Публицистика - СЪСЕДКАТА СТЕЛА (2.)

    Пловдив – културна столица на Европа: Къщата с някогашната млекарница на леля Иванка за бедняците край улица "Васил Априлов"

СЪСЕДКАТА СТЕЛА (2.)

    13.12.2004.

    Изтеглих сто лева от кредитната си карта и платих на новичкия стоматолог Венци Янков, по-малкия от синовете на приятеля Ряпов, че ми помогна. Още един възел разплетен; беше от два месеца дерт. "Ама, опаричи ли се вече – колебае се Венцо. – Не ща да плащаш, пари не ми давай." "Не – рекох, – заслужил си ги с труда си и съм доволен." Отдъхнах си, кога все пак си прибра парите. 

    После бъбрихме с баща му около час на остъкленото балконче у Ряпови, метър на два. Приятелят от детство Т. Ряпов е обезверен. "Хората са наплашени, едва оцеляват" – бе лайтмотив на оправданията му пред себе си. Новият шеф принудил инженер-технологът в преустройващия се уж за добро комбинат да напусне, чувам Тодор с равен тон да говори:

    – В момента работя на дребно, не това, което желая и мога. Работя кажи-речи с част от възможностите си.

    И как няма да съжалява, като там му беше кажи-речи целият живот: младостта, уважението на хората, удовлетворението от горенето в работата. Бъркат му в мозъка, както е лафът на жаргон от детските ни години, пристрастията, несъответни на новоизпечените господа демократи от Иван-Костовото СДС, но и друго ми рече:

    – Преценявам ги като човеци: и Младен Червеняков, и Александър Томов, и... – спомена още две имена на висши функционери в БСП. – Това не са личности, а хора на личната изгода. Как да ги приема за стойност!

    Разочарован е, накъсо казано. Затова му представих оптимистичната си теория за Българския народ: колкото по-зле сме, толкова по-бързо ще решим да излезем от батака, в който ни вкара именно вътрешнопартийният преврат на управленците от Татовата БКП, същите стари кримки, дето и днес дърпат лостовете на властта в България. В прегледен вид, като сентенция изречена, теорията ми гласи: Което съм изгубил, ме следва като верен пес; което съм придобил, престанал съм вече да го забелязвам след оттеклата еуфория от победата! И добавям, ухилен до уши към навъсения Ряпов: "А дали не разбираме, че сме живи, докато усещаме, че има какво да губим!"

    15.12.2004.

    Чуто от Радио "Свободна Европа". Из разговор на ерудирания лицемер Георги Коритаров със сръбския писател Горан Петрович (1961) и поетесата Малина Томова за романа на сърбина с милото заглавие Магазинчето "Сполука", намек за може би най-известното стихотворение на италианеца Джани Родари (1920-1980), почти връстник на баща ми Кирил (1922-1983). Всеки писател стои в някакъв контекст (влияния) от скъпи нему автори, кога отваряме дума за поетиката на негова творба.

    16.12.2004.

    В отговор на стихове от ученическа тетрадка до момичето, което ми я връчи:

    "Твоите несръчни стихове ми харесват по много специален начин. Радва ме, че откривам мислеща тръстика*, и като ти отговарям, мило момиче, тоя отговор е и до мене си, но причината си ти. Изненадва ме колко си уверена яростно да твърдиш едно и друго. Може би то е черта на неопитността, която се изкушава от удобството на крайните оценки. Симпатично ми е да виждам човек, обзет от толкова страст, когато разсъждава за важни неща. Може и да си права, но може, и по-вероятно! – да грешиш, оставям сама да прецениш. Защото всичко около нас непрестанно се мени; променяме се и ние, макар в къс отрязък от време да изглеждаме едни и същи.

    Мерките ни за тоя динамичен свят наоколо и у нас се влияят от такива неособено ясни подробности, като настроение, чувства, разочарования, мечти, амбиция, погнуса, възхищение, възраст, болести, здраве, жажда, сексуален недоимък, вътрешен уют или дискомфорт. Великите умове на човечеството са слънчеви скептици. Тъй, предполагам, съхраняват вътрешното си равновесие, което в миг на преценки е наложително. Везната, която отмерва вярно, не бие ни в крайно ляво, ни в крайно дясно! Между булчински бялото и гробищно черното са много цветове, а и между оттенъците на един и същи цвят набитото око различава стотици нюанси.

    Защо разсъждаваш с думи? Поетът размишлява в образи. Купища предмети, растения, животни, птици, природни явления си висят в пространството ей така, разхвърляни сякаш в безпорядък, че не е трудно за истинския поет да сътвори от тях говорещи важни послания картини.

    Друг не по-малко болезнен въпрос. Една от маниите на част от пишещите е да се изживяват като обречени, оковани от хорската злост болнави млади нещастници, отритнати от Съдбата и Нейно Величество Любовта. Не трепери от възмущение, моля! Твоята любов си зависи най-много от теб. Щом не те е споходила или била у теб за известен период, но сетне отлитнала в гори тилилейски, изоставила те да хлипаш и размазваш сълзички, значи, пак ти предстои... и то никак, ама никак не е зле в твоя хаос от вълнения за бъдещето.

    Мисля, че ти предстои дълъг път през живота. А сега си просто леко навъсено утро: мъгливо, с подсмърчащо носле, озадачено, пообъркано от галопиращите насреща му табуни от копнежи и разочарования. Между нас казано, удобно и доста приятно е да си разочарован: хем другите ти виновни, хем нежна печал като пухено одеялце ти топли душицата.

    Втора детска болест у поетите в бебешки пеленки е да делят човечеството на ний, онеправданите и вий там глупаци, които не умеете да страдате, както чета в стиховете ти: "никой не вижда, че те са без душа", или "добрите са прокълнати да страдат и да се срамуват"**

    Ако си ме разбрала, животът е разкошен именно понеже никога не можеш да си сигурен какво ще последва, как по-нататък ще се случи, пък най-важното според мен е да останеш вярна не на любимия, а на себе си, каквото и да ти се случва.

    С една дума, пиши!"

    Тия дни – на връх Никулден, 6 декември, си отиде съседка, с която често си бъбрехме. Тя не пишеше стихове, не ми е пошепвала някога, в младостта си, дали е посягала към римувана и ритмувана словесност. Да, като че не бе запозната в детайли с хитринките, с уловките на художественото слово да омайва, да докарва мислещия и цялото това наше нехайно човечество до сърцебиене, задъхвания, висок адреналин – до възторжени сълзи да докарва тоя капризен и непостоянен читател, но макар тялото й да бе 73-годишно, душата й бе съхранила нежността и чара на 16-годишното моме, което някога била във физическия си образ.

    И в сюблимния миг, докато нижа тия редовце, си я представям, значи, как помахва към всички нас, тук долу на Земята, с ръчица откъм изцъкленото декемврийско небе, даже лично на мен ми се усмихва свенливо. Да се свети, докато съм жив, името ти, Стела – Стела, което значи звезда! Защо "докато съм жив" ли? Ами понеже съм егоист, най-глупавият, най-щур, най-крупен егоист на тоя свят.

    И вече към себе си: Тъй де, що и ний в нещо да не сме най-голям!

Plovdiv, dec. 2004 – edited 11 maj 2016

_____
* Човекът е мислеща тръстика – сентенция на Рене Декарт (1596-1650). Идеята: човекът е уязвим, огъва се при буря, но оцелява с ум.
** Двата израза в кавички са от стихотворения на въпросната млада дама.