Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

петък, 5 декември 2014 г.

Публицистика - БЪЛГАРИНЪТ, ДЪРЖАВАТА, ЧОВЕЧНОСТТА

В памет на самозапалилата се Лидия Петрова

пред Президентството на Република България


БЪЛГАРИНЪТ, ДЪРЖАВАТА, ЧОВЕЧНОСТТА

 


        І. 
        Встрани от пътуващите люлки и стрелбището със захарния памук една жена, не по-възрастна от четиридесетта, лежеше по гръб до пътеката и плачеше със затворени очи, а минаващите я заобикаляха отдалече...* Жената тихо плачела и когато единственият човек, който спрял при нея, я попитал: "Госпожо, зле ли ви е, има ли тук наблизо ваши приятели, да извикаме ли лекар?" - тя отвърнала: "Оставете ме, моля ви, искам да умра". 
        И когато тоя човек дойде при мен и предложи да извикаме "Бърза помощ", да идем да направим нещо, каквото и да е, защото това не е някой пияница, някоя пропаднала кикимора, а същество интелигентно на вид и силно отчаяно, аз, пишещият тия редове, казах: "И защо точно ние! Толкова народ минава оттам, най-малко две хиляди души са я видели, няма начин поне един вече да не е сторил необходимото; болницата е на две крачки, а ние - какво? - би трябвало да запалим колата, да отидем и да я уговаряме да дойде с нас, а пък тя сигурно ще се дърпа, ще повтаря своето "Оставете ме да умра". И хайде да си представим панаира, който ще се получи. Ще се натрупат зяпачи, ще коментират не само жената, но и нас - какви сме й ние, нали! И ще сме в центъра на вниманието, а ни знаят мнозина от тоя район на Пловдив и оттук нататък ще ни свързват един с друг и с тоя необикновен случай... Пък ние, двамата с тебе, не желаем да ни свързват с когото и да било, още повече - да ни свързват един с друг". 
        Впрочем, "необикновен случай" ли казах?! 
        И тоя човек, на когото силно държа и комуто до голяма степен дължа това, което в момента съм, отпусна примирено ръце: "Добре, никъде няма да ходим". Но обзет от мимолетната слабост на колебаещия се, раздвоен между желанието никъде да не мърдам и все пак изкушен да се представя в добра светлина поне пред собствените си очи, продължих да се размазвам: "Ако речеш, да отидем!" "Не - каза решително моят мил човек, - сега вече аз не желая да ходим." 
        "Но защо, мила! Ето, ще сляза, ще изкарам колата от гаража; имам малко бензин, колкото да я замъкнем тая нещастница до поликлиниката; ама тя... тя нали не искала някой да й помага, нали сама казала, че иска да умре?" "Да-да!" - някак разсеяно, като ехо отвърна моят мил човек и сплете в скута си ръце, изящни, източени от тоновете минало през тях бебешко и всякакво пране и от умението да се свири на пиано. 
        Опитвам да изясня колко важно е за човек на изкуството как ще го възприеме не само светът, но преди всичко собствената му съвест. И значи, топката бе прехвърлена в моето поле и така пареше въздухът около тая лежаща на влажната пръст четиридесетгодишна нещастница, че решително я отстраних и си казах: "О-о не! Достатъчни са ми неприятностите в тоя свят, че да се товаря с още една". И не толкова със силата на ината, колкото с вродено като у всекиго (явно!) жизнеутвърждаващо любопитство, същото онова любопитство, което ни кара с облекчение, с вътрешно задоволство да присъстваме на погребения или да слушаме за кървави драми, вътрешноотстранени, почти щастливи, че това, ама точно това не се е случило именно с нас, не ни се е стоварило върху собствената кратуна, т.е. продължаваме да живеем, в шоуто сме; за някого съдбата е отсякла: "Дотук!" - обаче ние продължаваме по-нататък. 
        И тъй, направих кафе, изпихме си кафето, говорихме за какво ли не и в тия разпилени приказки жената, която желаела да умре, изчезна, стопи се, престана да ме тревожи.  

