вторник, 12 май 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (137.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (137.)


  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

  28.07.2002. ГОЛЕМИЯТ ХАЙТОВ И НИЕ, БЪЛГАРИТЕ      
  Заговорихме се завчера с Емил* за отиващите си напоследък от шарения ни свят значими за Българската нация личности. Наскоро, на 82 години, тежко болен от рак, издъхна Николай Хайтов (1919-2002). В началото на седмицата погребаха актрисата Катя Паскалева (1945-2002). По новините снощи чувам: издъхнал бил поетът Христо Фотев (1934-2002). Вече повече от три часа в днешния следобед, а и досега…вали. Небето сякаш плаче. С кончината на политик или мафиот драматично се разтърсва тъничка прослойка от общественото ни пространство; докато физическият край на артист: човек на изкуството, да го кажа ясно, бележи началото на низ равносметки в сферата на масовото съзнание. Живият актьор, писател, музикант, художник, поет в известен смисъл сам ни пречи да възприемем обективно творчеството му. Налепи от делнична врява, непремерени речи, самолюбиви изригвания на тежкия характер или – обратно: пози на скромност, пози – казвам, не така естественото смирение на простосмъртен, по всякакъв начин пречат на оценката ни. Та ето го и жалкия факт: големите личности придобиват сред нас ореол едва след като буците прясна пръст изтрополят върху капака на сандъка с мъртвото материално тяло, едва след като роднини и приятели изплакнат очи от сълзите и след като траурните речи отшумят.

  Животът продължава, и значи, същинският, а не набеденият! – творец заживява в духа на нацията истински едва след разпването му на кръста. Така е при нас, които сме българи по вяра, кръв и език. А може би навсякъде по света е тъй.

  – Бих турил, да речем, името на готината Катя Паскалева (1945-2002) до името на Жоро Слона (художника Георги Божилов, 1935-2001) върху обща мраморна плоча – казвам. Пием си кафето, ръми дъждец, по булеварда, който неслучайно тук наричат Ивицата Газа, със свистене и шлейф от сребърна мъгла прелитат бързи леки коли. Неделя е, тъкмо временце за равносметки. – А Хайтов – продължавам нататък, – За Хайтов бих отредил усамотено високо място. Когато идват при неговата тлен, да им се наложи да се позадъхат от изкачването, и тъй да им се проясни духът.

  – Как никой не каза, че е велик, като бе жив! – въздъхва Емил, докато пали цигара.

  – Е, велик! – дразня се. – Това "велик" отблъсква. Другояче го усещам. Събрат по дух как да наречеш велик?

  Николай Хайтов е от онзи тип значими личности на днескашна България, които са възможно най-неподходящи да адвокатстват за собственото си творчество. Какви непримирими сблъсъци, каква настървеност да смачкаш нищожеството, Боже мой! Тъй избухлив, вулканичен темперамент, и все докрай убеден в своето, в преценките си. А естеството на живота е измамно и гъвкаво, на приливи и отливи, и както сочат мъдреците, сътворили Библията: има си време за събиране на камъни, има и време за разхвърляне на камъни. Но не виждам по-чувствителна, изпълнена с напрежение и тревога личност сред писателите ни, доживели третото хилядолетие в разграбена България. Чарът му е в неговата невъздържаност; предизвикателствата идат откъм онази страна на унижените и оскърбените обикновени граждани на републиката ни, из чиято среда Николай Хайтов се втурна в идиличния след-деветосептемврийски, йерархично подреден пейзаж на родната култура. Можеш да не се съгласиш с него, но не можеш да отминеш, да го пренебрегнеш, да го заобиколиш. Затънали до уши в това тържествуващо пошло шествие на травестити и курви, на сламени палячовци и на невежи грандомани, насилващи се да говорят на света от името на Българската нация, пигмеи с пура в ръка, разни Тошевци и Иван-Славковци, говорещи с изкусно задебелял глас, напращели от ехидничене и сарказъм с циничен подтекст, персони с претенции, а без капка домашно възпитание, до ушите затънали в преднамерено създавания по поръчение отвън вече четвърт век хаос от прекатурени нравствени стойности, едва сега разбирам, страшно ни е нужен Хайтов като духовно излъчване.

  В деня подир поклонението пред мъртвото тяло сврели сме се десетина колеги в хранилището на училищната библиотека. Ваканция. Отваря се дума за онова, което излъчили по националната телевизия снощната вечер, и между другото госпожа на средна възраст се учудва, че не забелязала ни един от официалните ръководители на държавата, ама пък виж, господин (назова името на един от мафиотските босове някогашно борче, което днес вече може да купи, да кажем, презокеански лайнер за рождения ден на любимата Дарина). Та и този господин Биг Мафия се промъкнал в редичката опечалени, положил скромно букетче в ковчега, мълчаливо, със сведени очи глава постоял минута и пак съвсем мълчаливо излязъл от полезрението на тв-камерите, курдисани да запечатат събитието за целокупна България.

