Отначало ти е чоглаво, непривично тъжно, питаш се: Ама наистина ли това точно на мен се случи? После свикваш, че мястото до теб е пусто, човекът си отишъл, няма го, а го сънуваш. Докато накрая проглеждаш: че той отдавна си бил отишъл, аз къде съм бил/а, да не забележа? Не си мисли, че раздялата става изведнъж. – Аноним (1947)
24 uli 1998
СЛЕДЛЮБОВ*
Когато нещо си отива, сърцето лекичко изстива, но питам ви, защо тогава, то пари ни като жарава? Уж казваш си: Това е краят; и тя ти казва: Да, така е! И двамата сте уж съгласни, и всичко значи ви е ясно, но защо тогаз в нощта си спомняш сладките неща? Нали при друг сега тя ляга, нали от нея сам избяга, какво неясно пак те връща в онази запустяла къща?
Предателят винаги е някой измежду хора от твоята черга: може да е твоят брат или твоят най-мил приятел, ала поради стечение на обстоятелства и малодушие, поради желание да постигне въображаемото си мизерно щастие, те предава. Най-чудното е, че същият този Каин при смяна на конюнктурата е пръв праведник. – Аноним (1947)
21 oct. 2021
УЛИЦА НИШ*
Писането за мен е както дишането, но и разговор с живи и мъртви – както синигерът на старата липа всяко слънчево утро по неведоми за мен канали разкодира послания на собствената си природа, за да ги озвучи в простичката си мелодия. Чел съм някога в популярни книжки, че мъжкият сред птиците, както и при животните, използва звуци да привлече узряла да се чифтосва женска, но и да предупреди други мъжкари, че тук това е негова територия, т.е. маркира присъствието си на мъж стопанин. Та си мисля напоследък: С какво хората се отличаваме от фауната и флората, дали редичката от думи и възклицания не са начин да отвоюваме внимание към нещо, което смятаме за по-съществено?
Заранта започна слънчево, а вече към осем облаци надвиснаха, от полето полъхна мирис на влага, предизвестие за дъжд. Не ми спори писането тази сутрин. Решил бях да опиша как живеехме, когато родителите ми са били трийсет-трийсет и двегодишни, когато сестричката ми бе пухкаво бебче (1954-55 г.), или когато още не се бе родила, и тримата, значи – аз, майка и татко, обитавахме покрай още трима други бедняци двете от общо четири мизерно обзаведени и с нисък таван стаи в избата на улица Ниш № 4, а в съседната къща, и там вкопани в земята, единствени като нас на тази пловдивска непавирана уличка от осем къщи, с мижаво дворче всяка, живееха двама родопчани, старци пришълци – дядо Григор и баба Тодора.
Синът им бе осъден от Народния съд, разминал се на косъм от разстрел, после и с доживотна присъда се бе разминал, за да излезе подир тринайсет години от затвора. "Закачила го амнистията" – шушукаха надвечер жените от махалата. Този едър, като че срамежлив, но и лъчезарен мъж някога бил капитан на полицейска Ловна дружина, преследвала шумкари в Балкана преди славния, както ни учеха в основното училище 9 септември 1944 г. Не си оцапал ръцете с кръв, самата му длъжност обаче вече била основание да бъде жестоко наказан от Новата власт. Укривал се месеци, че и години, докато се оттече кървавата вакханалия на новите властници от 1945-47 г., та отървал кожата. После сам се предал в милицията.
Жена му на чичо Васко обитаваше със сина си Григор горния етаж, докато свекър и свекърва, бяха слезли от Родопите в прашния Пловдив при снахата и внука си Горчо. Леля Дафинка шиеше това-онова за съседките от махалата и така си осигуряваше хем средства за прехрана, хем и възможност чат-пат да праща колети с храна на своя мил затворник. Старите, родопчаните, както ги наричахме, честичко ни канеха нас, дузина хлапенца от околните къщи, да ни гощават с паничка бяло сладко, чаша вода и благо кафенце във филджанчета колкото напръстник. Насядали сме, значи, по застланите с родопски халища, дебели губери и китеници ниски диванчета в техния тесен сутерен, па дядо Григор засучи мустак, радва ни се, демек, и пита: "Ей дечинки, с коя тамбура или гъдулчица да ви посвиря?" Побутваме се, кикотим си се в шепи, чудим се: че коя наистина от наредените по дървените му полици да изберем! А той посегне към една, поеме я нежно, гальовно прокара палец по струните й, върне я на мястото й, па след няколко такива опитвания снеме тамбура с по-дълъг гриф и с лакирана резонаторна кутия, напомняща кратунка за баня. И цъмън-цъмън... засвири на онази своя макина, която в момента най му е на сърце, най-подходяща за настроението му, попрокашля се, огледа ни светнал отвътре изпод рунтавите си тежко нависнали вежди и... запее.
