tisss: 11/08/23

сряда, 8 ноември 2023 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1416.)

За кратко сме тук – колкото да усетим Вселената, Космоса (хубостта) покрай нас и вътре в нас. Безстрастно погледнат, животът е печал, и краят винаги един и същ, но пък толкова хубаво е да съзнаваш, че си грешен, и въпреки това, да ламтиш за още и още, и още, докато шепа пръст засити окото човешко, уж ненаситно. – Аноним (1947)

10 noe. 2004

ЕДНА НАИСТИНА МОЯ УЧЕНИЧКА

Писано след полунощ... Легнах си снощи към седем. Събуждам се към полунощ и се загледах в някакъв руски филм "За отровата или История на световните отровители". Заинтригува ме филмът, та излязох на балкончето да запаля цигара. Личните ми дела уж не вървят, а сега откривам: Нищо ценно свое не съм изгубил. Бръкнах напосоки в Библията по своя си навик от години насам и ето на какъв текст съм забил показалец: "Благодаря на Христа Иисуса, нашия господ, Който ми даде сила, задето ме призна за верен, като отреди на служба мене"*.

Наивник ли съм? Голият факт – куп загуби напоследък понасям, а всъщност живея интензивно духом и си имам всичко, което ми е необходимо да работя, включително разочарования, които да ме зареждат с енергия. Усещам у себе си любов и упорство да следвам мечтата: да си видя отпечатани върху хартия ръкописите и спокойствие, та дори слабостта или дарбата, че мога да обмислям, да чувствам интуитивно хора и събития, по жестове да отгатвам що за птица е насреща. Ей такива едни си ги мисля.

29 noe. 2004

Запалих свещичка в памет на баща ми, седя зад отворената врата към балкончето в кухничката и пуша. Готвя сух фасул, включил съм компютъра в съседната стая, ровя из ръководството "Стъпка по стъпка" за версията Windows XP, и внезапно ми идва на ум: Какво да правя с печатаря Тодор Чонов, който ме лъже, прави опити да ме изнуди за още пари: някакви 300 лева решил, че дължа на сина му Стоян... И отново посегнах към Библията, какъвто ми е адетът от години на гадости: забучих пръста напосоки. И ето на какъв пасаж попадам: "А Тоя, Който утвърдява нас с вас в Христа и ни помаза, е Бог; Той ни и запечата, и даде залога на Духа в сърцата ни".**

Нима се е изплашил поетът-зарзаватчия Чонов от ръкописа ми за книгата "Ламски"? Там е показана идилията на т.нар. пишещи братя и сестри от неговия тарикатски тип.

6 dec. 2004

Правя малки жестове към хора, както винаги е било, откак се помня, без да заемам поза на благодетел. Нищо не очаквам в замяна; жестовете на мен са ми необходими, за да поддържам жива представата си, че не съм лош или недостоен. Моите добрини към другите не ми носят видими ползи. Моето добро основно не работи за мен, нито за тщеславието ми. Напротив! Почти без изключения неизменно след някое добро са ме унизявали Нехайството и Слепотата от страна на отсрещния, че това е жест, че по своя воля, в знак на човечност съм се явявал един вид пожарна команда или спешна помощ в заплетена за пострадалия ситуация. Егоизмът ми нашепва: Защо го правиш? И в такъв момент се чудя и се питам: Бе, аз глупак ли съм?***

Снощи със съседа Митко Йовчев (1945) излязохме след обяд се разходим из нашия краен квартал, отвъд циганското гето Столипиново, а насреща ни – Елена, някогашна моя ученичка, от онези чаровни същества в моите монашески представи на учител по български език и литература. Усетих как се зарадва, когато ме видя – такова доверие излъчваше, че и сега, като го записвам по нощите, ми е хубаво. Не-е, не случайно съм й бил учител!

Говорихме на крак не повече от две-три минути. Обръщам се щастлив към Митко:
– Това е момичето, дето веднъж ми рече: "Господине, обичам ви".

Като си поехме по пътя, разправям му как се случи това чудо. Писал й бях шестица за съчинение по нещо лично преживяно и тя, до онзи момент нехайна, макар и доста интелигентно момиче, бе дотам изненадана, грееше сякаш, излъчваше толкова силен чар, че се задъхах от вълнение, сърцето ми се качи в гърлото, а и очите ми се наляха със сълзи, та й креснах веднага да ми се маха от очите – и тя, и двете й приятелки. Ей такива неща помня и ме зареждат с енергия за писане, със сладостта, че си струва да живее човек живота си, каквито и неприятности да среща. Нередно ли е да обичам по този начин! Тя бе изключително красива снощи, вероятно отиваше на любовна среща и на сбогуване й заръчах:

– Кажи на твоя момък много да те цени, защото си хубава и душата ти е хубава.

Отдалечавайки се, тя се спря, обърна се, махна ми с ръчица:
– Добре, господине.

– Ето – рекох на Митко Йовчев, който ме загледа озадачен: – тя е наистина една моя ученичка. – И споменах колко неприятно момиче беше по-голямата й сестра, на която съм забравил името, Христина май се казваше, а и учеха в една и съща паралелка, бе цинично и грубо, мързеливо, отпуснато същество. Същинска повлекана.

Как става то? Нали една и съща майка ги е раждала!