        Обаче на другата сутрин, като се събуждах, преди да съм се още разсънил съвсем, оная нещастница пак се появи пред мен. Припомних си незначителна подробност от снощното описание - косата й била леко къдрава, личало, че някога била боядисвана и поддържана, но занемарена вече коса. И с цялата си тежест върху ми се стовари тоя абсурден, тоя ужасен въпрос: "Защо я осъдих на смърт тая жена? Защо не усетих жалост, състрадание, нито основание да й помогна, да й подам ръка, дори просто да се появя пред разплаканите й отчаяни очи с красивото си великодушие, с великолепната си жизнена вяра и оптимизъм за България?" 
        Всеки ден, всяка секунда, скъпи мои, ние сме на изпит пред Онова велико нещо, което неясно назоваваме ту Живота, ту Бог, ту Собствената си съвест. Забелязвам нещо страшно, което неусетно се е случило с нас, с целия български народ, изпаднал в драмата на оцеляването - ние привикнахме с безразличието, ние почваме да губим имунната си енергия да се съпротивяваме на Злото. Представям си гузно, че не съм само аз, че десетки и стотици хиляди сме заобикалящите... 
        Какво ти безразличие, ние сме съучастници на тая гавра, която се извършва над самите нас, унижените и оскърбените осем милиона българи, турци, цигани, арменци, власи, евреи, гагаузи, гърци и прочие. Не за филанкишиите, които мародерстват или живеят на чужд гръб в безделие... За всички, които чувстват България свое отечество, а не дойна крава - за тая част от света говоря. 
        Защото тая държава не ни е само Родина, тя е наш имот, наше наследство, парче пръст и камъни, прорязано от реки и ручеи, изпълнено днес с лепкава кал и вонящо безразличие. Някой се е появил в тоя момент на хоризонта във вътрешния пейзаж на душите ни - катедрално строг, висок и тъмен, и ни заповядва: "Стой там, където си". Въпросът не опира вече до красивите жестове, а до нещо много по-рязко: ти трябва да оцелееш на всякаква цена, следователно - да не пилееш себе си. В крайна сметка, оная женица сама пожелала: "Оставете ме, аз трябва да умра". Да върви по дяволите, нека върви при своя ангел, това е нейно право, и следователно: не се намесвай там, дето не са те викали! 
        Тук вече място за съчувствие няма. 
        Това, скъпи мои, става на 1 март надвечер, три години преди да нахълтаме в двайсет и първото столетие подир Христа. Днес Пловдив е един окаян град, живеем като бежанци в родината си... 
        ІІ. 
        Наоколо светът се тресе от катаклизми - катастрофи, бунтове, революции, земетресения, потоп, суша, СПИН, глад, генно инженерство, самовзривили се фанатици. А тук е слънчево, тихо наглед, еднообразно като в пустиня. По телевизията снощи въртяха документален запис на масова екзекуция някъде в Африка, може би в Уганда или Руанда; добре изглеждащи мъже с големи тояги блъскаха трудолюбиво по някакви вързопи от дрехи. И постепенно, с помощта на вариооптиката операторът ни приближава на някакви си два-три метра от вързопите. Но това са хора, Боже мой! - мъже, жени, дечица с разбити черепи, с лица, захлупени върху земята, но кръвта и разхвърчалият се човешки мозък показваха какво точно се случи току-що, докато вечеряхме или се изтягахме сънливо върху вехтичкия диван. Единият още помръдва пръстите на босите си нозе - полумъртъв, недоубит, разтърсван от конвулсии; ризата му - бяла, изскочила над колана на панталоните, леко захабена, опръскана с кръв около яката и по гърба. 
        Нас ни манипулират с тия кадри от избиването на племето тутси. Нас ни манипулират с това несекващо документиране на насилствена смърт, експлоатирайки естественото ни човешко любопитство към страданието и ужаса. Какво ли не са видели вече тия наши очи!... 
        Дерайлирала влакова композиция и висящи човешки крайници, разпарцалосани трупове в локви кръв. Грамада от срутил се хотел и прашни, сплескани човешки същества, вече мъртви, които извличат с носилка или ги събират като смет в големи найлонови торби. Заледена магистрала, блестяща в сребърната светлина на прожекторите, и стенещи хора, които измъкват от нагърчените ламарини. Автобусна спирка в Сараево и пълзящи сред кървищата по разбития тротоар остатъци от човешки тела подир сполучливо изстрелян от "героичната" сръбска артилерия ракетен снаряд. 
        Това не са необикновени работи - нашепва телевизията, - това е част от живота. Длъжен си да я видиш тая част от шоуто, да узнаеш и да си правиш сметка за по-нататък как ще я караш. Трупове, трупове, трупове... Обгореното детско личице в едър план - с прехапаното езиче между щръкналите зъбки от смачканата с тояга главица, не е просто епизод от избиването на някакво "диво" африканско племе; това нещо става част от домашния ни интериор, ние свикваме с него и децата ни не случайно гледат все по-равнодушно филмовите екшъни. Защото жестокостта в действителния живот е по-развихрена и от най-развинтената фантазия на холивудските и всякакви там западни "бизнесмени в изкуството", които от тия работи правят пари, много пари. 
