Ars Poetica – НЕОПИТНИ ЛЮБОВНИЦИ

НЕОПИТНИ ЛЮБОВНИЦИ

Тъй много е, което от мен е отлетяло,
но спомням си момето с игривото му тяло,

с усмивката свенлива, с въздишките стаени
как с дланите прикрива гърдите си от мене.

Едва я разсъблякох, и тя не ми помогна,
а после се разплака и дожаля ми много.

И казах й ядосан да си върви самичка:
"Любов нима ще прося, когато ме обичаш!"

И легна тя тогава в зелената морава,
и цяла нощ я любих. И беше тя такава -

податлива и мека, и странно мълчалива, 
като една пътека, прокарана във нива.

О, не един и двама след тая тиха драма
по нея ще минават, но мене ще ме няма.


Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 15 sep. 2007 – edited 17 noe. 2017

Ars Poetica – ДЪЖД В СЛЕДОБЕДА

ДЪЖД В СЛЕДОБЕДА*

Не мога да ти се обадя. Не, не мога.
Навън е дъжд. Такова тъжно време!
Лилав е здрачът зад прозореца
и минувачите като насън се движат.

Една жена с червен чадър пресича
пространството край шадравана. Тихо е,
ръмежът на дъжда едва се чува.
Изтрил е някой от небето птиците.

В небето само облаци. Не зная как
със лошите си мисли да се справя,
но времето на този свят усещам
как движи се в мъглата все към лятото.

Дали ще се завърне нявга нашто лято?
(Една поляна, в утрото разцъфнала.
Целувките. Косите ти изтичащи.
Спокойствието. Твоята усмивка.)

Но в тази длан, която знае толкоз много,
във тази длан днес нищо не остана:
две капки – дъжд, сантименталност
и малко здрач, от миглите ти паднал.

Как искам да те видя, да ти кажа...
Подтиснат съм от слабостта си, Обич.
Желал бих всичко твое да забравя,
да се стопиш у мен като дъждовен облак.

Ала със думи следвам твоите устни,
лицето ти – тъй бледо, тъй далечно,
гори у мен и ненаситна жажда
да те обичам безнадеждно ме обзема.

Не мога да ти се обадя. И не трябва.
От старост оглушал е телефонът.
Навън – и дъжд, и облаци, и хора...
И всичко във мълчание изтича.

Над Пловдив няма птици. Иде зима.
Сега ще се загърна с малко нежност.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 17 noe. 1977 – edited 17 noe. 2017

––––
* Този текст писах на бюрото си в редакцията на младежкия вестник "Комсомолска искра" към пет след обяд. Беше кишав ден и бях кажи-речи сам в цялата редакция. Слязох до хлебарницата на долния етаж и за чаша кафе от ресторант "Астория", когато на ъгъла блеснаха насреща ми пъстри едни очета върху женско лице, които направо ме разтърсиха. Това е стихотворение за безнадеждно отлетялата любовна магия. Най-напред текста показах на колегата Желязков, който се върна мокър към пет и трийсет, когато вън вече се смрачаваше. Иван го хареса.