Родопски му песните – протяжно тъжни или весели, скокливи. Родопска му дрехата, достолепната му осанка на добър, ама и строг, но чист човек, който знае онова, дето тепърва имало и ние да узнаем: за тъжната човешка участ, за любовта и здравето, за разкоша да си млад и жизнен, за тъгата поради смъртта, за суетнята и мимолетното, за мераци и хубосии в този наш земен греховен, но разкошен, подвластен на илюзии и лудости свят.
Цвета и Костадин Дърварови ни бяха хазяите; дядо Коце държеше шивашка частна работилничка на улица Гладстон, куцаше, бе като че ли с дървена протеза, понеже в общия кенеф на двора на гвоздей висеше стол, за да го ползва бай Коце, кога ходи по нужда. Прибран човек, вдаден в занаята си; не съм го чул глас да повиши, за разлика от жена си Цвета, която бе зла кавгаджийка, за разлика и от двете им щерки – кротката Раша, омъжена за Пано от село Чоба, и дяволитата Ването, която тъкмо се момееше. Фактът, че Раша е омъжена за партизанин, караше жените от махалата да замълчават на невъздържаните просташки приказки на Цвета. Същата тази едра и груба кикимора лискаше легена си с помия току върху мен, когато седемгодишен изкарвах в бебешка количка от сумрачната изба сестричката ми Ели на огряното от пролетното слънчице дворче под балкона. От влагата в избата долу бебчето преболедува от рахит, и когато майка се хващаше да шета вкъщи, повиваше сестричката ми като козунак, връчваше ми шишето с биберона и ме отпращаше на двора. Слънцето помагало срещу рахит, та съм висял по час и два като часовой на завет край повитото бебе в количката, когато денят се случеше слънчев.
"Шта прата дъ чукъш камани, в таз тенджура кокалити да ти варят дано!" – квакаше над главата ми от балкона си, докато в голямата тенджера, в която майка изваряваше прането, си мия нозете на плочника, "Шта науча аз теб къде серат гладните!" са нейни лафове. Беше забранила... "да влача" други деца в дворчето им. Веднъж при мен се вмъкна Маринчо – по-големият внук на дядо Марин каменаря от къщата на Ниш № 5, и Цвета връхлетя като змей приятелчето ми, изу си от крака налъма, и с налъма в ръка блъскаше седемгодишния ми връстник, а към мен – с пяна на устата: "И повече чузди хлапетии тук да не виждам". Съседите преглътнаха синините по техния сирак, без зъб да обелят. Баща му на Маринчо – чичо Велко, и той каменар: беше мъж доста едър и як; най-малкото би могъл да се скара на усойницата.
Зетят-партизанин всяваше страх у съмахленците, и не че се е държал извисоко, но поради стряскащия факт, че е Човек на Народната власт. Едва навършил шестнайсет, Пано Троплев от селото Чоба седмица преди Девети септември се изтягал в корията над село с отряд партизани в шумата и вследствие това години по-късно държавата го изпрати в Москва да се изучи за началник, шушукаха си в махалата. В онези гладни зимни месеци наперенкият трийсетинагодишен Пано, дошъл си по Нова година във ваканция из Маскве, приседнал на стълбите, ни учеше с по-големия му син Видко да приказваме по руски. "Так сказат", "Спасиба, маладец", "Ну-ну, иди сюда", "Харошая девчонка", "Пажалуйста", "Таваришч", "Чорт возми" "Досвидания" и пр. от него съм ги слушал за първи път. Веселяк и естествен – поне в моите детски очи. Мъкнеше от Съюза шарени армагани на двамата си сина: самодвижещи се тенекиени самолетчета, танкове, влакче, огромен като супник пумпал, който мелодично бръмчи, натиснеш ли му дръжката да го завъртиш. Мотае се и досега из стария ми албум сива фотография, върху която курсантът от Висшата генералщабна академия на СССР в онзи двор, дето яде бой седемгодишният сирак без майка Маринчо, е увековечил майка ми в момент, когато майка ми изнася от тъмната изба препълнения леген с прането за простиране...
