събота, 30 ноември 2019 г.

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (6.)

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ
Четиво с продължение в обратен ред

   26.01.2001.  

  По тъничките пътеки в длъжността ми на лит. сътрудник, занимаващ се и с темата за безработните, част от които действително лентяйстващи младежи "комсомолци", някъде през лятото на 1980 г. попадам на интересна находка. Квартален отговорник от пловдивското Второ районно управление на МВР, докато ми диктува данните си за т.нар. контингент – крадци, измамници, проституиращи и криминално проявени, ехидичко ми подхвърля за както я наричаха по това време "кекавата интелигенция". Като аргумент вади от папката си с жалби прилежно, калиграфски изписан от двете страни кариран лист, където чета нещо от сорта: "Срещу жилището ми има пивница, гнездо на тунеядци и алкохолици. Не можем да спим от кавгите и песните им, а най-лошото е, че ми пикаят върху олука на къщата, като особено лятно време, наоколо вони на урина"... Имаше току над завъртения "министерски подпис" на възмутения жалбоподател в края на жалбата и драматични вопли, в смисъл – народната власт как тъй допуска такива безобразия, не е ли редно милицията да вземе крути мерки. "Крути мерки" от опит вече знаех, беше любима за партийния печат фраза от онези години, както и други от сорта, като например "спокойствието на трудовите хора на социалистическото ни отечество", "сънят на достойния гражданин на България" и прочие ей такива ми ти, с розова фльонга овързани.

  Това произведение на неотспалата си, събудена от пиянски арии по никое време чорлава, гневна гражданска съвест беше творение на нашумелия по същото време белетрист, бивш апаратчик в Градския комитет на БКП, при когото като гимназист бях влизал с майка ми в приемната му, писателя Георги Алексиев
*. Заради неговия страдалчески опус по темата "Кой му пикал на олука" плешивичкият възпълничък колега на следователя Порфирий Петрович от романа "Престъпление и наказание" на Ф. М. Достоевски** чиновник от някогашното пловдивско районно управление на МВР ме фиксираше с тъничка мефистофелска усмивка, примираше от кеф: "Кекава интелигенция! Ей ви на! Вижте се само какви сте ми мамини пойе-ети, писа-а-атели, журнали-и-исти, хора на изку-уството, лекета с нежни ръчички. Хайде де, вие ще ми оправяте грешния свят!"

  Ама Георги Алексиев що да се засяга; изглежда тази наклонност да драматизира житейските несгоди, е поначало присъща на всеки крупен писател (И. Сарандев***, "Йордан Йовков. Жизнен и творчески път", изд. 1986 г., с. 291). За сметка на гениите, ние – простосмъртните, се раждаме с по-дебела кожа явно. Хайде сега! Кавгосвали се били, ръмжали, грухтели пиянските си песни, млатели се с юмруци и ритници. Е па щом не оставили трупове да се търкалят край олука му, щом всичко приключва  с веселие и кресливи арии, щом не се влачат черва по тротоара, а и не се търкалят съдрани уши, отскубнати носове, наниз от изплюти зъби, всичко е наред. Този род приятели тъй си ги траем, откакто се помня.

  Кой казва, че професионалният критик непременно е в час, т.е. в съответствие с изискванията на литературния кипеж! Цели седем години мълчаливо е подминаван Йовковият сборник от пет разказа "Последна радост" (1926 г.). Дори надареният с остро зрение за литературните новости, един от приятелите му, Вл. Василев****, чак в 1933 г. ще отпусне сърцето си да каже добра дума за тази книга, незабелязана сякаш, нарочно сякаш оставена недооценена. А то са разкази и новели със силно нравствено и естетическо внушение: "Песента на колелетата" за Сали Яшар, "Съд", "Последна радост", "Мечтател", "Дядо Давид" – български по съзерцателния си тон, по съчетанието на печал, героично и затаен копнеж по красивото.

  Стр. 331 от монографията на Сарандев: "Йовков не можеше да не напише своите драми". Дрън-дрън! Критикът всичко знае за въпросния автор, всичко ще обясни, разкодира, препроектира със задна дата отначало-докрай. И преставам да вярвам на този лит. критик, колкото и в добра светлина да ми се е показвал до този момент. И през един абзац отново: "Йовков не можеше да не напише". И пак претенциозно изречено! Пак патетично! Защо не проявяват смирение, защо им е да се насилват! Истината докрай не можеш да я изгребеш, да я обясниш. Оставете глътка свобода, пространство, и други да си представят това и онова, да доработят въз основа на своя опит и усет друга, не точно същата – вашата неповторима версия кое как било. Ама не, бързат да ти натрапят нещо умозрително: "Йовков не можеше да не напише своите драми". Навярно – да не би да помислим, че е било възможно и да не бъдат сътворени тези така ценни за самочувствието на критика аргументи.

