ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1106.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1106.)

   Любовта не е просто емоция, тя е самото ни съществуване. – Руми (1207-1273)

  27 uli 2005

СЕКСАПИЛ И ЛЮБОВНА ЛИРИКА (2.) 

  Сънувах някаква романтично-сексуална преживелица с жена от кръга мои познати и тъкмо посягам да я запиша тази история заради лепнещата печал, която ми припомни в каква зависимост бях изпаднал от бившата си любима. Същото русоляво, безлично същество безредно не, ами безогледно обслужващо се с мъжете, и точно заради това изкушаващо ме да го покоря. И тъй, в съня, преследван от моите щури амбиции, едва не се превърнах в жертва на хитра ловджийка. Тези ловуващи самки кой знае защо ни привличат с чара на сексуалното, което за мъжа е жестоко предизвикателство. Тъй го улавят в мрежите си като глупаво насекомо в нежна на вид, ала жилава паяжина.

  О, любовната страст никак не е хармония и смирение! Бих я оприличил на буйство като подир препиване със силен алкохол, когато разумът не успява да те възпира, и уравновесени уж мъже започват да се държат като невръстни палета: слепи, лакоми, изгладнели, търсещи женска топлина, сякаш търсещи да сучат. Не бих си позволил в никакъв случай, колкото и опиянен от мерак, да следвам безогледно момичето-самка.

         Преследваш ли я, бяга; не я преследвай ти,  
          почакай, не плаши я – сама ще долети... 

съм писал в "Жена", текст отпреди доста години. Сексуалното привличане в любовта е сражение между два основни типа воля: женската и мъжката. Жената залага капани, препятствия, за да се увери, че самецът насреща й заслужава да го допусне при себе си, да му се отдаде, да го приеме за водач и чак тогава да му се подчини. Но този род подчинение е непрестанно изискващо у нея. Ако мъжът престане да създава ново – в духовен смисъл изречено, т.е. да създава онова тревожно неспокойствие у нея, което е именно тръпката на Любовта, тя просто намира повод го изостави, обръща очи към някой друг. И да не обвиняваме момичето, изненада ли ни с любовна авантюра извън коловозите, от рутината на всекидневието. Изневярата й е наказанието за мъжката ни леност, духовна инертност, скука, еднообразие у партньора в леглото или у съпруга.

  От снощния сън се измъквам като беглец от вражески плен и сега хем ми е чоглаво, че потурчих*, т.е. унищожих аромата на изкушението, хем ми е ведро, че не залитнах да се затичам подир отлитащата, разперила крила в еуфорията си по друг мъж самка. Наистина, екзотично съчетание от тези две настроения! Ето добър повод да включа и цикъла от дузина газели** от по шест двустишия, писани сякаш специално за "Порто Фино". Така личният скрит живот насочва чрез сънища как да си пиша текстовете.

  Вчера по обяд, когато тръгвах за училищното си дежурство (петчасово следобедно безделие в очакване някой да си подаде документите, които да впиша във входящия училищен дневник), гледам – събрали се съседите от целия ни жилищен блок, а под козирката на съседния вход "В" – подпрян капакът на ковчег. На 58 години издъхнал Ванчо Локото от компанията велики картоиграчи и смукачи на бира и домашна ракия край тава мешена салата в късните летни вечери. Та ме жегна под лъжичката: Какво у този често срещан у нас тип мъже ме дразни? Бях ги кръстил "Групата на Шаро" или "Осъдените"; мисля си, че са се предали духом, отпуснали са се, изгубили са тонус за живот, за авантюри, та и жениците им вече не ги изкушават инак, освен като обект за цинични задевки и лакърдии, все като да са изскочили из шоуто на Слави Трифонов просташки изпълнения с разкривена идиотски муцуна по националните телевизии.

РЕПЛИКА: 

  tisss, удоволствие е да се четат Ваши текстове. Скромното ми мнение е, че имате дарба да създавате хармония в словото, изковавайки една умереност в отразяване на "стакатото" и не непременно грозното във възприятията ни, но онова – чепатото в реалността. Това кара някои художници да бъдат сюрреалисти, предполагам: като не успяват да разберат и осмислят толкова оксиморони и абсурди в заобикалящия ни екзистенциален хаос. В размислите Ви по чудат начин се съчетават както дълбок философски трагизъм, така и особена благост в усещането, мъдрост при улавянето и отсяването на "цветното" в иначе заобикалящото ни клише, наречено живот. Като резултат се получава прекрасна живопис. Indifferent Suns #2814578 - 06.07.2011***

Пловдив – културна столица на Европа

Plovdiv, edited on 19 noe. 2022

Илюстрации:

- Любовта като симфония на вакханалното начало.