        Не е въпросът на посоченото по-горе да противопоставяме излъсканите образци охолен и разумно подреден бит. Въпросът е за нас, простосмъртните, които се люшкаме между тия два полюса на човешката природа - за нас, продължаващите да живеем с остатъците си от храброст в това блато от духовна мизерия, каквото е днес благопристойната и сдържана в чувствата си заможна Европа - моделът на съвременната цивилизация. Децата ни виждат това. Децата ни свикват с издевателствата. Ето кое е страшно. 
        Няма черква, няма бог над нас, няма ги простичките правила, върху които се е крепяло човечеството през делничните дни на тия две хиляди и повече години. Има компютри, мениджмънт, стокови борси, лъскави лимузини, модни педерастки дефилета, автомати "Калашников", междупланетни сонди, сателитна телевизия, интернет, CNN, Al Djazira, състезания за някоя Голяма награда, тъпи приказчици по българските частни или национални радиостанции и рекламки-рекламки-рекламки, които носят парички-парички-парички. 
        Реклама за "страст на кристали", за дамски превръзки с крилца и реклама за почистване на тоалетни чинии, реклама за превъзходни изобретения и за какво ли не. Но това не е вопъл срещу модата и техническия прогрес, да не си помислите, скъпи мои! Защото техниката си е техника, шаренията - шарения, но дали не забравихме вече, че точно ние - аз, ти той, тя, то, точно човекът е най-чудното, най-чудесното постижение на тая планета, залутана по законите на небесната механика в необятната вселенска пустош!?
         ІІІ. 
        Какво ли ни казват политиците - тия така заети с благото на народа възпитани и културни мъже, жени, старци от сой! Казват разни работи, от които разбираме колко важно е обществото да е добре устроено и подредено, законите да са закони, всяко престъпление срещу човека и природата да е последвано от възмездие, всяка висока проява на човешкия дух и тяло да е достойно отличена. 
        Да, това е много хубаво! Но къде сме ние сред тоя порой от престъпления, успехи, митове, демонстрации на самочувствие, ум и благородство? Ние, скъпи мои, сме си все тук: на земята, при хляба и солта, сами - хляб и сол за идещите подире ни на тоя свят. Човекът продължава да зъзне в тъничката си човешка кожа с тоя възел от нерви, с тоя несекващ свой сърдечен пулс в дребните нещица. Искам да кажа, моите надежди за оцеляване нямат нищо общо ни с политиката, нито с международния валутен фонд или участието на българската войска в мисиите на НАТО.
        Като гледам тия добре поддържани лица с добре подредените коси и бръчици на угрижеността върху им, като се възхищавам, от една страна, на новите ни политици от типа и с реакциите на сегашния ни президент и сегашния ни министър-председател, от друга страна, се питам: А дали Злото не ни се явява точно иззад най-разкошните рекламни табели? Дали и това не е само отличен спектакъл, добре организирано представление, шоу за наивници? Защото, ако някой тип с противна физиономия посегне към хляба на рожбата ти, много по-лесно ще го пернеш през лапата, отколкото ако тия, които посягат, са симпатични, образовани и изглеждат човешки на екрана.
         Предпочитам Държавата да не се занимава с моите лични работи. Нека госпожа Държавата си гледа своите лични работи, за да й имам доверие. Моят договор с тая госпожа е сключен, когато дори не съм разбирал за какво става реч. От първата глътка въздух, от първия ми писък на тоя свят искам да имам свободата да бъда това, което не пречи на другите, но и другите да не ми пречат да съм. А ето че прекрасната ни държава завира пипала чак в гърлото ми, за да измъкне оттам сухите залци хляб, да ги преброи и да ми остави толкоз, колкото да не умра от глад и скръб. 
        Защо ми е тоя договор! Той мене не ме устройва. Устройва някого, но това не съм аз. А ето не мога да се отрека от държавата, да я отрежа с едно "Върви на майната си!" Защото тая държава е обсебила моето минало, не само настоящето ми, моите близки и мъртви предци са работили за тая държава и по същия договор с нея. Заради тях не мога да се наредя сред "отчаяните мечтатели", бленуващи Зелена карта за гражданин на Съединените хамерикански щати. 
        Живея със съмнението, че всичко, което имам, е втора употреба, животът ми ухае на магазин за стоки втора употреба, а заради сантиментални спомени от ранното си детство не мога да се отлепя от родната кал, населена от самозабравили се парвенюта (архонти, царе, лордове, дентита, фльорци, накратко казано: позьори и циници, любители на дебелашкия хумор).
        Е, добре, Държаво, не аз... ти, Държаво, си открила тая черна сметка и я рисуваш върху ребрата ми. Ти, Държаво, стори всичко възможно (и невъзможното дори), за да те намразя. Ти постоянно предизвикваш добрия човек у мен, като въздигаш отрепки по върховете, а справедливостта си поверила в ръцете на страхливци и хора с интелектуална недостатъчност. Натискаш ме с груби лапи по раменете, почукваш с костелив нокът по мозъка ми, самодоволна и самовлюбена.



        Питам се, не изпитваш ли страх, не ти ли минава през ум, че такива като мене ставаме все повече и повече. Не в действията си... Не в действията си. В мислите си, в мечтите, присъщи на всеки човек, ние - унижените и оскърбените, лекичко и постепенно с досада те отдалечаваме от себе си. Договорът си е договор, но ти рано или късно ще трябва да си платиш за стореното с нас. 


Plovdiv, apr.1998 - redact.5 dec.2014

    _____
    * По действителен случай.