понеделник, 16 юли 2018 г.

Story – ПИСАНЕ НА ТЪЖНО СТИХОТВОРЕНИЕ

ПИСАНЕ НА ТЪЖНО СТИХОТВОРЕНИЕ


   – Пиша... Почакай, преписвам го. Няма да ти хареса, но пак го виж! 

   – Добре. 

   И понеже господинът се отплесва да й обяснява, тя наддава вик.

   – Пишиииииии. 

   След известно време:

   – Пускам ти рошаво едно... като сврака, излязла от юнашко сбиване. 

        На улицата срещнах Старостта – 
        върху тояжка суха се подпираше... И т.н.
   – Рошаво е. 
   – Бабка срещнах, когато се прибирах от училище. Седи насред улицата и мига срещу слънцето; такова беличко, като да излязло от графика: със ситни бръчици, пергаментова кожа и избелели оченца. Стана ми хем жал, хем ми домиля за горкото бабче, такова едно крехко, съвсем не намясто в нашия населен от грубияни краен градски квартал. Стои насред улицата, чуди се коя посока да хване; та си помислих: това бабче какво ли разкошно момиче е било, как ли е въртяла поли и мъжете, дето отдавна в гробищата с изгнили кости лежат, са налитали да се пердашат с юмруци кой да й бъде на сърце. Виж какво подсъзнание, а! Но това е стихотворение. Само дето още не е нанизано. 
   – Имаш мегдан да го нанижеш. 
   – Търсят любовта в специални някакви пространства. А пък така виждам повечето си стихотворения: като ситуация, картини, в цвят и лека мъгла окъпани. Казвам, че не ми пука кой какво ще рече, ама ми пука. То това май е единствената ми награда, че откак се помня, пиша. Като помисля колко безсънни нощи или колко недосънувани сънища ми струват тези текстове...
   – Зная.
   – За мен е заклеване срещу гадостта, която с всичко ми дава да разбера, че съм никой, господин Никой и нищо друго. 
   – Смяташ, че някой се вълнува от това ли? 
   – Носят се по вълните на славата розови едни плондери. В училището, дето работя, двама-трима ги четат тези неща... и то от дъжд на вятър. Ама пък тази анонимност ми е като втора кожа, така хубавичко съм си свикнал с нея. 
   – OGN`IRA, OGNI MISERIA E OGNI FORZA...*
   (Гнева и низостта, и всяка сила 
      въоръженият с любов надвива.) 
   – Думи! Красиви думи, а си живеем с илюзиите. Все едно косът да се вълнува кой му се радва на песничките, или гаргата да страда, че дип не й било мелодично граченето за някого там с изнежен слух. Идеята за писане си иде сама отвътре. 
   – DAL DOLCE PIANTO AL DOLOROSO RISO** 
       (От сладък плач в смеха жесток и болен,
           от вечен пир в покоя мимолетен
           попаднах: гдето Бог е безответен,
           там усета владее самоволен...)
    Следва цялото стихотворение.
   – Много му дървен преводът на български! По-жестоко няма как да го съсипят; може би на италиански звучи мелодично този дърводелски сонет. По думите като съдя, преводът е от началото на ХХ век, когато кръгът "Мисъл" задава еталоните в тогавашната българска литература. Доста необработен език за стихотворение! Все едно ходя бос по стърнище след жъната на ръка нива. А сега виж цялото стихо.
На улицата срещнах Старостта – 
върху тояжка суха се подпираше,
надникна ми чак в очните дъна 
и нещо ми прошепна за умиране. 

Умиране!?... Изгледах я смутен, 
на гърлото ми буца се втвърдяваше: 
какви ги дрънка; миличка, без мен 
не ще е то живот, а оцеляване. 

Отнесохме се в кръчмата с Иван – 
Иван, с когото даже сме приятели, 
и го видях блажен в сандък голям 
положен, и усетих се предателски. 

Той всичко сам постигнал и сега 
бил ден да се напием и да лапаме,
до гуша му дошло от суета, 
оставало да хлопне сам капака си. 

Видях го цял, красиво побелял, 
засилен като щъркел при излитане. 
...А с теб тук, миличка, съм оцелял, 
понеже ти до смърт си ме проклинала.