- Спартак Дерменджиев, "Балабанов и Яна Язова"****

___

* Дотолкова дълбоко в генетичната ми памет на правнук на кланите мои предци от двата ми майчини рода е отвращението ми към всичко турско, че чрез "потурчвам" бележа съсипването, погубването на каквото да било ценно; "потурчил" за мен ще рече: "престанало да бъде мое, нейде ми се изгубило", като знам, че вината си е преди всичко у мен, а не у днешния турчин, който вероятно е добър човек и не ми мисли злото. Преди години, паркирал съм си байка и точим мухабет с Гошо Мелев (1942) край кабинката му на спасител с моторница край Гребния канал. Внезапно се изсипват три черни лимузини, и едната – с турския байряк на калника. Излиза представителен едър мъж с мустаци, явно групата около него – делегация от управата на Одринския вилает, го следи с респект; няколко наши репортери го снимат. Човекът се поогледа-поогледа и тръгна към нас, двамата с Гошо, както си кесим на кейчето край вехтата моторница с надпис "Спасител", за който надпис чат-пат го бъзикам. И дойде право при нас валията на Одрин (както чух от телевизията) и взе, че ме гушна, както се гушва приятел. И онези ни снимат. Каза ми той нещо по турски, усмихва се... Измете се делегацията с трите им коли, отпухтяха, както изневиделица се и появиха; обръщам се към Гошо Мелев, полковник от резерва, бивш шеф на пловдивския КАТ: "Ега си, само да знае кого беше гушнал тоз мустакат завалия, щеше да му замръзне лайното в задника". 

** Римувани и ритмувани музикално звучащи двустишия.

*** Вж.  http://forum.all.bg/showflat.php?Number=2813771&page=0  

 

**** Скулптурата е озаглавена "Паметник на невъзможната любов", вж. http://epicenter.bg/article/Yana-Yazova-otkazva-na-milioner-zaradi-33-godini-po-vazrastniya-prof-Aleksandar-Balabanov-/82660/11/90 & 

http://www.pamettanabulgarite.com/page/4155162:Page:339058 &  http://artnewscafe.com/bulletin/index.php/2016/05/02/spartak_virtual_projects/ Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1105.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1105.)

  Този ден от годината ми е особено скъп, връща ме към хладен и мъглив следобяд на дълбоката есен през 1991 година, като начало на интимна авантюра, продължила близо десет години. А дали едва когато изгубиш любима, разбираш какъв щастливец си бил, и че за да си щастлив, трябва да си и малко нехаен? – Аноним (1947)

  21 noe. 1991

МУХАБЕТ С ВИКТОРИЯ ЗА "ГЕРБЕРЪТ"*

  Виктория: – Уауууу! Ма защо точно гербер?

  tisss: – Така беше. Появи ми се с червен гербер с много дълго криво стъбло, което цветарката от близкото пазарче й посочила да си извади от контейнера с боклук.

  Виктория: – Значи, не е бил извяхнал.

  tisss: – Ами не. Много свеж си беше. Пък и по онова време нямаше партия ГЕРБ.

  Виктория: – Не го свързвам с партии. Аз обожавам цветята и растенията.

  tisss: – Е, и? Какво от това! Моят приятел Мишо Берберов (1934-1988) някога имаше лаф: "Не обичам красива смърт в целофан".

  Виктория: – И аз не обичам мъртви цветя.

  tisss: – По онова време герберите наистина бяха по шест лева парчето.

  Виктория: – Затова предпочитам да ми подаряват цветя в саксии.

  tisss: – Когато в училище са ми подарявали китки, отпращал съм даряващите към колежките или съм ги пращал на училищните чистачки – двете етървички: пухкавата Иванка Кирашка, чийто мъж беше един нахакан пенджуек (около метър и петдесет) с гъсти черни мустаци, и сухата кльощава госпожа Мария Станева. Като й звънели по телефона от училищната канцелария, отзовавала се: "Тук госпожа Станева". И това, след като в училището колежките, барабар с чистачките, ме гледаха на кръв и сочеха с пръст: "Всички тук сме си другари и другарки, само Бояджиев искал да го наричаме господин. Не го е срам!" Имах ученичка в седми клас, чиято майка – изискана дама, се зареждаше за всеки финал на учебната година с две дузини луксозни букети с алени гладиоли, които според мен, най-вероятно са траурни цветя. Демек, хайде вече, драги даскали и даскалички, да си кажем "Вечно сбогом!" и "Прости"!

