Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

петък, 15 април 2016 г.

Публицистика – БАЩА МИ ДЪРВОДЕЛЕЦА

БАЩА МИ ДЪРВОДЕЛЕЦА

    Баща ми е най-малкият от родените между 1909 и 1922 г. петима братя Димитър, Дончо, Атанас, Стефан и Кирил – синове на Господинка и Георги Бояджиеви от Харманли. Не знам, кажи-речи, нищо за живота на тези двама мои предци освен откъслечни приказки, които дип нарядко баща ми процеждаше. Като например изреченото през пролетта на 1972 г. по повод добруджанската ми авантюра (бъдещата ми женитба); изтърсено през рамо – нито похвално, нито назидателно: "Дяд Гьоргище! Кой знае какво ми се е разпищолил из Добруджа!"

    Били толкова бедни, че к
огато се родил най-малкият, съседите довели бездетно семейство от Бургас да го осиновят. От единственото ми ходене в неговото Харманли помня и как – докато изпъваме шия с татко към паянтова съборетина насред занемарено дворче с изсъхнали гергини, хората ни гледаха тревожно иззад прозорчето и той рече: "Да се махаме! Нямаме работа тук". И се разбърза нагоре по улицата. Постоях още мъничко, преди да го догоня, за да си представя как са живели седем души в мизерната къщурка.


    "Колко пъти съм ти пляскал посраните гащи на Улу дере!" – подкачаше го най-хлевоустият от чичовците ми, роден в 1909 г.(връстник на Никола Вапцаров) висок, белолик и строен чичо Митко*Баща ми му викаше "бати Митко", че беше първородният сред петимата. 

    Няколко пъти ги сварвам двамата да си бъбрят, по-точно "бати Митко" говори-говори-говори, баща ми мълком нещо си върши край дърводелския тезгях или подрежда разни джунджурии из десетина кутии. Като си помисля, и четиримата (без втория брат – Дончо, който "си падал по живота", че купил комплект скъпи барабани, барабанист бил) имаха слабост към техниката, към ремонтите от всякакъв вид, към приспособленията и разните инструменти, към поддръжката и преустройването на всякакъв вид машинария: мотоциклетни двигатели и рами, шевни машини, дърводелски машини, кино-машини, текстилни машини. Сръчни, предприемчиви, родени да са стопани, всеки със свое дюкянче да разполага, със занаятчийска работилница.


   Вдигам те от тракийската пръст, мили мой татко, ставам сантиментален, изправиш ли се в мислите ми пред мене, мълчаливец такъв! Чак ми се реве за тебе; как ги правиш тези работи! Кому да обясня, че в своята обикновеност и несрета си ми примерът, мярката – кротък, ала рязко очертан; доверчив, а и неспособен да се справя с хитреци, с всякаква измет от самовлюбени и грандомани, тарикати и изнудвачи.

   Майка ми търчи да го оправя по разни служби, па току възнегодува: "А бе, Кинчо! Като не знаеш какво да кажеш, мълчи си поне". Ето случай, когато изрече тези думи, а той я гледа с ясносините си спокойни очи, без да мигне… Мерак му беше да замине за няколко години на работа в Либия. Познат някой си му пуснал мухата: Либия, та Либия, като поработиш две-три годинки, току-виж си си уредил борчовете и дереджето, килими ще накупиш за вкъщи... Братовчед ми Георги четири години беше строителен техник в град Бенгази, и той му превъзнасяше "Либията". Та ето, написал си баща ми молбата (майка ми я написа) и тръгнаха двамата от канцелария на канцелария, до София чак ходиха, че нещата тук нещо запецнаха и Либия взе да се топи и смалява като мираж в пустиня.

   От някакво министерство им рекли: "В Пловдив ви мътят водата, на местна почва. Ние не те спираме, там трябва да си оправиш бакиите". Оказало се, че пловдивското окръжно МВР-е** категорично било против. Нареждат се, значи, двамата с майка ми (кавгаджийска семка от калугеровски и перущенски род) пред входа на Окръжното управление на МеВеРе. Пред дебео тапицираната порта майка ми посъветвала баща ми: "Ти, Кинчо, само си мълчи, не се обаждай. Остави на мен да убедя човека. Отговаряй кратко само ако те питат".

   Влизат. Чинно застават пред бюрото. А подполковник някой си иззад бюрото папка дебела три пръста вади, чете, пуфти, шари с показалец по редовете, мърда устни, сегиз-тогиз бърше очила, вдигне поглед, мери изпод вежди баща ми, па като обърнал и последния лист на досието, с тенекиен глас отсякъл: "В чужбина ние само наши хора пращаме, проверени хора. Ти кой си, какъв си й на тази държава? Партийният секретар в квартала и другарите от вашето ОФ-е черно на бяло писали, че си аполитичен. В кръводаряването, в почистването на градинки и засаждането на дръвчета и рози, в акциите за събиране на старо желязо и хартия как па ни веднъж не си се включил, в ни едно общоградско и квартално мероприятие не си участвал! Що се натискаш, а?" – взел нервно да барабани с пръсти по бюрото.

   Обадила се майка ми: "Върнал се е от фронта с Орден за храброст. Можем да донесем медала да го видите". А човекът с пагоните, като да му залепнало онова "аполитичен" за небцето: аполитичен, та аполитичен, дръпнал им едно силно назидателно слово да си налягат парцалите. Либия!? Каква Либия, драги! Либия да не ти е хапка за всеки никаквец! Либия ще съзерцава аполитичният Кирил, ама през крив макарон. Рекла пак да се обади майка ми, но в този сюблимен момент баща ми, който дотук кротичко попивал с очи чешита с пагоните, се обръща към нея: "Надке, хай да си вървим, мойто момиче! Гарван гарвану око не вади".

