фонтана, където се варят яйцата им – малките са сигурно добре в гнездото, сигурно ги хранят и мухите бързо се стопяват в тях като снежинки. Заякват малките! – съвсем непроницаеми за скуката, за ропота, гнева: съвсем непроницаемо е всичко... Един човек в полусъзнание излиза от подлеза с тракийските останки, но си говори сам на себе си – на друг не казва, но това е стилистична грешка. |
***
Но тогава отново си спомням за теб
светът се превръща в мое тяло и чувство
предметите придобиват нравственост
дъждът се огъва във ветровитото огледало
и тогава столът до мен
става висша добродетел на дървесината си
а уискито трепти като червено листо в моята чаша
Аз не мога да понеса нищо без теб
тежестта на света ме сломява – Ти
си единственият начин нещата да бъдат
подредени поравно – както прахта
по крилете на пеперуда
Само така мога да вляза във всяка вещ
за да сияя с тържествената й структура
да видя дървото с прибрани криле
как мъти сърцето си бяло
Съвсем скоро нито една твоя черта
няма да остане в паметта ми
но обширното чувство за теб ще пасне точно със света
ще бъда цял и завършен
Тази сутрин видях двама влюбени в парка
гледаха кос който вади с клюн от земята
техните устни
но сега не виждам нищо скръбно в това това ме разсмива
защото същинската любов идва след любовта
сега светът придобива твоите признаци
и ние си принадлежим
аз минавам през Времето сам като дим
с разкъсното си от вятъра тяло
и чувството че те губя с такъв размах
все повече
ме приближава до теб
а това не може
да се сравни
с нищо
друго
а това не може
да се сравни
с нищо
друго
ДВАЙСЕТ ВЕКА ПО-КЪСНО
3 пъти бях тъжен днес
(имат право древните: след полов акт човек скърби)
но взех студена вана току-що и изпреварвам забележката ти:
Да, разбира се, внимавам от твърде много чувства
да не загубя чувството за хумор
Но да оставим леките шеги: все пак отдавна
нямаш вест от мен
Тук заесенява
свлича се шумът на Сиракуза, укротен в листата
а голите дървета придават на пространството безпаметност
Каква умора
какъв сезон, придърпван тайно от подводното олово на рибарите
Но да оставим и пейзажа: за друго е писмото
Трябва да ти кажа истината: твоят ученик е лоен скръбльо
заряза всички упражнения, по цели дни не става от леглото
гледа тъпи филми, изнежва се с депресии
Как мразя този град, Анеций
(а няма друг според класиците)
и става още по-противен, че не откривам сили
да го видя другояче
Навсякъде амбиция, повтаряща се глупост, но го казвам
като извинение
Аз просто обвинявам другите
отричам другите от страх, униние, дребнавост
Например тази нощ сънувах
че лежа в уютна дупка, невидим за света
но изведнъж подплашен заек се укри при мен. Мръсният му заек
от благодарност ме целуна
а моята уста се сцепи от недоумение
Имах заешка уста! Събудих се с огромен херпес
и само от това беснях до обед
Но да оставим херпеса: за друго е писмото
искам да ти кажа, че напускам най-тържествено
стоическата школа
Не мога повече, не е за мен, прости ми
И понеже съм загубил вкус към плътски удоволствия (поне до утре)
и понеже ме мързи да проявя амбиция за нещо
аз ще живея с чужди подаяния, ще чакам най-смирено да умра
Единствената ми утеха е
да ме забравят бързо
а предвид хилядолетните човешки нрави: ще ме забравят още днес
това от теб съм го научил
3 пъти бях тъжен днес
(имат право древните: след полов акт човек скърби)
но взех студена вана току-що и изпреварвам забележката ти:
Да, разбира се, внимавам от твърде много чувства
да не загубя чувството за хумор
Но да оставим леките шеги: все пак отдавна
нямаш вест от мен
Тук заесенява
свлича се шумът на Сиракуза, укротен в листата
а голите дървета придават на пространството безпаметност
Каква умора
