При твоето рождение, в деня, когато се роди, пъпа ти не отрязаха, с вода те не умиха за очистяне, със сол те не осолиха, с пелени те не повиха. Ничие око се не смили над теб, от милост да направят нещо от това, но те изхвърлиха в полето от презрение към живота ти, в деня на раждането ти. Минавах Аз покрай теб и те видях – захвърлена да те тъпчат в кръвта ти, и ти казах: "В кръвта си живей!" ...Тъй ти казах Аз: "В кръвта си живей!" – Из Книга на пророк Иезекиил, 16:4-6*
11 uli 2004
В петък ми връчиха "MasterCard" и от банкомата пред административната сграда на Пловдивския мострен панаир изтеглих 150 лв., с които купих 2 хил. листа финландска офсетова хартия и я откарах на печатаря в село Рогош. Докарах го и хубавия човек от Рогош у дома, да пооправи четирите си сбъркани плаки на моя компютър и да извади копия на принтера ми. Можел на ксерокс да ги разпечата, но моят принтер му харесал. Па като свърши тази работа, рече, че си бил забравил на село ключа за апартамента в съседния жк Тракия, и хайде обратно до Рогош. И там, докато пием слабичко кафенце под навеса към лятната му кухничка, с дрезгав глас, както ме гледа навъсено, рече, че големият му син Стоян бил недоволен, ядосан бил на баща си и току-виж, баща и син се скарат защо над уговорените 150 екземпляра от книгата ми, при допълнителни 100 екземпляра, вече на бялата като мляко финландската 70-грамова офсетова хартия, да не изкяри и синът: онзи намусеният, дето кисел си суркаше подпетените патъци из дворчето наоколо и ме попоглеждаше изпод вежди!
Отвърнах, че до момента над заема от две хиляди съм натрупал вече над 300 лева суха пара борчове, така че да правят, каквото ще правят, с тези още 150 екземпляра, стоте върху офсетовата от мен доставена хартия, останалите 50 екземпляра – върху хартията, за която печатарят излъга, че платил 187 лв. с картона за кориците. Същият картон струва, както научавам ден по-късно – 25 лева, не повече. Предложих двамата със сина му, който все така кисел се мотаеше и си суркаше патъците наоколо, защо не дойде при нас, та предложих: двамата – баща и син Чонови, да решат дали наведнъж ще печатат всичките 250 екземпляра или първо ще извъртят на печатарската машина 150-те, пък като им дам исканите отгоре 200 лв. в края на октомври, ще си настройват отново машината да печатат допълнителните 100 екземпляра... Дотук за отпечатване на книгата разходите ми са около 1550 лв. Смъкнах цената за 1 екземпляр на 9,90 лева продажна стойност, така че при 150 екз. продадени, без да пресмятам колко ще поиска търговецът (минимум 40% от продажната стойност), да си върна вложените пари, при разпродадени 250-те екземпляра тираж... Каква ще ми е печалбата от десетгодишните усилия и от вложените за дереджето ми на простосмъртен даскал луди пари за онзи, дето клати гората и на гората листата! Само че няма как да го река на бащата и сина, ами го преглътнах, та и кафенцето като да ми се видя хем слабо, хем ми приседна, та ме и стисна за гърлото.
За удобство при печатането разделили на три части книгата: І – от 1 до 144 стр., ІІ – от 145 до 312 стр., ІІІ – от 313 до 496 стр., та двете части (вече върху паусите) втора и трета, са при мен. До четири часа след обяд четох третата част, като оправях грешки; оставих пет или шест грешки, които не бъркат смисъла на текста. Па после седнах да правя сметка към колко хора и институции съм влязъл в дългове, и кога, па и как ли, ще успея да погася дължимите суми. Листчето с дати за погасяването си преписах на чисто с червен маркер и го лепнах от вътрешната страна на вратата в спалнята ми, че да ми боде очите. Та до Коледа си осигурих, дето се вика, обещаното светло бъдеще: огромна за даскалския ми хал сума пари, потрошени срещу едно Голямо прекрасно нищо и куп дертове около продажбите на книгата след отпечатването й! Евентуално.
