събота, 1 октомври 2022 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1071.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1071.)

  Духовно устроения го търсят обикновено в скъпи одежди облечен, а той всъщност може да бъде овчар в полето, чистач на плювалниците в града, и въпреки всичко, да е повече аристократ на духа от кралската особа, в която всички ние сме вперили очи. – Аноним (1947)

  8 uni 2001

ВСИЧКО ДУХОВНО ТУК СЕ ОБРУГАВА

  Сред 38-те седемнайсетгодишни, на които преподавам роден език и литература от Западноевропейската и Руската класика (от ХІІІ-ХІХ век) и Българските възрожденски автори, се чувствам почти като мисионер сред племе антропофаги*. Всякакви форми на пренебрежение, ехидничене, агресивност, егоизъм ми се представят в откровения си вид. Често ме докарва до отчаяние този факт. Опитвам да ги разбера, да ги приуча към езика на цивилизацията, към подход с уважение спрямо света, но те грубичко се съпротивяват – посягат със зъби и нокти към мен, настръхват, излъчват на моменти наглост и омраза. Боже мой, какво да сторя? Изслушвам ги внимателно, гледам ги уж с кротост и благост, а сърцето ми се качва да тупти чак в гърлото.

  Дали любовта, проповядвана от ап. Павел, наистина е всепобеждаваща? Ай, колко войнстваща дива посредственост, злоба, унижения трябва да си готов да изтърпиш смирено, Учителю, за да не изгубиш тези млади неандерталски души за своята кауза! Пробвам разни похвати да ги привлека, и често това е без резултат, но нямам право да се отказвам. Жал ми е, че са толкова хаотични, склонни да приемат и наглостта за свободомислие. Такива ми идват от рода, от семейството си; срам ме е да се нарека техен учител, пък на какво ли за двете учебни години съм успял да ги науча! Може би драматизирам, може би представям нещата по-тягостни, отколкото са? Но и колегите, виждам, вдигат ръце. Доколкото разбирам, по-образованата част от моето поколение приема задаващата се напориста млада, ругаеща лакома паплач с погнуса. И то е още по-трагично. Все пак това са наши рожби – най-ценното, което Българската нация все още има налице, докато съвсем не сме ги изгубили за духа и традициите на нацията.

  Всеки от тези младежи е различен характер. Допуснал съм да се обединят в злото, но те не са се родили с посредственост и озлобление; посредственост и озлобление са им наложени от средата, в която израстват. Когато говоря насаме с всекиго от тях, оказва се, всеки е склонен към добро, съжалява, че се показал лош. Към всяко сърце води криволичеща през бурени и тръни пътечка – и този факт събужда у мен странна любов. Дразня им се, но ги и обичам, защото те са мои деца, наши деца, объркани от хаоса в държавата ни, завладяна от посредственици. Особено през последно време.

  Общество, роднини, семейство, които не успяват да изградят човеколюбивия модел за поведение у младите, мисля си понякога, са обречени. Училището като институция е последната твърде крехка преграда пред войнстващата грандомания в най-жалкия й вид. Българският учител, когато той действително е духовна личност, а не кречетало, не самозванец, неприятен заядлив тип, е сред най-унижаваните днес духовни хора на нацията. Не са виновни младите за това положение, защото – без да съзнават, децата, младежите ни всъщност са най-ощетените. На тях униженията тепърва им предстоят. Нашето поколение обръгна на издевателства, за сегашните млади българи ми е жал. 
Всичко духовно се обругава в тази днешна наша родина-мащеха. И има ли смисъл да съществува България, ако този стил от горе до долу, от министър-председателя и от председателя на парламента, и от главния прокурор на републиката не променим?!
       
  Чувам реплика от изкусно направен английски филм ("В защита на кралството" или нещо подобно), който въртяха миналата вечер по една от телевизиите: "Е, случват се безобразия, но все пак не сме България!" Кога ли е заснет филмът? С каква идея! Ако тези дни ме попитат какво е за мен България, бих отговорил с известната реплика на треторазряден холивудски актьор, а оказа се – умел, умен политик, който я изрече за някогашния Съветски съюз, и като че точно с тази реплика спечели най-високия пост в англо-саксонския свят. Та ето какво бих отвърнал, перифразирайки актьора: Моята България ли? Моята България за няколко десетилетия глупави и много лакоми хора сред партийните родни дружинки превърнаха в Империя на Злото, късче райска земя, окупирано в колониален стил, изразяващ се чрез фразичката "Като си умен, защо си беден!" и още една, долетяла от същото място: "Което не се купува с пари, купува се с много пари". Дали висш космически разум не изпраща на духовно каторжничество души, извършили тежък грях в предишния си живот, заточава ги след инкарнацията** – един вид възмездие да поживеят с участта на простосмъртен етнически българин?