  И на стр.365, след като вече два пъти е възкликвал, Сарандев настоява: "Поради това Йовков не можеше да не напише "Чифликът край границата". Стр. 369: "Ето защо романът "Чифликът край границата" не можеше да не бъде написан" (за четвърти път). Стр. 375: Друг коментар – далечно, закъсняло ехо от народнически сантиментализъм:
"Народът ни е добър, народът ни е златен. Трябва само да се поучи, да му се посочи истинският път!" Репликата между кавичките е иронична. Макар да има своите основания да е ироничен, в този случай критикът пропуска утилитарната функция на илюзията (народнически сантиментализъм), която служи за ориентир, доколкото липсват каквито и да било нравствени опорни точки в дни на хаос и безстопанственост, на хайдутлуци от страна на властта и местни селски деребеи. Нещо, на което сме свидетели и днес. Стр. 377: "Затова той не можеше да не напише тези две книги за Добруджа": "Женско сърце" (1935 г.), и "Ако можеха да говорят" (1936 г.). За пети път все същата лепкава фразичка – Той не можеше да не напише, в разни варианти. Стр. 397: Иван Сарандев смята 57 – годината, в която си отива Йовков, за "начало на белетристичната зрелост". Мисля си, тук може и да е прав – докато е жив, Йовков е оспорван или премълчаван дори от най-близките си приятели в литературната сфера.

  Стр. 398. Йордан Йовков:
"Разбира се! Девети юни беше една грешка. Аз и сега се дразня, когато прославят тази дата и особено когато я свързват с някакъв подвиг, сторен за България и за българския народ. Какво общо има цялата тази прослава с действителността, която настъпи след Девети юни? Нищо! Слязоха едни, за да се качат други – това беше всичко"*****. Турете вместо 9 юни 1923 г. 10 ноември 1989 г., дали не важи и за днес изреченото от Йовков преди почти век на чаша кафенце в някогашно кафене на ъгъла срещу внушителната сграда на Българския парламент. А може би днес пародийните образи са далеч по-нагли. Бих изброявал низ от имена на самозабравили се грандомани, новооглашени "народни любимци".

  Йовков за Елин Пелин:
"Талантът му е по-голям от културата и инстинктът му е по-силен от съзнанието". А са почти връстници, единият роден през 1880, другият през 1878 г. Казаното може да бъде отнесено и за мастити поети и писатели, които се разхождат като паметници от гипс из литературната нива и днес.

  И накрая, може би бисер сред Йовковите сентенции, от стр. 399-400:
"Думата е страшно нещо; в нея са затворени изразните средства на всичките изкуства: бои, линии, форми, движение, звукове – всичко, стига да можеш да боравиш с нейните богатства. А това не е лека работа".

  Между другото, Ърнест Хемингуей, роден през 1899 г., пише двата си шедьовъра 25-30-годишен, за да ги издаде съответно: романа "Фиеста" през 1926 г. и романа "Сбогом на оръжията" през 1929 г. Пантелей Зарев в "Избрани произведения, т. І", изд. 1971 г., на стр. 425 твърди, че без Йовков днешната литература "би загубила своята дълбочина в узнаване на съкровено човешкото и благородното". И какво излиза? Пантелей Зарев от 1970 г. срещу Пантелей Зарев от 1946 г., когато в чест на партийната линия обявява Йовков за буржоазен автор и в течение на десетилетие Йовковите творби са изхвърлени от учебниците ни по литература. Няма по-жлъчен литературен критик към Йовковото литературно наследство в онези вълчи години от същия този благоразположен през 1971 г. професор Пантелей Зарев.
******


  27.01.2001.  

  У Томас Ман******* нещо, което може да промени мнението ни за самите нас като самоотрицаващи се българи. Ей го този пасаж у великия немски писател: "Защото Отон ІІІ бе истински образец на немец, който ненавижда всичко немско и цял живот е страдал, че се е родил немец". Ха! Виж ти, сродна душа от другия край на континента!

  28.01.2001. 

  През 1982 г. един********, който лично познавал Пеньо Пенев, ми разправяше как възприемали приживе т.нар. отговорни хора "поета на строящия се социализъм": "Имаха го за развейпрах. Ходеше с джобове, натъпкани със стихове, и със снопче вестници под мишница. Значи, спира те насред улицата и захваща да рецитира, да ръкомаха, да се горещи. Не го вземаха насериозно. Трябваше да си сложи край на живота, да се отрови, че да почнат да го гледат с друго око. Изведнъж откриха, че бил голяма работа, голям поет в Българската литература".