Допълнителни приходи не виждам как да си осигуря. Допълнителен приход мога да имам само когато книгата по най-бързия начин се озове на пазара и успешно започне да се харчи. Продажбите, обаче, хем без каква да е реклама, едва ли от мен зависят.
12 uli 2004
Тази сутрин приключих коригирането върху паусите на частите ІІ, ІІІ и ІV, както са по моята подредба: "Виктор", "Отнесени от вихъра" и "Кафене Анасон"... Така намесата ми върху текста и оформлението на книгата приключва... Имам идея: пазарът дръпне ли, да направя самостоятелни книги от части І, ІІ, ІІІ и новата част ІV "Кафене Анасон", общо четири книги от по 150-200 стр., като дорисувам поне още двайсет илюстрации в стил, заимстван от Щатския сериал "Семейство Симпсън". Оттук нататък всичко вече по книгата ми зависи от печатаря, каквито и съмнения да ми виснат като градоносни облаци над кратуната за онова, което може да последва и да ми обърка плановете.
В общо 496-те страници на книгата оставих поне дузина незначителни грешки – при членуването на съществително, промъкнала се неканена буква, или повторена дума. Обръснах се, окъпах се, пометох панелката си... Рано сутринта, между четири и шест, беше притъмняло от оловнотежки дъждовни облаци. От шест до седем се изля дъжд като из ведро, а сега – в девет часа вече, небето синее чисто, слънчицето пече и съм си пак на балкончето, а моята лястовица цвърчи сладко, кацнала срещу прозореца на спалнята ми. Печатарят завчера подметна с най-дружелюбната си усмивка, която съм виждал у него: "Тая лястовица като че за теб долита пред прозореца ти да цвърчи".
Сестричката ми се появи вчера (неделя) към три след обяд с кофа кайсии от вилата им току над близкото до Пловдив село Белащица. Откарах я около пет и половина до къщата, която заграби от наследствения ни имот, останал от родителите ни, тя пък ми донесе настолен повреден вентилатор: "Батко-о! Подарявам ти го". До девет вечерта си поиграх с блокиралия вентилатор: разглобих го, почистих го и го смазах с тъничко вретенно масло, и не щеш ли, вентилаторът взе, че проработи... Сънувах същата нощ, че с новичкия си съпруг бившата ми любима Re. се е пренесла да живее в къщата на родителите ми, колата си любимият паркирал пред мебелната работилничка на баща ми. Ама че сън!
Към единайсет преди обяд от уличен автомат по телефона ми се обажда Re. Върви, пък не вярвай на сънища! Ето какви й бяха думите: "Лесно ти е на теб! Занимаваш се само със себе си! А аз за четирима трябва да се грижа!" Звучеше ми доста изнервено, въпреки че не разбирам защо съм виновен. Не попитах и защо тъкмо на мен е решила да си изкара яда... Не посмях да попитам каквото и да било; слушах развълнувания й, до болка познат глас и като ехо отгласях през трийсетина секунди по една печална, а всъщност, лицемерна въздишка от моя страна, съчувствено "да". Така сладко-сладко си побъбрихме с моето някогашно ужасно готино момиче. И като пиша за нея, още ме свива леко сърцето. Повтаряше, че зле ме чува, нямала минутка покой, непрекъснато търчи ту за едно, ту за друго. Имала проблеми и с фирмата си... Съпругът й не можел да си движи колата по не знам каква там причина, обаче тя, като се пробвала веднъж сама да подкара дяволската кола, всичко й било терсене и неясно, страхувала се, та й се наложило пак да вземе няколко опреснителни урока по кормуване при някогашния си инструктор, който – от своя страна, имал същата кола... И т.н., и т.н. Отдавна не бях подлаган на такава чисто женска инвазия с така важни за една жена приказчици, които суровият ни мъжки свят се пази да не изрича или мълчешком ги преглъща. Но това е днешната типична хубава млада жена, която си знае цената все пак, 110% момиче!