  Пловдивският градски транспорт. Претъпкан от пътниците тролейбус или автобус. Задух страшен. Разказват ми история, която от години чувам в най-различни версии, а историята всъщност е една и съща. Петима-шестима около 25-30-годишни господа нахълтват от спирката срещу пловдивските Централни гробища; двама-трима от тях завардват изходите на автобуса, останалите тръгват да изтръскват от джобовете, от чантите на пътниците всичко ценно. Не се крият. Не би могло да се каже и че крадат – просто си вземат. Издърпат ти ципа на якето, разкопчават ти дрехата, провират ръка във вътрешния джоб, вадят портфейла, отварят го пред очите ти, и ако ти го върнат, макар олекнал, пак си благодарен, че няма да ти се наложи да плащаш глоба от 50 лв. в местната полиция или в общината, без да изслушаш назидателно слово защо не си опазил личните си документи. 

  Мнозина съседи и мои колеги са я платили тази глоба от 50 лева – общинска такса, че преживели унижението – автобусът се оказал превзет на абордаж от съвременни пирати посред бял ден. Не крадат сякаш, ами си вършат работата: изскубват от врата на жена ти или от дъщеря ти, от любовницата ти, от пръстите, от китката на ръката й, от ухото й златния накит, пребъркват старицата до теб, измъкват дребните парици от пазвата й. Наплашени, нашите българи, здрави-прави мъже, извръщат лице и очи, за да не гледат, заничат през стъклото в очакване на реда си да бъдат и те пребъркани. Вече няма протест, няма жалби, писмено оплакване до полицията; никой вече не се и възмущава, не надига глас – да не му налети някой бабаит с нож или метална тръба.

   Предупредих го хем – захваща Георги Въргов, – беше доста възрастен. Викам му: Внимавай, циганите се качиха да ни тарашат. И те го наобиколиха, сбутаха го отляво-отдясно, притиснаха го до стъклото, опразниха му джобовете и той... Взе да плаче, да се вайка, моли ги портфейла с документите да му върнат, парите халал да им са, ама документите да му върнат. А рейсът – пълен с народ! И всички си траем. Защото ония са с ножове, пък са бабаити – ха, се намесиш да отървеш стареца, сам ще пострадаш. Взеха му документите. Само трийсет лева имаше. Прибраха му трийсетте лева. Плаче завалията, сърцето ми се къса! Да беше - да беше към 75-годишен: болнав, едва стои на крака. Да го питаш къде е тръгнал!
  – Към гробищата, къде! – обажда се Димитър Димзов, монтьорът от съседния вход.

  Случаи като този са всекидневие не само по линиите 6 и 26 на пловдивския градски транспорт. Хиляди са между нас пострадалите българи. От десетилетия не кражбата, а пладнешкият грабеж сред бял ден се е утвърдил като бизнес за част от електората в четирите пловдивски гета. Ако открадне от своите, онези там сами ще го пречукат от бой; виж, ако открадне от българин, по техните древни традиции това е геройство. Ей това е солидарност! Крадат от българина, едва преживяващ с мизерна пенсия или с труд заработена унизително мизерна заплата. Богаташите, при които нашият човек се е наел, често са българи, но не ползват общинския транспорт, не живеят в панел край ромското гето. Луксозните коли, луксозните жилища: то
не дом, а имение, луксозният им начин на живот изкушава още хлапенцата да мечтаят да станат като тях; младежта ни умира да ги копира в пренебрежението им към всичко българско... Възгордяване е основният, най-тежкият сред Седемте смъртни гряха според Библията, възгордяване ни залива отвсякъде, от телевизионния екран и най-вече с обичайните там постоянни фигури на хора с всичко друго в излишък, само с липса на скромност и естественост.

