ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1522.)

 

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН 

ПЛОВДИВЧАНИН (1522.)

  Всичко наше е временно, любезна, всички временно сме на този хубав свят, а от всичко нетрайно най-завладяваща е плътската любов помежду ни. – Аноним (1947)

  23 oct. 2012 

ВАСИЛ*

  Васил седи на трикрако столче под асмичката. Слънчевите лъчи косо бият от юг и русата му коса, току-що измита и влажна, блести. Препасал се е с хавлиената кърпа през кръста и позарасналата рана малко над пъпа розовее. Като натисна полечка с два пръста, в едното й крайче се появи мътна капчица. Последните седмици, кажи-речи, я беше забравил, не го болеше, но тази гной хич не ще да е надобре.

  Февруари леден, небето се избистрило, синьо посиняло. Планините далече на юг се не виждат – от омарат ли, от мъглите по склоновете им? Завет е в дворчето, оградено от висок кирпичен дувар, и кокошките се разхождат из завчера прекопаната градинка. Чува тяхното птиче ко-ко-ко, изпълнено с доволство, чува и мъжката гугутка, кацнала върху изкорубената стряха да вика ешчето си. Обяд, ама не е гладен. По някое време някой се сурна иззад къщата и ей ти го Маньо, носи пръстена купичка пчелен мед.

  – На! – вика, – да си направиш шербет. И раната намажи, ама тъничко. Медът е илач за таквиз пущини.

  – Колко пари чини? – поглежда го изотдолу.

  – Ба! Ти да си здрав! – махна с ръка Маньо, муха като да пропъди.

  – Що ти е таквоз името?

  – Па знам ли! Попът тъй ме кръстил: Еммануил.

  – Свършиха се българските ни имена.

  – Че да не съм го аз избирал!

  – Ами децата?... Рожби имаш ли си?  

  – Петко, Иван, Драго, Тодор, Божанка...  

  – Драго... Божана... Харни имена. Хубави имена!  

  – А ти дяца имаш ли си?

   Престори се, че не е чул. От къщата излезе стопанинът:

   – Що става?

   Без да се обръща, рече:

   – Нищо. Говорим си.

   И Маньо взе да си тръгва, а той стана да поеме ризата. Занавлича я. Малко длъжка му иде, възширока в раменете, ухае на сапун и ендрише. Усмихва се, ала само с очи.

   – Па язе ше зема твойта кошуля – казва стопанинът.

   – Малка ще ти доде.

   – То да й кусур! Като наминеш къде назе тъдява, пак ше меним кошулите.

  И си влиза вътре у тях си, а Васил отива да свали потурите от простора. Изтърсва ги, обръща ги, че досега са били наопъки, че да ги напече слънцето, и се пъхва в тях, па окача хавлията да съхне.

  Миналия октомври писа до заможен нашенец отвъд Дунава: "...Всеки иска да живее свободно и да се наслаждава на Божията природа, иска да бъде человек..." Сега, като наближават март и април, като замириса леко на пролет, припомня си срещата с един от роднините, мъж на средна възраст.

   – Майка ти изнемогва горкана – въси се онзи карловец.

   – Аз що да сторя! – пресрещна го с дума.

   – Па погрижи се! Син си й...

   – Други са ми мен дертовете.

   И човекът не посмя нищо повече да рече, само поклати глава и си отмина по пътя. Спомни си ей тъй, както кротко си седеше и се вслушваше в света наоколо. А отвътре се показа щерка му на стопанина.

  – Гозбата е турена! – изчурулика и се връцна на пета, та чак плитката й изсвистя. И отгоре на плитката й червена панделка, ама таквази една, мънинка, мило да ти стане.

  Позасмя се, тръгна подире й.

  Хапна надве-натри, па се залости в килерчето да проверява онези книги, дето му ги проводиха по едного от съседното село. В паница беше заръчал да му сложат бобени зърна черни и бели. Наметна върху си дебелата два ката аба с подплата от овча кожа. Тежка бе дрехата, с качулка хем, дълга до подколене, та тежеше; и той се сгуши в нея като в хралупа.

  През пенджерчето слънчев лъч се провря там, дето бе положил тефтера... Провери, какво провери. Написа върху хартия що да сторят по-сетне, отде да дирят каквото им дотрябва, към кого да се обърнат.

  Не ги знае що за човеци са, ала сметките им чисти бяха. Ни едно черно зърно се не наложи да употребява. Обаче неопитни бяха, това личеше. Заръча им да не си пишат накуп имената, ни длъжността, нито занаята. Само имота си да отбележат и кой какви животни има и що може да свърши, кога дойде ред да вдигат "сватбата".

  Дорде сколаса, възкъсият февруарски ден превали, скърши се, оттече се към запад слънцето. Светеше, ала мижаво, та се наложи да палне газеничето.