  Виктория: – Защо гладиолите да са траурни? За японците траурни са хризантемите, и то белите хризантеми. А за нас (при погребения) – каквото дойде от сергиите. Майка ми се е омъжила с букет бели гладиоли. Харесват ми.

  tisss: – Дъщеричката й на тази дама се казваше Пламена, пък бащата беше по онова време бая известен театрален режисьор: Пламен Панев. После се преселиха в София. Огромен букет бели хризантеми ми поднесе моя втора братовчедка, която се появи с майка ми и баща ми един ден край задния служебен вход на Софийския университет. Мария Пейкова се казва. После се омъжи за пенсиониран английски моряк – някой си Джон Траволта, и издаде учебник за английските ученици, на които преподавала там. Нямам идея що я бяха довели да ми я представят.

  Виктория: – Е, не ти ли казаха?

  tisss: – Аня Пенчева я е водила в редакцията на "Комсомолска искра" братовчедка ми Нина Бояджиева (1942-1980). Но съм бил нейде по студентските летни бригади да събирам материал за репортаж. Луда работа! Аня Пенчева (1952) е по-малката от две сестри от Троян. Майка й е пък сестра на чинка ми Кети от Устово, Смолян, женена за Насо Гащаря (1912-1984) – третия от петимата харманлийски сина Бояджиеви.

  Виктория: – Мале-мале!

  tisss: – Веднъж срещам чичо ми Насо около пловдивския ни Дом на младоженците, извади от вътрешния си джоб пила, източена като кама, и ми каза, че смята да заколи чинка ми Кети. Фантастична работа!

  Виктория: – Явно не е успял...

  tisss: – На погребението на чинка ми, далеч след смъртта на концлагериста Насо, се появи великата Аня... и си седим гъз до гъз в мизерна закусвалня, след като заровиха чинка ми. Държеше се Аня точно както гранд дама от хайлайфа на съседна маса сред някакви тягостни, мрачни типове.

  Виктория: – Селянките винаги са с по-велико самочувствие, отколкото се полага.

  tisss: – Баща ми казваше за Кета (Катерина й е името): "На трите й приказки две са лъжа. Кета както си диша, така си лъже".

  Виктория: – Ха-ха-ха!

  tisss: – Според братя Бояджиеви, преди Девети (септ. 1944 г.) Кета била доносник на полицията, и като се скарвали у дома, ходела да топи мъжа си, та Насо Гащаря ял бой като магаре. След Девети същата история, само че вече ял бой в мазето на Народната ни милиция. Защото Кета вече се явявала информатор на милицията. Ай сега върви и разправяй не е ли фантастичен животът, по-фантастичен дори и от най-развихреното въображение! Жул Верн и Майн Рид ряпа да ядат! А пък авторката на изсмуканите из пръсти тухли за Хари Потър може да гледа номера на фланелката отзад към съдбата на този готин дивак чичо Насо. "Син да му беше, нямаше толкова да му мязаш!" е лаф на баща ми. 

Пловдив – културна столица на Европа

Plovdiv, еdited on 18 noe. 2022

Илюстрации:

- Тази Виктория няма нищо общо с моя род.

- Китен, 1961. Ние, курортисти в моренцето.

–––

* Не си падам по сълзливи истории, особено пък в стихове. За Димчо Дебелянов, като прегледали елегиите му, знатни френски литературни магарета отсекли: "Що ни предлагате този поет като връх в националната ви поезия? Във Франция печалните поети с лопата да ги ринеш!" Между другото, дипломната ми работа бе монография от двайсет страници на пишеща машинка: "Метафорите в поемата "Разблудната царкиня" на Димчо Дебелянов", за която Изпитната комисия в Софийския университет ми завъртя шестичка. Да ме питат днес: що е туй чудо метафора, ами нямам свестен отговор, уви! Бел.м., tisss.