какъв сезон, придърпван тайно от подводното олово на рибарите
Но да оставим и пейзажа: за друго е писмото
Трябва да ти кажа истината: твоят ученик е лоен скръбльо
заряза всички упражнения, по цели дни не става от леглото
гледа тъпи филми, изнежва се с депресии
Как мразя този град, Анеций
(а няма друг според класиците)
и става още по-противен, че не откривам сили
да го видя другояче
Навсякъде амбиция, повтаряща се глупост, но го казвам
като извинение
Аз просто обвинявам другите
отричам другите от страх, униние, дребнавост
Например тази нощ сънувах
че лежа в уютна дупка, невидим за света
но изведнъж подплашен заек се укри при мен. Мръсният му заек
от благодарност ме целуна
а моята уста се сцепи от недоумение
Имах заешка уста! Събудих се с огромен херпес
и само от това беснях до обед
Но да оставим херпеса: за друго е писмото
искам да ти кажа, че напускам най-тържествено
стоическата школа
Не мога повече, не е за мен, прости ми
И понеже съм загубил вкус към плътски удоволствия (поне до утре)
и понеже ме мързи да проявя амбиция за нещо
аз ще живея с чужди подаяния, ще чакам най-смирено да умра
Единствената ми утеха е
да ме забравят бързо
а предвид хилядолетните човешки нрави: ще ме забравят още днес
това от теб съм го научил
КОЛАНЪТ НА БАЩА МИ
Само се пристягам: куфар-плът. Само се приготвям –
вдигам се на пръсти, изпъвам сухожилия: като чадър
от кожа се разтварям-и-затварям. Оглеждам се нагоре,
слушам самолет, изпълнен с ангели от камък. Говоря
развален латински... Силно се пристягам. С олющената
катарама (символ на съдбата ми) съм закопчан в нощта.
Сияя. От Теб за Теб сияя. И – като коси пред огледалото
си реша миглите от чувства... От години се пристягам.
Постоянно се тревожа от години. Ти се бавиш. А нали
е невъзможно да се е случило по пътя нещо, като самият
Ти си път? Много Те очаквам, но сега – преди да се
превърна в статуя, ще се разходя вън. Ще върна лекотата
си. И с възхищение ще гледам самолетите Ти: тези
прелитащи елхи, под светлините на които в Твое име се
събират хората... С едно движение ще се изгубя между хората;
и в постоянната възможност да се нараним ще Те потърся.
Само се пристягам: куфар-плът. Само се приготвям –
вдигам се на пръсти, изпъвам сухожилия: като чадър
от кожа се разтварям-и-затварям. Оглеждам се нагоре,
слушам самолет, изпълнен с ангели от камък. Говоря
развален латински... Силно се пристягам. С олющената
катарама (символ на съдбата ми) съм закопчан в нощта.
Сияя. От Теб за Теб сияя. И – като коси пред огледалото
си реша миглите от чувства... От години се пристягам.
Постоянно се тревожа от години. Ти се бавиш. А нали
е невъзможно да се е случило по пътя нещо, като самият
Ти си път? Много Те очаквам, но сега – преди да се
превърна в статуя, ще се разходя вън. Ще върна лекотата
си. И с възхищение ще гледам самолетите Ти: тези
прелитащи елхи, под светлините на които в Твое име се
събират хората... С едно движение ще се изгубя между хората;
и в постоянната възможност да се нараним ще Те потърся.
ПОНЕДЕЛНИК
пуших. И
се взирах цял следобед в езерото с бавни лилии
при мен дойде един човек, продаде ми съмнителен часовник
затова го подарих на свраките
КРИТ
Тя е почти на 40, 100, 9000, 8
на съседната маса малко момиченце
малка принцеса която си ляга върху много дюшеци
върху много културни пластове
но отново настръхва зърното отдолу
мъх на майчиност има по китките
обича дъвчащи сърца – и
игри в телефона си
Бих искал да блесна
„Клишето
е лабиринт без стени
който поглъща милиони туристи годишно”
но го казвам наум
Тя би се изсмяла
с развалени от времето зъби
маранята над нея (на мазни квадрати)
напомня за древна мозайка. Лъчът
се пречупва през пола й
Тя живее в хотели
и нейните нови родители я пазят ревниво.
