Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

петък, 9 януари 2015 г.

Ars Poetica - ПЕТРАРКА ДО ЛАУРА


 ПЕТРАРКА ДО ЛАУРА


Къде си? Просто трябва да те видя.
И аз дори съвсем не знам защо,
че някак си без теб ми е обидно
като ръка без пръстен от злато.

Като поляна без цветя през юни,
като дъждовна нощ без светлинка,
като слепец сред пясъчните дюни,
като замръзнала от студ река.

Къде си! Все едно сега къде си,
дори не ми е нужно да те знам.
На тоя свят са хиляди адреси
 да бъдеш в многолюдието сам.

От чаша вино мога да отпия,
от устни мога да отпия страст,
но няма по-печална орисия
от сляпата илюзия у нас.

 
Plovdiv, 9 jan.2015

Публицистика - ХУБАВАТА ВАЛЕНТИНА

      Кога бях на твоите години, въобразявах си, че като стана на възраст, ще съм открил смисъла на живота. Днес съвсем не съм по-близо до това откритие, отколкото съм бил тогава. О-о да, разбрах вече в какво именно не е смисълът на живота... Обзавеждаш се с луксозна къща, скъпа кола, поместват снимката ти в тежкарското списание "Форбс" и си въобразяваш, че всичко-всичко в тоя живот си разбрал. Един ден обаче самият Господ - случайно сякаш, те изненадва с късичка телеграма: 

Извинявай, миличък! Пропуснал съм да ти кажа, че всичко това не значи нищо. Онези, които цениш на тази земя, са ти отпуснати назаем. Тъй че най-добре ги обичай, докато можеш.*

ХУБАВАТА ВАЛЕНТИНА

      Събудих се, както често става напоследък - с кофтито чувство, че животът ми лекичко като сянка през процеп се изнизва. Сънувах актьор някакъв брадат и космясал (копие на излъчващия чистоплътност и аромат на качак Андрей Слабаков) да се угощава с приятели, понеже току-що се оженил. Женен бил вече веднъж (се някак подразбира), обаче нещо се случило, останал без жена. Живял доста време сам и честит, че не му се вре някой в живота на щастливо прасе, не му брои греховете, не му се муси в леглото, че го цепи глава и не ще секс, хастара на душата не му преобръща наопаки три пъти на ден. 

      Та на запивката в ресторанта към местния Театър на армията (армия вече може да нямаме, но театър да) тържествено, с чаша вино в ръка обяви: "Трябваше двайсет години да минат, докато пак се реша". Какво пак да реши? Естествено - да завтори несполучливия си експеримент. Кой знае що, в съня ми това от хихикащата компания бе наречено "Сватбата на Злобаря". Злобаря, значи младоженецът, разправя: "Седяхме тук, кога някой, дето се промъкваше между столовете зад гърба ми, ме заля с ракия... Така се запознах с великия български поет Т. и станахме приятели".

      В тоя момент, докато обяснява как се запознал с Т., майката и бащата на попрезрялата булка, чието лице не виждам - ни лице, ни тяло, единствено дантели-дантели-дантели... - даряват милите гости. И се чува сочният глас на мамчето: "Тоз комплект от чаршаф, юрганска торба и две калъфки с възглавници е за младото семейство... Да ги пазите чисти и неопетнени, ей, да не ги цапате ни с ръждата на омразата, нито с вонята на изневярата и предателството!" Овации откъм подпийналата компания: "А-а, чаршафите да се пазят чисти. Разбира се, туй е въпросът". Което звучи, казано в прав текст: "Да се обичате, ей!... че дяволите ще ви вземат!"


      Събуждам се. "Що за глупост - мисля си,- като нямам намерение да се женя. Да не ми е изпила чавка ума!" И си мисля още: що стана с ония шумни някога, розовеещи като пъпка сред гюлов храст знойни момета? Свежестта отлетяла, загнездило й се притеснение, че няма кой да я пожелае, че животът лекичко я отминал. Замята милата все още онез тънки мрежи - с гальовно пласче, с въртене на раменца, с пооправяне на пооредели косици, с поглед, тревожно стрелкащ се като лястовиче над бързей. 

      Съчувствието не ражда любов. Къде бяхте досега, та никой не ви се хванал в копринените мрежи! Яла-пила-веселила тогоз и оногоз, търчала подир жребец някой си, дето не го било еня за нея. Дете не родила, не отгледала. Известно време живяла под един покрив с мъж, прала му бельото, готвила му, купувала му подаръчета с повод и без повод, а сетне й писнало, та побягнала, или още по-зле - той си тръгнал мизерникът му с мизерник, ей тъй подло, без да страда си отишъл, като внезапна тотална амнезия... забравил, че "неговото момиче" съществува. И какво сега, освен като зверче от дупка да следи как младите й посестрими, опиянени от хубостта си, пробват да изчоплят някое златно зрънце от пепелта на живота. Разбира се, не Адам... Ева е водещ участник в плътските похождения на любовта. Предизвикателствата от Евина посока идат. Затова логично ми се струва да си река за някой мъж, че е глупак и наивник, докато за такива като вас, момичета хубавелки, мога само да въздъхна: "Ами да! Надхитрила тоз, надхитрила оногоз, па милата тъй се увлякла, че накрая сама себе си надхитрила". 