Вероятно не това бе целта на обаждането й, ама от своя страна не съм протестирал, нищичко не съм казал, освен че и аз като всеки си имам мои "некои проблеми", ама те не ме невротизират, докато както ми се чини, тя като че "лекичко се е невротизирала". И това наля кофа бензин в огъня, даде й повод за жестоки и гневни нападки. Да бе, че как може да съм толкова ангажиран единствено и само със себе си, а при нея, ето пак на! – господинът й боледува, крака си ударил или нещо там се навехнал, па не можел да си кара колата, и пр., и пр. все с характерния й за класическо колоратурно сопрано красив назидателен тон на знойна, млада и силно взискателна зарязала ме особа.
Интересно, снощият сън как предвиди кой ще ми се яви на хоризонта от сумрака на недалечното минало! Трябва да запаля свещица заради паметта на родителите ми в черквата "Света Петка". Що в тази черква, идея нямам, но живо си представих олтара, отчето, кандилата, иконите, свещниците в този пловдивски християнски храм на пъпа на хилядолетния мой роден град, който обичам, ама и не мога да трая за властващата тук вероятно във всички времена и епохи жизнена посредственост .
13 uli 2004
Зетят Светлозар, съпруг на по-голямата ми щерка, сутринта в неделя дойде да пием кафе, всъщност дойде да бъбрим двамата. Като го видях в петъка пред задния вход на Панаирното градче, както се бях натоварил с онези 2 000 листа офсетова хартия и гланциран картон за печатницата в Рогош (на двайсетгодишната жигула задницата бе клекнала, калобраните стържеха по асфалта), зарадвах му се, усетих го близък, като да ми е син. Сега същата доверчивост към него ме обзема. Само че не се държах като по-възрастен, а ми беше гот си да поприказвам с по-млад мъж, на когото още мога да подскажа не с лакърдии колко съм велик и прочие фукни, а със стила си на живеене: нещо съществено, което истински мъж научава не чрез победи, колкото със загубите си и величествените падения през годините. Може би съм му странен с тази моя щура гонитба по блянове: било за самостоятелна своя фирма или за десетината ръкописа, които мечтая да видя във вид на луксозни книги в ограничен тираж. Гледам край мен мъжете, които като да са се вече предали... Тези здравеняци сякаш нямат идея как да продължат живота си: пляскат белот, търкалят зарчета на мешената табла и се псуват на поразия! Ами това сме ние в дълбокия прованс на моята България! Моите хора.
Новичкият, присадил се към хубавата Re., ашладисал се като магарешки трън към китайска роза, ми е тези няколко дни тема за размишление. Да ми се обажда толкова нервна, едва ли завалията е успял да обуздае енергиите у нея. Знам я: пак явно влачи основния товар, и това ще да е причина за дивната й ожесточеност и за отчаянието й. Познавам и някои щастливи семейни двойки, но като че правило в брачния живот е с Любовта да се отнасят, като че ли е гладна котка в златна клетка. Ей, приятели жарки, Любовта как ще оковеш, как ли ще й подрежеш крилата! Мечтая си за жена, която хем да е нежна, хем горда и самостоятелна, ама не Дулсинея дел Тобозо, нуждаеща се от мъж за товарно муле, което да й мъкне багажа, женските страхове, мераци и дертове.
Несретна е женската участ; щерките ми дали следват монашеския ми стил на живот в самота и тишина? Не обичам да ме напътстват, мразя да напътствам. Жената между 30 и 40 години, когато е особено активна в личните си планове, е далече по-изящна в любовните си авантюри от матроната, която живее в уютната сянка на г-н съпруга си и робува на рожбите си. Две птици в полет, така си я представям успешната любовна и успешната семейна двойка. Макар при втория случай нещата да са много по-трудни за всяко нормално умно момиче, което не само хваща око, но и си знае цената.