Тъй рамо до рамо, макар и гърбом едно към друго, живееха по онова време на тази занемарена, прашна пловдивска уличка семейството на някогашния капитан на ловна жандармерийска дружина и семейството на някогашен партизанин от Средногорието, от Чоба. Като завърши военното си обучение в Москва, Пано, Раша и двамата им сина Видко и Коцето се преселиха в София, пък когато след тринайсетте години в пандиза съседа Чичо Васко го амнистираха, с помощта на татко стана мебелист в "Напредък".
Баща ми в онези години се състезаваше с немски мотоциклет "Цюндап 200 кубика" и много се гордеех с това обстоятелство, особено когато състезателното им трасе на пловдивските кросаджии включваше Пещерско шосе край бедняшката ни улица Ниш, Царския остров... до и на връщане от село Оризари, и нашенци от махалите наоколо в плътна тълпа се подреждаха да се дивят на профучаващите оплескани до уши от кал и смазка, прелитащи сред трясъци, пукот и рев, сред облаците пушиляк на двигатели, надупени над резервоара митичните кросаджии Байката, Чапая, Гьорги Мачев, синът на Гьорги – Гавраил Мачев, Манчоолу, Бакърджията – личности, легендарни за онова така щастливо за децата на бедните в Пловдив, но и толкова смутно, толкова усилно за възрастния простосмъртен българин следвоенно време!
Моите приятели бяха все деца на обикновени хора: Мъмито (Марин Велков Гърков), Ичо Махина (Христо)**, пет-шест хлапета – по-малки от нас, играехме или на уличката "Ниш", или на съседната улица "Цар Михаил Шишман", или почти всеки слънчев ден – по храсталаците и драките на Джендем тепе, най-дивото и най-високото в Пловдив, а през лятото скитахме чак до Мичкюр (днес квартал Прослав), къпехме се на воля по вировете на Дерменка или на Марица, върлувахме из крайградските бахчи и овощни градини. Ядяхме пердах от бащите или от някой по-голям от нас, но какво е това юнак без рани, нали! Затова вероятно тъй яко съм привързан не само към онзи някогашен мизерен Пловдив, но и към моето детство-юношество, че раснахме, кажи-речи, диви и свободолюбиви, с рисковете, когато си свободен, да ядеш пердах за греховете си.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 23 oct. 2021
Илюстрации:
- 1955 г., Чепино, при ез. Клептуза, сем. Бояджиеви.
- 1955 г., пл. Джумаята, шоу за кибиците в Пловдив.
___ * Състояща се от осем дворни места уличка в северното подножие на Джендем тепе, пресечка на Пещерско шосе отсам жп-прелеза край някогашната пловдивска Гарнизонна фурна и казармите с редиците танкове, бронетранспортьори, зенитки, полеви оръдия, трофейни военни камиони от марката Opel Blitz, както и руските ЗиС-пять, дето от най-ранните години на детството ми на таз улица съм запомнил с димящ комин от газ-генератора в каросерията отзад, плюс поне кубик цепеници вместо гориво. ** Майка му бе руса хубавица с пристиснати устни, баща му – възпълничък плешив добряк от град Пещера, за каквито лафът по нашенско е "Мека Мария". Запомнил съм го този образ – препасан с дамска престилка, как изтърсва чергата, като дразни двамата си сина – братята Никола (Колю Пушкина – големия), и Христо (Ичо Махина – втория) и малката им сестра Тинето (Христина): "Тя ши си доди македонката и аз сичко ше й кажа". Майката, демек, бе домашният авторитет. Бел.м., tisss.
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (772.)
.jpg)
.jpg)
.jpg)