ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1245.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1245.)

  Беше кротък, мълчалив човек, а майка ми след смъртта му ми говореше как нощем не я оставял да заспи, притеснявал се: "Какво зло сме сторили, че такава участ се случи на сина ни?" Пък всъщност бях щастлив, ала той някак не възприемаше моя избор как да си живея живота. Ето тази негова тревога ужасно ми липсва след жестоката му смърт, колкото й странно да изглежда за син, който не умееше да тъче едно платно със своя мълчалив разтревожен баща. – Аноним (1947)* 

6 mar. 1984

СИНЪТ НА ДЪРВОДЕЛЕЦА

  Цяла нощ снощи валя и бръснещ вятър свиреше в голите клони на дърветата под прозореца ми. Болеше ме стомахът, та и не успях да се потопя в съня, все изплувах-изплувах и тъй, чрез болката, се усещах плътно свързан с онез нощни шумове, които ни правят част от природата, част от всички човеци по света. Мислех си за влажната и кална пръст долу, под боклуците между жилищните блокове, за зелената тревица си мислех, която издържа на зимния мраз, а сега пие ли, пие с коренчетата си дъждовна влага. И си представих как подир втория месец нататък, мили татко, купчинката пръст върху гроба ти леко започна да се сляга, как по едно време се отвори дупчица като от къртица точно там, където би трябвало да е лицето ти, и тогава наивно си помислих, че вероятно и мъртвите под земята дишат.

  Прости ми, ако можеш. За всичките разочарования, свързани с мен, ми прости, ако можеш. Татко! Нали мъртвите всичко прощавали? Никак не се разбирахме с теб, ама никак! Ти бе толкова рязко определен в пространството, тъй осезаеми ми се струваха твоите движения, оскъдните думи, когато си искал да побъбрим. Прости ми и за това, че ни веднъж не те послушах – впрочем, слушах те внимателно и дори се съгласявах понякога с теб, но правех само онова, което сам си решавах. Ние просто не можехме да тъчем едно и също платно мили, изглежда не сме били създадени за баща и син. И сега разбирам: би ти подхождал който и да е от братовчедите, само не и аз! Не и аз. А така самотно ми е нощем, когато си мисля за теб. И тези жени наоколо… Все намират за нещо да са недоволни: ако не мърморят, ако не обвиняват, ако не осъждат някого, нещо си, циврят и заливат света със сълзи. Не ги разбирам.

  Помниш ли как ми даде да покарам новичкото пъркалце, онази чешка Явета? Беше яркочервена и тъкмо я беше купил и ми я даде да се пофукам из махалицата по улица "Люлебургаз". Бях в шести клас и вече се заглеждах по момичетата. Защо побърза да продадеш моторчето, мили! Многобройните ти мотори след това никога повече не ми позволи да карам. Като си ме видял как карам, закле ме: "Докато съм жив, ти на мотор повече няма да се качиш".

  А твоят брат – най-големият от петимата харманлийски братя, чичо Митко, дето има две дъщери, веднъж, докато си говорехте като двама братя и влязох при вас, високо рече: "Ей това е синът, Киньо! Където отиде, все нещо ще донесе... Мъжкото принася, женското изнася". Бях в трети клас, ходили бяхме ние, от училище "Сашо Димитров" до целулозния завод на Гара Септември, ако още има такъв завод и такава гара, и за теб бях донесъл трийсет сантиметра крива медна тръбичка. Изрових я тази тръбичка от купищата отпадъци зад заводския двор. И тържествено ти я поднесох. Ти обаче не й обърна внимание, запрати я нехайно в една от кутиите с металните ти джунджурии и продължихте с бате Митко да си бъбрите за вашите мъжки работи.

  Когато бях в шести клас, ме пердаши заради два биелни сачмени лагера. Приготвил си ги бил за NSU-то; открих ги в твоя шкаф увити в кафява намаслена хартия и с тях си направих количка за чудо и приказ като другите момчета. Ами просто не открих по-големи и онези два шведски лагери бързо се разбиха. И на другия ден, като се прибра с велосипеда от работа в мебелния завод "Напредък" и изтичах да ти се изфукам, ти страшно ми се ядоса. Би ме с голям салкъмов клон на двора; имаше по него огромни криви шипове, но не плаках, мили мой татко, само виех като животно и от зор главата си наврях под количката за боклук насред двора.