14 uli 2004
Мюсюлмани заклали българин. Проклета да е общност от фанатици, която е Утроба на злото в глобализиращия се свят! Нашият човек лошо не им е сторил: като шофьор на автовоз, закарал десетина стари леки коли втора употреба в Ирак... Автовоза наел. Беден човек, българин – името му е Георги Лазаров. Другият българин Ивайло Кепов, още чакал ритуално да го обезглавят. Ивайло Кепов. Ами Иван Кепов е перущенлията, публикувал през 1931 г. свидетелски разкази за закланите, изнасилените, подгонените из кърищата от село Кадиево до Филибе като дивеч, бастисвани, където ги застигнел башибозукът, живи горени, с модерна за онова време през Април 1876-а артилерия по Перущенската черква "Свети Михаил". Избиваните са невръстни дечица, жени, старци християни, сред които е и Хаджи-Трендафиловият ми род по майчина линия... Ивайло Кепов. Може би след над стоте години след Април 1876 и той е вече заклан! Кадри на ритуала по клането на нашия Георги Лазаров от видеозаписа по арабската телевизия "Ал Джазира" са потресаващи, чувам реплика на коментатора. Клан бил като животно.
Националната общност нима не носи вина, като отделния престъпник! Онова, което фанатикът върши, е заложено в манталитета на общността, каквото и да ми говорят... Проклети да са праведницине, които измъчват невинни, за да славят Божеството си! Ще повторя, трябва непрекъснато да се повтаря: Няма нищо божествено в образа на Върховния творец, нахъсвал обявили се за правоверни, праведни или верноподанни към издевателства над невинния и наивен, доверчив, изпаднал в беда унижен човек.
Ходих на гроба на майка ми и го почистих от бурените; после бях и на гроба на баща ми. Гроба му, обраснал с млади акациеви храсти, едвам почистих. В черквата "Света Петка" бучнах за помен на двамата по свещица в тенекето с пясъка, бучнах по свещ и пред иконите на Богородица, Иисус и пазителката на българския ни род от Отвъдното Света Петка Търновска. После пих кафенце до павилиончето на мюсюлманина Маруф от Афганистан – таджик, родом от Кабул, слънчевия приятел Маруф, който мечтаеше с париците, спечелени тук, да вдигне скромен християнски параклис на тротоара край булеварда, по който фучат-трещят хиляди леки коли, откарах в село Рогош паусите за редактираните ІІ, ІІІ и ІV част на ръкописа "Историйките на ученика Ламски".
Печатарят сега настоява да платя вече не 200, ами 300 лева за допълнителните 100 екземпляра. Казах: Двеста лева мога да ти дам чак към края на октомври, останалите сто – в края на ноември, кога най-после ще си видя книгата готова за пазара? И пак, и за кой ли път "моят приятел печатарят", сериозен и угрижен едва ли не повече от мен за книгата, рече: "Книгата ти ще е готова до края на юли, а в най-лошия случай: около началото на август ще получиш поне петдесетина екземляра". Предстояло, обаче, пак на моя компютър да изработи паусите за корицата в четири цвята, което значи четири двойни страници тепърва ще се набират, сетне ще ги отпечата на принтера ми, да ги отнесе на машината за пауси в жк Тракия, оттам пак в онзи омагьосан кръг Пазарджик – Пловдив – Рогош – Пловдив, или дето българите си имаме чудесна приказка: Колай за Македония, драги ми Калитко! Разтакава ли ме, или наистина е угрижен?
Изрично настоях стоте и колкото може отгоре екземпляра да печата на финландска офсетова 70-грамова хартия, пък колкото остават до сто и петдесет екземпляра, нека печата на избраната от самия него сивееща евтина 45-грамова вестникарска хартия. До гуша съм в дългове, а с печатаря мухабетът ни: Аз му говоря, че най-после искам да си видя книгата, той ми говори, че иска от мен още пари, че би трябвало да съм му благодарен. Каква стана тя? Каква я мислех, в какъв батак съм се до вежди накиснал!