   Стихотворението, даже и в свободен стих, пак има вътрешен ритъм. Мислят, че лесно се пише свободен стих, а той е най-труден. 

   – Ъъъъъъъъъ, караш ме да мисля. 

   – Любовта е интимно нещо и тайнство, госпожице. Отивам да обеля два картофа и да ги изпържа. След петнайсетина минути съм тук. 

   – Брех, то уроци, то чудо!

   – Сам се дразня, когато някой вземе да ме поучава. Затова и в такива случаи не забравям кой е авторът. Хубавото стихотворение зарежда с живот. Тъпото те прави тъпанар със самочувствие. Ей сега ще си запаля една цигара и ще сваря кафенце, третото за днес. Картофките да почакат. 

   – Пак виновна! Отивам да се срамувам, гладна и... малко ядосана. 

   – Че кой! То друг освен... Точно сега на себе си не ща да се ядосвам. За наказание отивай да пържиш картофи. И да рапортуваш, когато ги излапаш.

   – Е, ами това и ще направя.

   – И за да е по-сурово наказанието, ще настържеш сиренце отгоре и ще ги излапаш без хляб. 

   – Аааааааааа, а къде отиде твоето стихо?

   – Махнах го. 

   – Защо?

   – Не ми хареса нещо. 

   – Иии, ама си! И защо не ти хареса? 

   – Такова едно сбабичосано! Какви са тези приказки за умирачка! 

   – Не си май по шумните сбирки.

   – Вероятно съм станал саможив! А при мен всъщност винаги е многолюдно, имам доста образи и картинки в ума и хич не се чувствам сам. Много обичам в тишината и тъмното да слушам дъжда как ръми, вятъра да чувам как свири в пролуките на врати и прозорци, да долавям далечни шумове и да гадая влак ли преминава по жп-моста на километър оттук или незагасен двигател на автомобил, в който двама влюбени се гушкат по малките часове на нощта. Нали и аз някога съм ги правил тези неща! Въртя като киномеханик стари ленти и не мога, пък и не ми се ще да бягам от собствените си спомени, от собствените си филми. 

    Като сравнявам, да ти кажа, две или три момичета са ми правили впечатление; другото е като щамповано от найлон и лъскава пластмаса: няма душа, няма релеф, гладко като пързалка, няма върху какво да спре погледът; инак претенции, капризи колкото щеш. Нямат дълбочина, всичко им плитко, та им духа и във врата от нерви защо не са богати, известни и добре поставени в обществото. 

   Пък човек си е най-харно сред хора от неговата черга; и когато тези хора не са заможни, тогава са по-човечни, с тях е уютно и мило. 

   Богатите у нас са обречени. Мразовито е сред тях. Движат се като паметници на лукса сред нормалните бедстващи българи, преминават с лъскавите си дрънкулки, а са безцветни. Не познавам ни един заможен в днешна ограбена България, който да е останал човек. Те не са човеци, ни българи; пунтират, че са човеци, а не са. 

  (Долита емотиконче, което праща сърчица IN LOVE...обаче продължава с противния си тон като пред летописец на историята.)

   Отвратен съм не от простака, а от заможния тарикат с възможности да купи завод, презокеански лайнер, да подари хамър, порше, ферари на любимата лъскава жена, която мечтала покрай него и имотите му да се види в осветено от прожектори пространство на телевизията, в лъскавите вестници, клюкарски списания от типа "Блясък", "Егоист"; или като клонинги на чистак новичък яко надебелял Мартин Карбовски пишат за нещастниците от дъното на България, докато нормалния отруден българин, дето носи държавата на плещите си, никой не го брои за човек. Ега ти лицемерието! Ега ти простотията, която лъха от институциите ни, които би трябвало да служат на нормалния човек, а не на храненици на властта и отрепки около тях!

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 29 mar. 2007 – edited 16 uli 2018  

__
* Начало на сонет от Микеланджело Буонароти (1475-1564).
** От същия поет. Превод: Драгомир Петров. Бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)    Роденият във Врабево, село нейде в Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колега в...