Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

вторник, 24 септември 2019 г.

ИСТИНАТА ИМА СПОКОЙНО СЪРЦЕ

  Отдел "Средношколска младеж" оглави Георги Бояджиев и работи немалко време. Тих и вечно тревожен за нещо. Журналистическата робия не му допадна и стана учител.*

ИСТИНАТА ИМА СПОКОЙНО СЪРЦЕ**


  Мило и мелодично ми звучи камбанката на черквицата "Св. Илия" край най-многолюдното на Балканите циганско гето Столипиново. Спокойно и свежо. Утрините полека-лека захладняват. Слънцето свети изпод облаци рехави и на едри валма като непрана овча вълна. Наоколо – пренаселено от селски народ. Наблъскани сме по блоковете, всяко семейство – по на 50-60 квадратни метра площ. Този простосмъртен, присадил се в Пловдив народ несносно битува посред собствените си битови отпадъци, крачи по разнебитените улици наоколо. Цяло лято екарисажът, отстоящ оттук на не повече от три километра по права линия, ни облива с мъртвешка смрад. В течение на часове въздухът става плътен: колкото и дъх да поемаш, все не ти достига.

  Екарисажът е причината да ме уволнят през лятото на 1981 г. от вестник "Комсомолска искра". Писах, че овонява нощем не само нашия занемарен гъстонаселен работнически район, но и Червения площад на втория град в държавата. И този път вече не ми се размина. Размърда се някой отгоре, привикаха ме в Окръжния комитет на комунистическия младежки съюз да ми известят: налага се подмладяване на редакционния състав... Партията вдигнала доверието си от мен, което значи: веднага трябва да напусна. "Я сам си напиши молбата за напускане, да не се налага дисциплинарно да те уволним!" Това беше лайтмотивът на разговора ми с тримата секретари в Окръжния комитет на ДКМС, начело с Нели Пеевска, секретар по "Идейно-възпитателна дейност", пряко наблюдаваща как се списва вестникът.

  "Заради ценните идеи в твоите статии" – както се изрази вторият човек в тогавашната местна партийна йерархия Димитър Димов, назначиха ме за учител по роден език и литература в тъкмо построено училище на другия край на града, в Кичук-париж. "Колективът е само от млади даскалици, ще ви хареса. Дерзай, млади човече!" – рече тантурестият като мечок Димов. 
Ай, каква ли картинка сме били! той – масивен като трикрилен гардероб, гушнал ме през рамо с едната си лапа, другата – изпъната към сияйното бъдеще, и аз – провинилият се Блуден син, когото Партията-майка, макар и подразнена, продължава да си го цени!

  Че не заслужавам партийното им доверие, три пъти на различни места ми го съобщават, а най-пряко го рече четвъртият – бай Андон Тодоров от нашия краен квартал "Димчо Дебелянов". Като един от организаторите на известната в историята Стачка на ямболските текстилни работници през 1931 г., на този Андон биячите в Пловдивското полицейско управление му потрошават в буквалния смисъл костите със сапове за мотика. Година и половина след побоя оцелелият като по чудо ходи с метален корсет под дрехата, та по Живково време го водеха "активен борец против фашизма и капитализма". Лютия бай Андон Тодоров, от когото заради чепатия му нрав партайците страняха като дяволи от тамян, усещах особено близък: суров, ала верен приятел.
75-годишен (четиридесет години по-възрастен), ме навестяваше в канцеларийката два на три метра на кварталното ни ОФ-е, да побъбрим, по-скоро да ме поучава като новооглашен председател на кварталното ни офе (квартална организация на Отечествения фронт) в най-многолюдния район на Пловдив.

  – Ти пак се благодари – рече ми веднъж, – че си минал между капките!
  – Какви капки! Истината написах – ядосвам се.

  А той – триж по-ядовит: 
  – Какво още искаш ти, бе!... В другия край на Европа подстрекатели като теб изкараха работниците от корабостроителниците в Гданск и Гдиня, по улиците ги подкокоросаха барикади да вдигнат...