  Мисля си напоследък: Но това е война срещу моята нация. Навират ти в очите това, което вони на чалга и гето, за да намразиш онзи, който живее там. Само че не всички са крадливи от този етнос, да, значителен процент просят, проституират и продават дрога на дечурлигата и младежите ни, мародерстват, изнудват, мамят, бият... Но съм повече склонен да мисля, че някой интелигентен идиот ловко ни навира екзотичния кокошкар в лицето, за да не проумеем кой е облагодетелстваният от отчайващото ни положение на човеци от една нация, гледащи се изпод вежди. О, няма случайни неща!
Връх на лицемерието беше, когато Престолонаследникът на Великобритания Принц Еди кой си или негов двойник кацна насред съседното гето Столипиново с двайсет и шест екипа наперени западни репортери, за да снимат за Историята как се разхожда като щъркел из прясно изсушените локви и сметища, почистени от смърдящ боклук, да види светът колко го е еня Негово сияйно величество за бедните в България.

  Европейската общност чрез благотворителните институции проявява загриженост преди всичко към тукашните роми. Българинът, който плаща всички такси и данъци, го назидават за кофти отношение към т.нар. малцинства. Говорят за нарушените им права, и най-вероятно с основание говорят; но за правата на обикновения българин данъкоплатец, носещ върху гърба си тегобите на тресящата се от корупция сегашна България, като че ли в Европа никой зъб не обелва.
И какво излиза! Българинът си казва: Не стига, че освен данъци, плащам сметките за електричество, за отопление и вода и на онзи човек от гетото, не стига, че съм най-унижаваният в моето отечество, най-пострадал от золуми, мързел, кавги и гюрултия, ами и някаква си там Европа ме съди, че не съм му сервирал, не съм му почистил задника, кога за себе си и старците си имам едва колкото да оцелея. Защо тогава тук да си раждам децата!

  Не желая да мразя когото и да било; очевидно Някой има изгода от това състояние на нещата в моята България. Този Някой обитава разкошно имение извън родното ми място, извън Отечеството ми, а тук усилена дейност развиват слугите му, отродници от Българския ни корен. Парадокс ли е? До 1878 г. българите сме най-многолюдният, населяващ обширни земи на Балканите етнос. И Северна Гърция, и европейската част на Турция, и Македония край реката Вардар, и Източна Сърбия: областите около Ниш, Пирот, Кавала, Солун, Одрин, селища край делтата на Дунав, Тулча, Браила, Северна Добруджа днес са територии, където живеят вече други хора, небългари. А и както е в Турция, Гърция и в озлобената срещу България новоизлюпена по сръбския й тертип "Древна Македония" – и българи да са, назовават се с името на измислен друг етнос. В Одрин, например, някога си един от многолюдните български градове, днес живеят три семейства българи. Предполагам, захранвали сме с население всичките съседни нации. Добро ли е или лошо това не зная, но Българският ген е населил полуострова с трудолюбиви, подредени чисти хора, които чувствам родственици. Както щат да си се назовават, разбирам, че са българи, защото живеят с националните ни традиции,  с древните ни митове и легенди, простичко и подредено като българин в имота си.

  Ще се получи, както се случило с траките. Никой не нарича себе си "трак", но носим генетично особеностите им, като опърничавост, инат (или упоритост – ако повече ви харесва), присъщи на някогашните траки, които глупаво все враждували помежду си и ставали лесна плячка за чужденци, нахълтали тук, за да се разпореждат с живота и земята ни, като се възползвали от наивната доверчивост, че някой отвън ще ни реши проблемите веднъж завинаги.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа 

Plovdiv, edited on 1 oct. 2022

Илюстрации:
- По нашите земи никога не е имало робство.
- Посещение на добра воля в български дом.

___
* Човекоядци.
** Прераждането. 

*** Авторът на настоящия текст е първият внук на Борис Дявола от Пазарджик, който пък е първият внук на Ангел Керемидов – боец от Хвърковатата чета на Георги Бенковски, тежко ранен в сражение с башибозука, според родовата легенда, отведен в родното му Калугерово, където за назидание на раята на дръвник му отсекли главата. Случва се това през Април 1876 г. Според спомени на Тома Сираков, Ангел е бил сърцат момък. Оставя жена си първескиня с шестмесечния им син и хваща гората с по-големия си брат Георги от заможния род Керемидови. Има паметна плоча с имената им в днешно Калугерово. Вж. "IV революционен окръг – Тома Сираков, Георги Христов. Спомени за Априлското въстание". Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1558.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1558.)     Не се плаши от локвата, душа и свят й е да те окаля! Смачканото празно тенеке вдига глъч до неб...