 Миличък татко, знаеш ли колко щастлив бях, когато се фуках с теб! Помниш ли онези някогашни състезания по Пещерско шосе, до Царския остров, оттам до село Оризаре, завой и обратно, край стълбичките на Бунарджика до най-горе до нозете на каменния войнишки паметник Альоша? Ръмеше ситен дъждец и на всички кросаджии лицата им бяха като на дърти коминочистачи окаляни, понеже залягаха, залепили лице току над резервоара, като смешно се дупеха с вирнат задник. Ти единствен, мили, яздеше като на парад и отдалече лицето ти грееше бяло и чисто.

  Бягаше (състезаваше се) с номер 45 и Zundap-ът (едната от трите ти немски машини, които смени през годините и все ремонтираше) яко грабеше, но насред Острова, дето е сега пловдивската Гребна база, на онзи състезател, преди теб – на Байката (Георги Баев), веригата му паднала и ти си спрял да му помогнеш; та завърши тогава пети, а пък Байката – четвърти. Че си преценил: по право му се полага на Байката да е преди теб на финала. Помня, че донесе у дома евтина найлонова риза за награда, но тогава ли беше то или от друго състезание? Спомняш ли си, мили мой мъртъв непрежалим боецо, мой татко!

  А когато бях четиригодишен и си живеехме тримата с майка под наем зад фурната на ъгъла на улица "Перущица", на втория етаж в къщата на Баба Кера хазяйката, на улица "Захари Стоянов" 17, смени строшеното колелце на дървения ми джип – онзи, червения джип, дето Дядо Коледа ми го беше донесъл. Вдигна покривката в единия й край на кухненската ни маса и с голямата раш-пила направи чудесно колелце от най-обикновено буково трупче.

  И веднъж, когато пак валеше, когато пак беше подгизнала земята и дъждовен денят, с майка дойдохме при теб, на стръмната поляна над село Марково; военните те бяха взели запас и цял месец те нямаше. И като се изкачвахме нагоре и се чудех как ли ще те разпознаем сред стотиците еднакво облечени и остригани до гола глава войници иззад телените мрежи насред стръмна поляна, майка ми стисна силно ръката и каза: "Това е той! Само баща ти стъпва така и само неговото лице е толкова бяло и чисто".

  След по-малко от година се роди сестричката ми, която силно прилича на теб… А аз никак не ти приличам! Мислят ме за син на друг, но знам, че съм си едничкият ти син. Когато сте ме зачевали с майка, спомените ти от фронта още били кървави и свежи; и вероятно нощем си имал кошмари от разораното подгизнало от влага поле и трупове на мъртъвци, разпиляни из къра, гниещи наоколо. Няма начин да не е така; как иначе да си обясня картините, които ме нападаха нощем – мен, петгодишния ти син? Не съм ходил на война. С карабина съм стрелял два или три пъти, а и бях най-непохватният сред войничетата. А ти си бил точен стрелец. Колко ли войници като теб си усмъртил, мили мой, ужасни мой непрежалими мой татко, само те да не те усмъртят!

  И си мислех цяла нощ снощи, докато не успявах и не успявах да заспя. И си мислех за красивите мъртви мъже – как лежат тези големи мъртви мъже и как нежна тревица спуска коренчета и пие дъждовна влага. И коренчетата се спускат все по-надълбоко и по-надълбоко в земята на Унгарската пуста, дето най-сетне на големите мъртви мъже най-после им е било топло-топличко.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа 

Plovdiv, edited on 23 apr. 2023

Илюстрации:

- 1980, пред портата на Бачковския манастир.

- 1945, баща ми, тъкмо прибрал се от фронта.**

–––

* Този най-най-обикновен мебелист-дърводелец ми е еталонът за достойнство. Другият ми еталон е Борис Дявола с цялата му фукливост и вродена жестокост. И двамата ме обичаха по свой особен начин, двамата смятам за семето, което да пренесат през времето моите две дъщери, двамата ми внука и правнучката със стипчивия й характер на своенравна млада глупачка, която вече трупа личен отрицателен опит и затова си я обичам като  българин с неслучайно потекло. Това същото и на щерките повтарям: "Не забравяйте, мили, че не сте случайни на този свят". 

Пролетта на 1948 г.

** Първи от Харманли в Пловдив се заселва най-големият от петимата братя – Димитър (1909-1963), после идва Насо Гащаря (Атанас, 1912-1984), след него петнайсетгодишният ми бъдещ баща Кирил с две години по-големия четвърти брат Стефан (1920-1992). В Харманли остава единствено вторият брат Дончо (1910-1953), за когото казват, че бил човек по живота, три пъти се жени; музикант, бил барабанист. Бел.м., tisss.