  Имахме някога един заядлив фатмак, старши сержант в дивизиона край Хасково, където служих през 1965-1967 г.; Микса го бяхме кръстили ние, войниците, заради гадничкия му характер. "Микс" по гръцки ще рече "слуз"; та Микса, който бе бивш милиционер от Димитровград, имаше навика да ни събере войничетата, които се навъртахме около вестниците в поделението, па да ни посочи портрета на Пеньо Пенев, изрисуван с маслени бои и закачен над входа към библиотеката, да потрие длани самодоволно:
"Ай, колко пердах е изял ей от тези две! Колко съм му мачкал кокалите на ей този перчемлия!"

  В битка за душата на доверчивия нашенец на какви ли не издевателства сме се нагледали в отминалите години! Да бъдеш арогантен към публиката? Ако наистина си талантлив, защо пък да не! Може пък това да е кръвен данък заради таланта на човека! И пред мен се изправят като стражи на българския ни дом:

  - кланият на дръвник калугеровчанин Ангел Керемидов, затова че отмъстил за поруганата си чест, за гаврата с младата му жена първескиня с шестмесечно бебе, сина му в ръце;

  - виждам сина му Ненко Ангелов Керемидов, загинал за честта си на българин нейде из окопите край Мраморно море през 1912 г., че отишъл доброволец, за да отмъщава на онези, които се гаврили с майка му и заклали на дръвник баща му;

  - виждам третия от тази редичка мъже в рода – Борис Ненков Ангелов - Дявола, строполил се на земята, агонизиращ, паднал безпомощен, извръща лице и с уста, пълна с пръст, се усмихва към тълпата зяпачи. Усмихва се чешитът, да не би да помислят зяпачите, че страда, че се мъчи, умирайки!

  - Виждам и баща ми, най-малкия от петима братя – Кирил, в последните му часове, обхванат от болките на изгорената плът, да отвръща на въпроса "Как е, как е, бай Кириле?" на моя връстник веселяка д-р Иван Бошев в тръскащата се по пътя към софийската клиника "Пирогов" разбрицана военна линейка: "Нормално, докторе. Всичко е наред, докторе! Няма проблеми, докторе!"

  Ех, приятелю жарки! Знаеш ли как обичам чудесните ти грандомански пози? Ама от дън душа ги обичам, като пръкнал се от семето на ей тези прости българи и мъже на честта и достойнството, дето живяха с любов към живота и към България.


  Следва в част 7.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 29 noe. 2019

Илюстрации:
- Премиерът на Република България и Майката на нацията (?!);
- Паметникът на Смъртта в центъра на обновената ни столица.
___
* Георги Алексиев (1927-2011), 
https://literaturensviat.com/?p=40871
** Ф. М. Достоевси (1821-1881), https://afish.bg/knigi/item/2733-na-slantzeto-na-zhivota-mi-fyoodor-dostoevski-anna-dostoevskaya.html
*** Иван Сарандев (1934), https://blitz.bg/article/41204
**** Владимир Василев (1883-1963),  https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%BB%D0%B0%D0%B4%D0%B8%D0%BC%D0%B8%D1%80_%D0%92%D0%B0%D1%81%D0%B8%D0%BB%D0%B5%D0%B2_(%D0%BA%D1%80%D0%B8%D1%82%D0%B8%D0%BA)
***** Спиридон Казанджиев, "Срещи и разговори с Й. Йовков" , изд. 1960 г., с. 48-49. 
http://razkazvachite.mirolich.eu/?p=2087
Пантелей Зарев (1911-1997)
****** Пантев му е същинската фамилия на професора от Софийския университет, после и академик, вж.
https://www.wikiwand.com/bg/%D0%9F%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%B5%D0%BB%D0%B5%D0%B9_%D0%97%D0%B0%D1%80%D0%B5%D0%B2 Дали няма родствена връзка със занимателния сладкодумен проф. Андрей Пантев. Понеже Пантев ще да го унижавало, Пантелей сменил фамилното име с бойкото "Зарев", което ще да рече "ЗА РЕВолюцията". Според онази някогашна мода – за да се издокараш пред властта, да префасонираш фамилията или артистичния си псевдоним. 
******* Томас Ман, "Д-р Фаустус", изд. 1967., с. 59.
******** Димитър Жутев, през 1982 г. председател на Отечествения фронт в Пловдив. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)    Роденият във Врабево, село нейде в Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колега в...