Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

четвъртък, 17 март 2016 г.

Story - СТАРИЯТ ПИСАТЕЛ

СТАРИЯТ ПИСАТЕЛ

    От няколко денонощия сън не го лови. Романът, който бе почнал, тъй си и стои на писалищната маса. До страница 33 всичко вървеше по мед и масло; очерта кръга от основните образи, обстановката. Градче в дълбокия прованс, властващо скудоумие и читалищен идеализъм, закостенял ръководител на общинската управа взема под крилце амбициозен младок без скрупули, който младок има романтична връзка с директорката на местната музикална школа; възход, разцвет и упадък на младока; от тресавището го измъква не друг, а самият секретар на общинския комитет на партията...

    Сблъскват се два възгледа върху живота; в края на краищата, нашите ще натрият физиономията на гаднярите; и да не изглежда твърде лимонадена, историята приключва със смъртта на увлечената директорка, която (както се оказва впоследствие) била бременна... от кого ли! Това читателят трябва сам да се досети. Криминална интрижка, никакви забежки по евтино ефектното, по патакламата; психологизъм, бабам, психологизъм – строг, чист, изпипан; тъй че работите да се възприемат в два, три, а защо не и в четири плана...

    Не му спореше заради тия няколко плана на изображението. Свикнал бе да казва нещата точ в точ, както волът оре в браздата; ай сега, ще се правим на современний Тимирязев, на Джойс и Кафка! Ами че тия многоплановости в подтекста не понасмърдяваха ли доскоро на идеологическа диверсия, на гнил капитализъм под упадъчното влияние на западната масова култура? Обаче, от друга страна, вижда другите писатели как смениха тактиката...

    – Преустройваме се, братя, преустройваме се – въздиша и той в кафенето на културните дейци. – Шшшт, кой знае какво ли ще излезе и от тая кампания на Партията! Паживьом-увидьом!

    Ама кой ли ти го слуша! Табунът пишещи братя и сестри гони Върховете на Олимп. За пари шоумените и в литературата пей дават да се изгаврят дори с негово високоблагородие господин областния митрополит, с президента.

    Към полунощ кучето тръгва да обикаля из стаите: идва, тика муцуна в халата му, в джоба със сухарите, гледа го с такива умни… да речеш: човешки! – очи. “Ей, старче, що не си лягаш – сякаш му казва. – Хайде, мили, лягай си, почини си. Светът ще мине и без теб, без твоите страхове и опасения. Което не се купува с пари, с бол пара само се навира в ръцете на мафиота.”

    До страница трийсет и трета наглият тип изпъкна в цялата си грозна мощ; взират се те, двамата – автор и герой, от упор вече няколко денонощия наред се взират един в друг и ръкописът не помръдва от трийсет и трета страница. Героят мъчи да деребейства не само върху измисления си живот, ами посяга да съсипе и схемичката: разтуря, окупира съдбата и на положителните герои. Отвратително!

    Сутринта се появи инкасаторката за водата, надникна в банята, записа си нещо и тъкмо да си тръгне, в антренцето вече... за да избяга от чувството, че никой не го е еня за него, а и сам на себе си е вече започнал да опротивява, предложи й на тая женица да изпият по чаша чай.

    – Имам жасминов – рече, –  китайски, полезен за кръвното и прочиства бъбреците.

    – Не съм го опитвала – рече тя.

    И седнаха в кухничката. Очите му – подпухнали и зачервени, сълзят; та дали от учтивост или за да избегне неловкото мълчание, тя попита:

    – Да не е конюнктивит?

    – Пиша нощем, до късно вися над машинката – взе да скромничи той.

    А тя:

    – Чела съм. Чела съм. Знам кой сте. Чела съм ви разказите. Пък и веднъж по радиото пиеса, струва ми се...

    Стана му драго, но не посмя да пита като как ги намира тия негови разкази, карат ли я да се замисли над живота си, над себе си да се замисля, вълнуват ли я, казано вкратце.

    – Знаете ли – започна тя, – отдавна се каня да ви разправя историята си, историята на моя тъжен живот, така да се каже, ама вие... вие, то се знае, вие сте тъй зает! – И го стрелна с очи, преливащи от боязън.

