ИЗБАТА НА УЛИЦА "НИШ"

Живеехме в единствената изба
на улица „Ниш” в прашния Пловдив,
в квартала на бежанците и бедняците,
на вдовиците и сираците от войните.
Другите живееха в къщи с градинка отпред
и чешма на двора, при баба и дядо,
а ние се завирахме под наем в изба –
единствената изба наоколо,
но приятелите все пак държаха на мене.

Два метра под земята мина ранното ми детство,
когато майка и татко ме заключваха,
за да спечелят пари за ядене,
и аз си играех с мишленцата
и мечтаех да си имам брат,
който така и не се роди,
а хазаите ме измъчваха, като удряха с точилка
по пода, т.е. по тавана
над главата ми и аз крещях от обида,
и нямаше как да избягам от избата.
Но приятелите все пак държаха на мене.

 Да те измъчват две млади жени в разцвета си
и майка им Цвета,
дъртата хазяйка Цвета Дърварова,
е неприятно, разбира се,
особено когато нямаш брат,
на когото да се облегнеш,
и нямаш къде да избягаш.
Но приятелите все пак държаха на мене.

Светът е чудесен, когато излизаш от изба,
два метра изпод земята когато излизаш -
 това знаете ли!

Слънце, не насълзявай очите ми,
 защото два метра са си два метра все пак.
Мъртъвците ги заравят два метра в земята,
а бях само едно самотно хлапе на пет.
Така че знам какво говоря,
 и въпреки това, приятелите ми държаха на мене.

Да имаш приятели е много красиво,
когато си заключен в избата на улица „Ниш” -
и момчетата идват пред прозореца
да въртят пумпал и да играят на стъклени топчета,
за да не полудееш сам в тъмната изба
с ония три жени, които тропат с точилка отгоре,
коленичили върху пода на горния етаж -
три вещици над главата ти.

Там, два метра в земята, когато си още дете,
често е неуютно, влажно, студено, самотно.
 Но въпреки това, приятелите държаха на мене
и няма как да забравя избата на улица "Ниш".