17 uli 2004
Вече втори месец чета спомените на 70-годишната Анна Ларина – съпругата на висш функционер в Съветската държава**, опозорен и разстрелян от глутница чекисти край Йосиф Сталин (1878-1953). Ето какво ми идва наум, докато чета спомените на Ларина.
Християнството, като Учение на Месията от Назарет, съветва човек да се пази преди всичко от възгордяване (грандомания) – основата на всички следващи грехове. Всеки народ сам кове участта си, докато националните конгломерати, като САЩ и прочие, с грандоманията си влияят върху живота на цялата планета. Последните три столетия въздействие върху света, в който живеем днес, са оказвали:
1) Английската нация, първообраз на безскрупулен световен търгаш.
2) Френската нация с Наполеоновите завоевателни безумия на Изток;
3) Германската нация с ужасяващия опит за световно господство;
4) Елитът на янките с изсмукване на "сиво вещество" и ресурси след 1945 г.
В естествения ход на поколенията планетата ни се очиствала постепенно от Злото. Протуберанси на Жестокостта обгарят понякога почти половин хилядолетие, както в епохата на т.нар. Османско присъствие в отвоювания от просветена Византия модел за цивилизационен напредък и със завръщането към Средновековния фанатизъм на тълпата. Свещеният Коран е химн на завръщане към основно преосмисления от Исус Христос Стар завет. Облагородяването на разума, колкото и странно да изглежда, иде откъм Тибет с неговата материална бедност, от тибетските монаси, сред които между дванайсетата и трийсет и третата си година – според легендата, е живял и школувал Иисус от Назарет. Изкушено да живее все по-охолно и все по-лекомислено и удобно, човечеството неизменно досега се е сблъсквало и с Хищничеството на разума... Има неясен за всеки от нас твърде строг ритъм в напредъка на човешката ни популация. И този ритъм може да е априори зададен от надхвърлящия изблиците на ентусиазъм и романтически блянове непонятен за нас Свръх-разум от Дълбокия Космос. Ала какво постигнаха с илюзията за Свобода, Братство, Равенство от зората на ХX век! Разпиля се най-достойното в Русия – унищожиха го или го противопоставиха на животинското начало. Резултатът е нация, където пияниците са нещо нормално, бандитизмът носи успех, а подлизурството те прави заможен. Такива грехове не се изкупват леко, лесно се не преосмислят. Българското ни обществено съзнание още е в плен, а и не се знае докога ще е в плен на безнравственото. Пропаднали персони денонощно са фокус на медиите ни след Десети ноември, охраняват ги институции, включително Църквата.
Нациите плащат за греховете си по същия начин, както плаща отделният човек.
Неслучилият обущарски син, семинарист и слаб поет Йосиф Джугашвили не би бил Сталин в друга среда, при друго ментално обкръжение. От "жаркия революционер" в нашите си Български традиционни модели на живеене би израснал изряден диктатор, не по-лош от всеки диктатор по света. Панайот Волов (1850-1876) е типичният роден интелигент: безпомощен пред стремежа към успех на всякаква цена и грандоманията. Любопитно е все пак как Възгорделият се в ограничен период от историческо време придава устрем и енергия на огромни човешки множества, дисциплинира ги, изпраща ги на заколение в името на умозрителна идея. Александър Македонски или Наполеон Бонапарт, Адолф Хитлер или Бенито Мусолини са все грандомани. Без Сталин, не би просъществувал СССР. Меракът на ловката дипломация на Великобритания, придал стимул и на днешната Щатска дипломация, би превърнал Русия в суровинна база без каквото и да било значение за цивилизацията, нещо като американските индианци.
.jpg)
Илюстрации:
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)