  – Каква работа имал тарикатът да се мотае из онова осветено пространство точно в такъв момент! – извиках; сам себе си изненадах. И веднага съжалих. Леле, такава реакция от моя страна! "Що, бе?" – рекох си веднага на акъла, що бе, даскале!

  – Що бе! – изрече на глас колегата по физкултура Димитър Радев. – Представи си, че човекът наистина цени Хайтов. Защо Илия Павлов да не отиде на поклонението? Какво, като е бандит! То си е негово човешко право. Кой си ти, че да му забраниш!

  Нямаше накъде да отстъпвам, съжалявах вече, още преди още Митко Радев да ме засече. Тъй де, ама наистина кой ли съм? Нима е забранено на мафиота да изпитва съчувствие, съжаление, уважение, обич към писателя Хайтов, лично пристрастие, дори човещина? Чувал съм, и между бандитите има мъжки момчета, а и любимите трилъри нали все утвърждават образа на симпатичното лошо момче! Та ей по този повод ми се наложи да разправя, доколкото мога, сцена от класически един трилър с Робърт де Ниро (1943). 

  Значи, двама братя се срещат в бедничката гостна у майка си. Дошли поотделно и случайно се засичат тук. Наконтеният лигав като плужек хитрец, провален тип, вече си сърба кафенцето, когато се появява Биг босът. Босът (в ролята Робърт де Ниро) е могъща фигура, дон, един от най-страшните кръстници в престъпния свят. Майка им сервира и нему кафенцето, и сетне се прибира пак да си трака там нещо си, да си готви в омърлявената кухничка. Като фон на тази хамериканска идилия, от съседно помещение долита неясен говор и сладникав някакъв веселичък шлагер от местна радиостанция. Непретенциозна, хем скучна, хептен делнична ситуация. Какво ли в такава ситуация може да се случи? 

  И тъй... Големият мно-ого внимателно поема чашката с кафенцето и започва да си разбърква захарта; много бавно крачи няколко стъпки наляво и няколко надясно по дължината на масата, където се е настанил кокошкарят, зализаният тарикат. Около две или три минути е цялата сцена. Онова конте явно се е появило пак да изкрънка нещо от брат си. Още не се е обадило, обаче се разбира: че следи с кучешки предан, влажен поглед крачещия из стаята настръхнал свой брат. Тракането на лъжичката в порцелановата чашка за кафе, неясният бъбреж от съседно радио, лигавият глас от шлагера, тишината, мълчанието в стаята, а тръпки ме побиват, колчем си припомня този епизод. 

  Спокойно големият актьор Робърт де Ниро произнася... вероятно ужасно неточно предаден от мен, страховития свой монолог. Повтарям, всичко е изречено с равен тон, почти кротко: "Братко! Ти си ми брат и аз не мога да променя това положение. Нищо, което си пожелал от мен, не съм ти отказал. Защото си ми брат. Защото сме синове от една майка. Имал си, и пак ще имаш занапред, всичко, което си пожелаеш. Пари? – Пари. Мацки? – Мацки. Екзотични пътешествия по света и прочие, всичко-всичко, което пожелаеш: лимузини, яхти, замъци, добри адвокати, висока длъжност в директорски борд, банки, курви, завод; всичко, разбираш ли...! Едно обаче оттук-нататък да ти е ясно: не искам да те виждам повече, когато идвам при майка ни. Ще й се обаждам да я предупредя да ти каже кога ще идвам, за да те няма. Не искам да усещам миризмата на твоето тяло, дъха ти, лафовете ти, парфюма, оплакванията ти. Нищо твое, ясно ли е! Каквото още ти е нужно, обаждай се на моите хора, и ще го имаш. Но за пръв и последен път те предупреждавам – видя ли те още веднъж да се мотаеш около майка ни, когато идвам да си говоря с нея, ще те убия".

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа 

Plovdiv, edited by 12 maj 2020

Илюстрации:
- Антракт при заснемане на филма "Козия рог";
- Робърт де Ниро в епизода, споменат в текста.
____
* Емил Калъчев (1932-2013). Приятелят, когото започнах да отбягвам, след като заради него се доверих на тарикат от село Рогош край Пловдив и тарикатът загроби мечтата ми да си видя книгата отпечатана.
** Велислава Дърева (1953): "Уличих Хайтов в кражба, уволниха мен, главния редактор и зам.-главния", https://e-vestnik.bg/6224/%D0%B2%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%B2%D0%B0-%D0%B4%D1%8A%D1%80%D0%B5%D0%B2%D0%B0-%D1%83%D0%BB%D0%B8%D1%87%D0%B8%D1%85-%D1%85%D0%B0%D0%B9%D1%82%D0%BE%D0%B2-%D0%B2-%D0%BA%D1%80%D0%B0%D0%B6%D0/

БЕЛЕЖКА: Текстът е отпечатан в бр.6-8 от 2002 г. на в. "Арт-клуб" – Пловдив. На 30 юни е годишнина от смъртта на Николай Хайтов. Вж. и https://impressio.dir.bg/ikoni/aleksandar-haytov-bashta-mi-providya-badeshteto-i-to-ne-mu-haresa Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)    Роденият във Врабево, село нейде в Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колега в...