...Виждате ли сега за какво низко нещо ме смятате! Искате да свирите на мен. Държите се, като че ли познавате всичките дупчици на ума и сърцето ми. Искате да изтръгнете скрития звук на тайната ми, да ме просвирите от най-ниската до най-високата ми нота. В тази мъничка цев е скрита много музика, прекрасен глас, а не можете да я принудите насила да проговори. Хиляди дяволи! Мислите ли, че е по-лесно да се свири на мен, отколкото на едно пискунче? За какъвто и инструмент да ме сметнете, можете да ме разстроите, но не и да свирите на мен. – Уилям Шекспир (1564-1616)
5 avg. 2007
ГОВОРЕЩИТЕ ВЪВ СЕНОТО
– Защо ти е таван, когато небето цялото ще имаш сред гроздове звезди?
– Така е, мила, но на лято, когато нощите са тихи и сгушена до мене ти.
– Иззад захлопнати прозорци ухание как ще усетиш от полските треви, жита?
– Не ще усетя, но в умора желая зиме в студовете с теб да се приютя.
– При мен е тесничко и шумно, съпруг и две дечица дребни, аз – друга там.
– Така е, но това са думи, а ти на мен си ми потребна, че ми омръзна сам.
– Какво предлагаш да направя, нима съм луда да зарежа граденото дотук!
– Но аз обичам те такава очарователна и свежа, по теб съм луд.
– О, да! Чудесно е, мой мили, ала не ще съм вечно млада, така че – забрави!
– Ужасно е, че ще ми липсваш, без теб навярно сам ще страдам, целувай ме и си върви.
Така си бъбреха в сеното онези двама и защото омъжена бе тя, прегърнати, опиянени един от друг току пред мене, не ме усетиха в ръжта.
Обърнах се и отдалече реших, че трябва да ги пазя от зли очи и тази нощ.
С мъжа й пихме цяла вечер, бедата си той ми разказа и ромът му не беше лош.
...Виждате ли сега за какво низко нещо ме смятате! Искате да свирите на мен. Държите се, като че ли познавате всичките дупчици на ума и сърцето ми. Искате да изтръгнете скрития звук на тайната ми, да ме просвирите от най-ниската до най-високата ми нота. В тази мъничка цев е скрита много музика, прекрасен глас, а не можете да я принудите насила да проговори. Хиляди дяволи! Мислите ли, че е по-лесно да се свири на мен, отколкото на едно пискунче? За какъвто и инструмент да ме сметнете, можете да ме разстроите, но не и да свирите на мен. – Уилям Шекспир (1564-1616)
5 avg. 1996
AISTHETIKA*
Не знам защо съблече се Лучия**;
мъжкари трима лочехме вино зад дюните, далеч от гюрултия и дъх на плажно всякакво масло.
Заровен в пясъка, притихнал, кротък, облещил беше първият очи и с облик на разгонено животно на екс изпи я цялата почти.
Полъхна лек ветрец в тревите сухи, обви ни облак адска мараня; ний с втория обущата изухме и рече той: Божествено, Жена!
Е да, жена – ехидно отговорих, – ала, приятелю, не е за нас!
То сякаш Бог ни гледаше отгоре и даже ни се смееше на глас.
Бе гола там щастливата Лучия, извиваше се гъвкаво без свян; като моряк, останал без гемия, за миг и аз усетих се пиян
и гледах я как се отдалечава по пясъка, обърнала ни гръб, и гола на морето се отдава – сълза, отронена от спомен скъп.