   Гръб съм му обърнал, настава тягостна тишина, та вече по-меко: 
  – Млад си, зелен си. Имаш две прекрасни момиченца. За тях мислиш ли!

  Дойде декември 1989 година. Съседите ми шушукат: "Що се не напишеш и ти дисидент? Нали заради онази статия ти биха шута!" А един по-готин – алпинистът змс Веселин Чаушев, на висок глас се възмущава: 
  – Не виждаме ли, че си червен! Да не беше комунистическа семка, кой ще те пусне в комунистическия вестник! Ами кой по празник окачва знаме, а!

  Дразнел се Веско, че провесвах, провесвам чат-пат и сега, четириметров трикольор от балкончето си по национални празници. Едно от пияндетата – Слави Бахчевански от селото Динк (описал съм го в епизода "Кадро за вестник" от книгата "Историйките на ученика Ламски") се изцепил пред белотаджиите, сврели се край трилитрово шише домашна ракия и тава мезе в общата им изба на съседния вход: 
  – Не знаете ли! На Бояджиев баща му в шумата се крил. Партизанин бил баща му. От мандрите кашкавал крадял. Не му е чист косъмът на Жоро.

  Ей тъй се раждат митовете и легендите сред моя народ. Не-е, не се броя за дисидент, нито баща ми е бил партизанин. Наивно се мислех за повече комунист от хората с партийна членска книжка... до онази статия от май на 1981 г. – "Примери с обратен знак", опъната върху част от първа и цялата трета страница на "Комсомолска искра"... Като ме изгониха от редакцията, шест месеца, кажи-речи, боледувах. Не се бръсна, не се подстригвам, па и на жена си внимание не обръщам, и усетила се пренебрегната, зад гърба ми тръгнала мъж да си търси. Но в горните версии, особено в последните две – съседите проявили здрава логика. Простосмъртният българин знае: за неудобни истини не се прощава! Мнозина от съседите ми са в големия град именно чрез партийното си членство. За тях е непонятно как тъй ще допусне някой "отгоре" да пиша в комунистическия вестник, да се движа сред "червените едри паламуди", а пък да не съм партаец. Ами че то си е фантастика, и не само според тях! Питат ме понякога и досега: "Ама ти не беше ли комуняга, не се ли изметна като фурнаджийска лопата, демократ да се изкараш?!"

  Те никога не са вярвали в комунизма; аз обаче вярвах. Вярвах... поне до лятото на 1981 г. Те не бяха комунисти, а отряд партийци. Към членството си в Партията БКП бяха гледали практично, по селски – като към нелоша сделка да се устроят в града и да си подредят живота. Тези мои българи и досега съвестно гласуват за боядисали се във всички цветове партийни глутници. За тях това гласуване е в съответствие със сключения преди десетилетия договор с Партията-майка, Партията-кърмилница, Партията-закрилница, Партията-мафия и каквото още ви дойде на ум тарикатско и изнудваческо. Логично е да питат: Ей синко, като не си сключвал договор с Партията, какви си ги дробил в нейния вестник? Щом са ти теглили шута и като кирлив фес те изритали вън от стройните редици на праведниците, трябва да си нарушил някакъв договор, сине майчин.

  Оправдава ги, според мен, невежеството им относно комунистическата теория и практика. Мен обаче нищо не ме оправдава освен голия факт, че откакто, петгодишен (1952), съм тръгнал на детска градина, та до двайсет и четвъртата ми година (1971) умът ми е системно промиван с подбрани и внимателно обработени късчета полуистина. Роден съм три години след 9 септември 1944 г., как да зная какво и как точно се е случило в България, преди да се появи моето поколение българи и източноевропейци? До май 1981 г. бях убеден, че водата отгоре иде бистра; ако има нечистотия, лоши хора на местна почва мътят водата. Така повярвах и на едни eнтусиасти, които след 10 ноември 1989г. се обявиха за демократи. За известно време, година-година и половина, редих се до тези приятели, ръкоплясках им в препълнените с народ пловдивски киносалони, когато развенчаваха с романтичен размах комунизма, размечтах се: ръцете ме засърбяха пак да правя вестник. И се писах сред учредителите на първата Демократическа партия – истинската, със седалище в Пловдив и председател адвокатски син, преподавател по полифония. Ай, как бойко говореше полифонистът, опиянен от собствения си глас, вири показалец като диригентска палка!