  Това само рекъл и... настанало Второто пришествие. Разкрещял се онзи ми ти шапкар: "Марш! Аполитични типове! Вън! Вън от кабинета ми!" Пък те и без това вече бежешком слизали по мраморното стълбище, докато зад гърба им онзи тип гърмял и трещал, не можел да се спре. Харно, че не дал заповед часовият да ги арестува за хулиганство.

  Тъй загина още една твоя мечта, мили татко. За работа пак се беше размечтал, за какво друго! Работата бе твоето щастие и празник, твоята гордост, твоята веселба. Докато хората край нас живееха и с труд, но и с отдих: ходеха за риба, киснеха в кръчмата, пиеха, напиваха се, блъскаха белот и табла до зори, плещеха клюки или се изтягаха върху миндерчето по цял ден в неделя, обсъждайки международното положение, ти, татко, все нещо работеше. Стърже рендето в полутъмната изба, в работилничката ухае на туткал и чам, на талаш и стърготини, та адвокатът от третия етаж над нас Запрян Джонгов (когато вече се преселихме да живеем в Мараша, на ул. "Янко Сакъзов" срещу черквата "Свети Георги") не се стърпя веднъж и пред мене, татко, ти рече: "А бре, Кириле! Какво пак си се заврял в избата като къртица? Все режеш, все стържеш, ковеш, какъв християнин си ти, черковните празници не почиташ". Зейнах да отвърна на набожния вагабонтин, но баща ми ме побутна по рамото: "Не се разправяй".

   Сприятелихме се сетне с този над 75-годишен адвокат. Бил някога, в първите години подир "славния" Девети септември Голямото добрутро. "Ние с Трайчо Костов ей тъй на! – говори ми, – както с тебе сега, коляно до коляно сме си бъбрили, като депутати в Народното събрание." Ударила ли го Народната власт, не го ли ударила, не знам. Щом е жив, значи не го ударила. Председател на адвокатската колегия в моя роден Пловдив даже бил някога си подир Девети (ІХ.1944.). Кани ме да му гостувам в родното му село Правище. И не отидох: че как, нали съм син на къртица, трябва да си знам мястото. Пустият му депутат!

   "Аполитичен" – страшна дума. Гадна, много съдържателна. С този мил етикет другарите и другарките кръщаваха всеки, който не бе склонен да им се мазне: не се изказва пламенно по събрания, не кърши раболепно кръст, не пъчи гърди и не скандира "Да живей" и "Ура" по митингите, не пише тайно сведения за съседа, не лепи афиши за борбата срещу империалистите, не скандира по празниците, не се натиска да носи байряка, не слухти край черковния зид по Голямата Богородица, Великден и Коледа да запише кой пали свещи, кой се кръсти пред иконите, не се старае партиец да стане, най-малко: не се натяга да блесне в мероприятията на низовата ОФ-организация.

   Години по-късно (1980), когато ми предложиха да работя на обществени начала, което ще рече: без заплащане, в Отечествения фронт на едва-що застрояващия се краен квартал Изгрев-изток, където и досега живея, хич не се поколебах, рекох на майка си и на баща си: трябва да й узная механизма на тази дяволска машинария отвътре как действа.

   Тъй геройски "загина" и колега от някогашния местен младежки седмичник, доскорошен зам.-главен редактор на може би най-тиражния в цяла Южна България всекидневник "Марица". Бившият инструктор или секретар на ГК на ДКМС в Сливен, протеже на първия секретар на ОК на БКП в Пловдив Дража Вълчева, лошо не ми е сторил. Ала една нощ в старата печатница на ул. "Кракра" 11 по време на дежурство стереотиперите Пешо Пуловера и Митето Митничаря подхванали тогавашния зам.-главен редактор на "Комсомолска искра": "А бе, Гошо, едно момче от нашата черга има при вас. Какво толкова сте го заяли? Кой-къде, все него наказвате". А Георги Петров, който инак знае да си мери думите, ги посъветвал: "Зарежете го вие този Бояджиев. На Бояджиев баща му частник".

   
   Туй то, "частник" – етикет в устата на човек, който по онова време прилежно ни пишеше досиетата. И Митето, като ми предава що рекъл праведникът Петров, угрижен вече за себе си, не пропуска да добави: "Ти сега да не вземеш тъпан да биеш какво съм ти казал! Аз инак нищо не знам".


Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 10 uli 2013 – edited 16 apr. 2016
______
* Почина от притеснение, два месеца след като военен камион смачка паркирания му пред пловдивската военна болница мотоциклет с кош NSU 500 куб.см. Туй NSU и бял акордеон "Ноner" бяха май единственото му ценно имущество на пришелец в големия град.
** Пловдив ми е роден град, но не 
знам по-печално царство на посредствеността у местните хора на властта. Детството ми мина сред бедняци, които се отнасяха към чиновника като към Власт; "чантаджия" зовяхме единствения в махалата чиновник, който се отличаваше с масивни рогови очила, па със завист проследявахме как с пружинираща походка минава по улицата с вечно издута новичка кафява чанта от телешки бокс. Кой знае дали обяда си или халва е носил вътре, ама си представяхме документи, документи, документи, нещо крайно опасно според представата ни на дечурлига от махалицата в подножието на Джендема (Дяволското тепе).