    – Па що да не ми разправите! – рече да я предразположи. И си помисли: все пак жена е; ех, не кой знае каква жена, явно наивна, простодушна, глуповата... но хм, човек от народа все пак, демек пряма, искрена като самия български народ... И оная отсреща, като да потъна в себе си сякаш, се разприказва...

    Провинциално градче. Родителите – простовати люде, еснафи; не й давали да продължи учението, та постъпила библиотекарка в читалище “Пробуда”. Веднъж в читалнята влязъл непознат блондин с очи като от метличина. И пламва искрата. Впоследствие се оказал безотговорен, подъл тип. Пратили го с поръчение уж да оправя батаците на общината, пък той други батаци забъркал. Тоест, кметът Цоцорков, като надушил що за птица са му пратили другарите отгоре, прикоткал младежа, омаял го. Сдушили се тез двамата и тъй изниква, значи, на бял свят Еднолична фирма за производство на фиби, шноли, телени закопчалки, копчета от керамика и метал, ципчета “Рафаелло”. Любимият се пренасочва към кметската щерка – куцичка и грозновата, казано между другото, и в деня на сватбата, да... в деня на сватбата изоставената си прерязва с бръснарско ножче вените, прави опит, да си тури край на живота.

    Реже си тя вените и братчето Иво отърчава при сватбарите, при булката и младоженика, оладжак: "Бате Милене, бате Милене, пък кака..." Хуква оня ми ти Милен Цветков, както си е с официалния костюм и... Каква ти сватба, моля ти се, какво празненство! Любов и… туй-то. Обаче до брак все пак не стигат.

    – Метна го случайно на Геле Перушана ремаркето. Може и случайно да е, че напоследък на какви ли работи се не наслушахме, нагледахме, какво ли пред очите ни не се извърши! Ей, на!... Циганите от махалата от двайсет години ток не са плащали, вода и смет не плащат, помощи само им дай и да се разхождат като петлета тия паразити, Господ да ги убий!... С талиги и камиони нощем из къра шетат, пропищели са селата от циганската напаст. Крадат и няма кой да ги озапти, че властта ни кекава, не е вече власт то, ами хайдушка задруга, пък коза в съседното село окози яре с две глави, и туй па ако не е поличба!...

    – Какво стана с младежа, с оня напорист Милен що стана? – загледа я старият писател.

    – Ми какво, какво! Какво да стане! Завалията нозе си няма. Има сполучливо изработени протези от алумин. Щях да се венчая за него, ако да не бях малко бременна…

    – Бременна? – възкликна, ей тъй на!... му се откъсна нейде от дън душа.

    – Да-а-а. В шестия месец, от Геле. – Наведе главица, попи бликнала сълза.

    Старият писател я съзерцаваше зяпнал.

    – А местният бос?! А общинският съвет?

    – Какъв местен бос, какви общинари, беее! – рече тя, извади едра карирана мъжка кърпа за нос, извърна се, здраво се изсекна. – Общински комитет... хм! Няма таквоз нещо. Я в кое време живеем! Туй да не ти е Татовото време?!

    – Чакай-чакай. Ча-а-акай! – припираше старият писател, – кмета не го ли съдиха за корупция и присвояване на общинска пара? И се отскубна...

    – Да, бе! Отскубнал се, ама друг път. Излежа си ги като „Отче наш, Ти, Който Си на небеси”... Две годинки в панделата... Вий отде знайте?

    – Е, аз всичко знам – опита да се пошегува, но помежду им пак увисна оная тягостна тишина.

    – Не може тогаз да не сте чували за Нушка, Нушето.

    – Теменужка?! Теменужка си ти – облегна се на бюрото и пробва да палне луличката, личен дар от лидера на Партията за юбилея на Априлския пленум на славната БКП и кампанията на БСП за предстоящите избори; ръцете му обаче силно трепереха.

    Час по-късно, след като инкасаторката отдавна бе напуснала занемарената му къща, се надигна от старото кресло, влезе в пералнята, отсипа кухненска помия на песа и затътри нозе към спалнята… Лежи в мразовитата мартенска нощ, изпружил се възнак върху сплъстения дюшек, гледа в полумрака как светлинката от печката бродира пулсиращо петно върху тавана и за пръв път от двайсетина години насам се почувства излишен, абсолютно излишен и яко унизен като пакостник, внезапно оказал се пред бездната на собствения си измислен живот.

Plovdiv, 17 mar. 1994 – redact. 17 mar. 2016