  От тукашната ни интелигенция бяха мнозинството оглавили пръкнали се мижави партийки с гръмки имена. Продължих и аз с развълнувания народ да приемам (с вътрешна ирония макар) тези патетични пози и лакърдии за светлото бъдеще. Значи, колкото повече се горещи ораторът, толкова по-правдив и аргументиран ще да е!... В това отношение бившата обществена управа у нас се беше обзавела с полкове от сладкодумни демагози. Нима казионните БКП, БЗНС, ОФ, Профсъюз, ДКМС не бяха преди всичко школа за политически мекерета и тарикати? Лесно е сега да се каже, разбирам го добре, и затова спирам дотук по тази тема... Засега!

  Артисти като проф. Михаил Неделчев наистина бяха бая зле ударени от комунизма в България. Не бива светът да се прави, че не им съчувства, когато тъй напористо се стремят да се изкарат дисиденти, воюват с други "инакомислещи" кой да влезе или пък кой да не влезе в съдбовния техен Списък за привилегировани борци против комунизма и прочие. И това – при положение че дори пиперливи реплики на признат свободомислещ като Радой Ралин се осъждаха от властта като интелигентско позиране на объркал се "наш другар", съпартизанин от "легендарния" отряд "Чавдар" с командир Добри Джуров.
Строго погледнато, за каква опозиция срещу комунистическата върхушка в България говорим! 
      
  Животът поставя всяко нещо на мястото му. А децата ни не приличат на нас. Прекалено прагматични са, па и не са склонни да слушат лакърдии за утрешния светъл ден. И са прави... Криво ми е все пак за моето поколение сантиментални идеалисти. Уви, ние сме били ловко употребени, но нима в доверчивостта не сме по-близо до духовната висота на християнството от днешните нагли материалисти, идейни борци за финикийски знаци?

  Божественото у човека е в готовността му да живее за другите. Това има ли го някъде? В отделни случаи-изключения, които – казват – подкрепяли правилото. Тогава какво друго ти остава освен смирението да приемеш живота такъв, какъвто е, да му се радваш на този живот, да оправяш само кривици, които са в кръга на ограничените ти възможности? В библейски план всеки от нас е гол и сам под Небесата. И няма такова животно, като колективна вина или колективна отговорност! Общото е в Десетте Божи заповеди.

  Пее черковната камбанка над най-многолюдното циганско гето в Европа. Докато има кой да пали свещица и да дърпа въженцето на камбанката, все има надежда да се обърнем към себе си като човеци, които се ценят, а не живеят единствено за да ядат, пият и износват новите си дрехи и красиви, но оплискани в сълзи и кръв идеи. 

Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, 24 avg. 1998 – edited by 24 sep. 2019

Илюстрации:
- 1976 г. Щатен лит. сътрудник в младежкия в. "Комсомолска искра";
- 1984 г. Председател на кварталния комитет на ОФ в район Изгрев.
___
* От документалната книга на Върба Чавдарова "Индекс 21361" за вестник "Комсомолска искра" (1959-1989). 
Върба Лулкина – Чавдарова (1929)
Девет години съм делил една канцелария на редакцията с госпожата, това се отпуснала да напише. Благодарности за което! Когато стана известно от секретния бюлетин на ОК на БКП, че по Радио Свободна Европа цитирали мои текстове, печатани в "Комсомолска искра", каза, че заемам мястото на някое "наше момче".
** Сентенция на Шекспир (1564-1616), която използвах за девиз на политическия вестник "Демократическо знаме" (19 май 1990 г. - 26 февр. 1991 г.) на първата след Десети ноември в България Демократическа партия с център Пловдив. Бел.м., tisss.