А мен – толкова сам и космат
властите биха прибрали веднага
ако я гледам по-дълго
И сега си отива
да си учи уроците
Всяка сутрин без нея трепти като езеро
там се оглежда
една тъжна позната муцуна
докоснеш ли неин предмет
се пълниш с олово. Но в мислите
ти предпочиташ да бъдеш
вместо неин любовник – баща
за да остане по-дълго
Ще я отгледаш ли в себе си?*****
пуших. И
се взирах цял следобед в езерото с бавни лилии
при мен дойде един човек, продаде ми съмнителен часовник
затова го подарих на свраките
КРИТ
Тя е почти на 40, 100, 9000, 8
на съседната маса малко момиченце
малка принцеса която си ляга върху много дюшеци
върху много културни пластове
но отново настръхва зърното отдолу
мъх на майчиност има по китките
обича дъвчащи сърца – и
игри в телефона си
Бих искал да блесна
„Клишето
е лабиринт без стени
който поглъща милиони туристи годишно”
но го казвам наум
Тя би се изсмяла
с развалени от времето зъби
маранята над нея (на мазни квадрати)
напомня за древна мозайка. Лъчът
се пречупва през пола й
Тя живее в хотели
и нейните нови родители я пазят ревниво.
А мен – толкова сам и космат
властите биха прибрали веднага
ако я гледам по-дълго
И сега си отива
да си учи уроците
Всяка сутрин без нея трепти като езеро
там се оглежда
една тъжна позната муцуна
докоснеш ли неин предмет
се пълниш с олово. Но в мислите
ти предпочиташ да бъдеш
вместо неин любовник – баща
за да остане по-дълго
Ще я отгледаш ли в себе си?*****
ЖУРИТО ЧЕТЕ С МИКРОСКОП, ЕХА-А!
Стефан Цанев (1936):
Георги Борисов (1950):
– Поезията за Васил Балев е не средство да демонстрира тънък поетичен слух и култура, а начин да създаде собствена естетика, според която заниманието с думи често е дълбоко безполезно, дори срамно. Новата му книга, твърде скромно озаглавена "Стихотворения", е безупречна сплав между традиция и новаторство; неговият свободен стих е не само термин литературоведски, а действително свободен, защото е стъпил здраво върху класиката и не се разпада при всеки повей на вятъра.
Елин Рахнев (1968):
– Страници, които те карат да се родиш отново.******
Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, edited on 29 apr. 2023
Илюстрации:
- Божана Апостолова връчва награда за поезия.
- Пойетът Балев, носител на юбилейния приз***.
___
* Вж. 1) http://www.bnews.bg/article/233486-evgeni_minchev_s_golyamata_nagrada_v_mezhdunaroden_konkurs_za_poeziya.
2) http://hotnews.bg/n/evgeni-minchevpoet-1.126937.html
Ето лъскава творба на лорда, запленила петчленното взискателно жури:
Евгений Минчев, Изгъзица на Пойет № 1 на снобска България:
Наех си квартира в очите на гълъба.
Имам гледка – небе, и клюн за тераса.
Нощем звезди-камериерки се грижат за мен.
Аз обитавам едното око.
С другото се озъртам за теб."
С другото се озъртам за теб."
Според съкровената Му изповед, лордът-Поетът № 1
на чиста и свята република България, вероятно си има проблем със зрението, на
моя роден пловдивски жаргон казано, диагнозата му ще да е: кьор-бангьоз, което
значи: тебе гледа – мене вижда. Инак няма начин да вникнем във великия Му опус
на пошлост и претенции, присъщи на човек без интелектуален багаж.
** Божана
Георгиева Апостолова (1945) е поетеса, която нищо не разбира от
поезия, но то са подробности; титулуват я "писателка, издателка на
художествена и всякаква литература, обществена персона", която показват по
телевизиите чат-пат да дава оценки за това и онова, носителка е на Ордена
"Стара планина" – I степен, за изключителни заслуги в развитието на
днешната прогресивна и в духа на европейските духовни ценности нова Българска
култура; заимствано от уикипедия, ала подчертаното е лично мнение на тук долуподписания tisss.
***
Юбилейната награда
"Иван Николов" за Васил Балев, вж.http://clubz.bg/12153-iubilejnata_nagrada_%E2%80%9Eivan_nikolov%E2%80%9C_za_poeta_vasil_balev
***** Единствената
ми утеха е да ме забравят бързо... Из новата книга
"Стихотворения" на Васил Балев, вж. http://www.fakel.bg/index.php?t=3997
****** Премиера
на "Стихотворения" от Васил Балев с участието на Стефан Цанев и
Елин Рахнев, вж. http://kulturni-novini.info/news.php?page=news_show&nid=20308&sid=4 и http://www.kultura.bg/bg/article/view/18377
Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)