      Валентина Р. от градеца С. в дълбокия прованс бе някога най-чаровното момиче сред първокурсничките в Софийския университет. Рояк ухажори я следваха по пети като телохранители. Сред тях - неколцина приятели от онова време, между които: Николай Стоянов - перспективен млад белетрист от школата на Кольо-Николовата "инфантилна проза" и бъдещ горд собственик на издателство, че и капризен шеф на жури за  литературната награда "Балканика", Владко Янев - яростен почитател на френските "прокълнати поети" и бъдещо университетско светило по Родна литература между двете световни войни. Мотаеха се наоколо й и неколцина вече одъртели, поизчерпали се посетители на писателското кафене, неколцина отракани журналисти на Партията ръководителка, както и две роти млади напористи, неизявени още бъдещи гениални световни поети от Ломско, Тополовградско, Ямболско, Хасковско, от Лудогорието и Дунава до Ирин-Пирин, от Врачанските и Плевенски махали до Странджа баир оптимисти, ценители на изящните женски форми. 

      Ала Валя бе недостъпна, затова вероятно триж по-изкусителна за натрапниците. Ходеше в траур сякаш: черни обущенца, черен чорапогащник, черна пола, черна блуза, триъгълен едроплетен пухкав шарф - естествено черен, метнат през раменцата. И само бялото, обсипано с лунички дяволито личице и пищната естествено рижава коса, сплетена в дебела плитка, я правеше като да бе излязла току-що от парижко кафене, от афиш на онзи мъник телесно, но инак тъй забележителен Тулуз-Лотрек.


     Ще избързам с няколко лъвски скока напред и ще добавя: веднъж на четири очи Валя ми показа как се сваля дебелата очна линия, която очертаваше пъстрите й очета: хвана крайчето на единия от клепачите и отлепи нещо като лентичка... някакво полско изобретение, моля ви се. 

    Около два месеца препускахме надвечер из ветровитите булеварди на София. Сядахме на някоя пейка - понякога зад езерцето "Ариана", друг път пред Софийския куклен театър. Бъбрим за стихове и се натискаме. Валя имаше грандиозни планове за живота. Проектираше как ще се оженим, ще заминем да следваме в литературния институт "Максим Горки" в "Маскве" или "Ленинграде", после лесно - ще творим, ще бъдем прославени, заможни и аристократи.

    Веднъж-дваж (десетина години след като завърших моето следване, ожених се за друго момиче и то ми роди две дъщери) като съм прескачал по работа до София, съм й звънял от уличен автомат да се видим, но явно госпожа Съдбата решила с Валя окончателно да се разминем дори като случайни някога си "добри познати". Какво станало с някогашната така плътски, духовно и всякак желана госпожица в личен план не ми е повече известно, отколкото на целокупния кръг любители на изящната словесност; мога с мъжко тщеславие само да спомена, че съм целувал една от най-известните и най-високо ценени съвременни поетеси, носителка на най-престижни литературни отличия, чието творчество се смята за принос към националната ни литературна съкровищница, а също тъй е ухажвана от Националната телевизия и Радио. В три предавания поне съм я чувал интелигентно сдържано да говори по сериозни теми, като пренебрежението у нас и ранната смъртност на таланта в България, стеснения пазар за българска книжнина, несретния живот на интелектуалеца. 

   Последното засега предаване с Валя бе интервю по повод присъденото й национално отличие за принос в целокупната Българска лирика. Вкратце, тая симпатична, образована, аристократична дама осъществи буквално стопроцентово мечтите си. Нещо повече: съпруга е на светило в артистичния свят, с ценени, проспериращи днес икономисти отношенията им, както мълвят в ония приоблачни аристократични среди, били специални.

   Може би вече се питате да не би да се чеша по стари рани... Ами не. Преди години, когато тържествено се разделяхме, беше по взаимно съгласие... с извода, че характерите ни с Валя дотолкова си приличат, та няма как заедно да мелим брашно. Преди пет месеца пратих по гастролираща из нашите географски ширини столична поетеса мижавия си (стотина страници, частна поръчка) сборник стихове. Отговор от Валя Р. нямам; мисля си унило: "Къде ти! Днес около чаровното някогашно моме от градеца С. не прохождащи литературни пубертети и мастурбанти, а табун от коскоджа ми ти професори и академици в изкуството "кат хайгъри" пръхтят из росната литературна морава". 

   Убеден съм, онова неспокойно зверче в дъното на женската й природа няма да се успокои, няма да я остави на мира. "Още! Още! Още!" - нашепва дяволчето, докато тя, горката, успява някак да заблуждава света с онова, което отдавна вече не е, или просто никога не е била.

Plovdiv, 16 fev. 1999 -  redact. 9 jan 2015

______

* Джоузеф Файндър (1958), от романа "Параноя", вж. http://www.profilms.bg/?b=4&bID=188