 Надвечер рече сбогом със здраве на стопанина, на щерка му, па тръгна да си върви. Учудени бяха, че не остана да пренощува поне. Добри хора, кротки хора. Невястата се споминала, затова предпочете тази къщурка, че женурята не могат езика си да държат зад зъби. Пък девойчето – съвсем младо, хубавелка, същинска прасковка...

  Мислеше си за туй моме, за дяволитите му пъстри очета, докато възлизаше сам из последните бахчи и дворове, и като пое по скалистата пътечка сред сухите шубрачки на глога. Па му дойде изотвътре песента сама на устните. И ей го на Васил: и стъпя, и пее. Месечината – такава едра, като калайдисана медна тепсия лъщи насред небесния свод, дига се, катери се бавно нагоре, та и песента му сякаш обкрайчва със сребърен ширит и вапцани гайтани като в нашенска шевица от момина прикя.

    ПОСЛЕСЛОВ

 Преобърнах си шкафовете да търся любимата му песен. Уж я имах нейде записана, но така и не я открих. Беше нежна, навяваща печал закачлива песен за момата, която, да-а, за момата, която... Представят ни го като да е от гранита изсечен, пък бил и той като нас от плът, много повече човек, че да го усетим не толкова с ум, а със сърцето. Историята на нацията е низ от събития и низ от личности. Личностите правят лицето на нацията, събитията рисуват народната съдба. Наскоро в интервю по телевизията полумъж-полуюноша каза: "Народ, който не си знае Историята, не заслужава да има бъдеще". Писателите ни от Вазов насам длъжни се чувствали да изградят Пантеон от образи величави на българина, но кой знае защо по-склонен съм да хващам вяра на публицистичната ярост и страст у простоватият уж летописец Захарий Стоянов.

  Смятам, нам, българите, точно в днешното време на нагло и пошло отродничество, на паническо бягство от всичко българско, от Отечеството, време на мъст, подлост и дивашки грабеж, ни липсва не героическият запев, не и автентичното свидетелство за нашите герои с техните залитания и страсти, колкото мимолетно макар докосване до онази и нежна, и страшна в своята естественост, и тъй рядко срещана в модерните ни вълчи времена сила на духа, която българщината изплискала в снажните наши горди фигури на националната ни митология именно чрез катадневния най-обикновен, че и дори скучен на пръв поглед делничен живот.

  Опитвам да оживя личната си представа за онези хора, без да снемам ореола им, но като се престорвам, че не го забелязвам... Защото те не ни са спуснати от Небесата, а са се пръкнали точно тук на света, развили се и раснали помежду предците ни такива, каквито сме и всички ние, унижените и оскърбените от чуждите мекерета, все още тук оцеляващи обикновени българи днес. Писан е послесловът през февруари на 1997 г. и не бих променил нито знак, ни буква в него. Странна е недомлъвката около Левски: имал ли е женски образ в сърцето си, нямал ли! А не го виждам фанатичен философ, аскет и отшелник, отрекъл се от най-сладкото на живота, любовта. Оцветеният пасаж в настоящата историйка е точна реплика от писмо, която реплика разтвори пред мен друг един, много по-интимен поглед към този велик българин и строг наш учител.**

Пловдив – гнездо на пошлостта и културата

Plovdiv, edited on 18 fev. 2024

Илюстрации:

- Васил Левски преди обесването.

- Българско девойче от Родопите.

––––

* РОДОСЛОВИЕ

  Васил Левски е наследник и представител на стари карловски родове: Караиванови по майчина и Кунчеви по бащина линия. Сред предците му са храбри и непокорни българи - Драгой, Видул, Кръстил, Върли Гюро, Иван Тахчиев, Генчо, Васил Караиванов. Дядото на Левски по бащина линия Кунчо бил бояджия, имал пет, а пък по други сведения – седем рожби, които оставили потомство. За родствениците на Васил по майчина линия. Като основател на рода се сочи Кара Иван Тахчиев – майстор на чешми и калдъръми. Дядото Васил Караиванов отглежда осем деца: четири сина и четири щерки, сред които Гина – майката на Васил Левски. Женитбата на Иван – син на Кунчо Видолов, и дъщерята на Васил Караиванов, сродява два славни рода в семейство, от което са се родили братята Васил (1837-1873), Христо (1840-1870) и Петър (1844-1881), и сестрите Яна (1835-1913) и Мария (1847-1851). 

** Случаен факт ли е, че гибелта на Апостола отбелязваме не на точния ден 18 февруари, а ден след това, независимо от историческата истина! Още един белег за нехайството на нация, която не си цени свидните рожби, но е склонна да следва отрепки, назначени от дипломацията на чуждия интерес. Сред доносниците на османлийската полиция за Васил Левски са и високо платени за доносите си българи, вж. "Васил Левски – разказ за последните му часове с проф. Пламен Митев", https://www.youtube.com/watch?v=0ygrcLDKwcA. Бел.м., tisss.