...Виждате ли сега за какво низко нещо ме смятате! Искате да свирите на мен. Държите се, като че ли познавате всичките дупчици на ума и сърцето ми. Искате да изтръгнете скрития звук на тайната ми, да ме просвирите от най-ниската до най-високата ми нота. В тази мъничка цев е скрита много музика, прекрасен глас, а не можете да я принудите насила да проговори. Хиляди дяволи! Мислите ли, че е по-лесно да се свири на мен, отколкото на едно пискунче? За какъвто и инструмент да ме сметнете, можете да ме разстроите, но не и да свирите на мен. – Уилям Шекспир (1564-1616)
4 avg. 1996
В ПОДНОЖИЕТО НА МАРГАРИТКАТА*
Поетът е детето на човечеството – ходи с пръстчето в уста и не знае да мълчи, ала сърцето му увлича се да страда, да се гърчи и да се оплаква от щастието.
Подкарал трите си годинки по възвишенията на уморяващия ни живот, а егоизмът му дели света на пояси, планетата за него е ябълка на познанието. Дечурлига четиригодишни даже
гледат го с насмешка.
От тях по-малко важен, поспрял в подножието на маргаритката – на сянка, той очите си затуля с длан от слънцето. И не умее да се влюбва – защото влюбен по рождение е той: и не в едно, а във всичките неща, и не в едно момиче, а във всичките жени, и не в едного, а във всичко живо.
Леярю на мечти в калъпи влажни, строителю на замъци от пясък, ти, продавачо на туткал и звезден прах, на мъх от пеперуда и на аромат от цвете, ти, мулетарю, който крачиш подир звяра в теб, ти, генерале на пехота сиромашка от спукани идеи, ти, повърхностен, дълбок и много стръмен, пази се да не се удавиш в себе си!
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 29 avg. 2021
–––
* От сб. "Кардиф" (1997), самиздат. Бел.м., tisss.
...Виждате ли сега за какво низко нещо ме смятате! Искате да свирите на мен. Държите се, като че ли познавате всичките дупчици на ума и сърцето ми. Искате да изтръгнете скрития звук на тайната ми, да ме просвирите от най-ниската до най-високата ми нота. В тази мъничка цев е скрита много музика, прекрасен глас, а не можете да я принудите насила да проговори. Хиляди дяволи! Мислите ли, че е по-лесно да се свири на мен, отколкото на едно пискунче? За какъвто и инструмент да ме сметнете, можете да ме разстроите, но не и да свирите на мен. – Уилям Шекспир (1564-1616)
9 maj 2013
УЦЕЛЕН
А трънчето в скореца май се влюби, но той, уви! – съвсем е пощурял, нали е май, преследва пеперуди, че не е лек и мъжкият ни хал.
Една, че втора песничка измисля за всяка женска, както си е ред, обезумял от страст, им се натиска, преследва ги като отчаян млад поет,
така че Старата гора е ужасена от думи непристойни за любов, единствен сякаш в цялата вселена отредил е само него Господ Бог?
Тъгува трънчето и лей сълзички по този невъздържан перушан – от свян покри се с розови звездички, по-точно: с цветове на цъфнал дрян.
Хлапак един от дряна си отряза чатал за прашка с бобени зърна и с точен изстрел мигом зле наказа скореца, та накрая, ето на! –
лежи уцелен право във сърцето под вейките на цъфналия храст и ще лежи навярно там, додето пиянството му мине, мисля аз.
Надзърне ли мъжът в моминска пазва, за безразсъдства втурва се готов, но всяка дързост тежко се наказва, когато става дума за любов.
...Виждате ли сега за какво низко нещо ме смятате! Искате да свирите на мен. Държите се, като че ли познавате всичките дупчици на ума и сърцето ми. Искате да изтръгнете скрития звук на тайната ми, да ме просвирите от най-ниската до най-високата ми нота. В тази мъничка цев е скрита много музика, прекрасен глас, а не можете да я принудите насила да проговори. Хиляди дяволи! Мислите ли, че е по-лесно да се свири на мен, отколкото на едно пискунче? За какъвто и инструмент да ме сметнете, можете да ме разстроите, но не и да свирите на мен. – Уилям Шекспир (1564-1616)
24 mart 1987
НЕЩАСТНАТА АЛИС*
Нещастната Алис е тъй развълнувана, че от сълзите й къщата ни се наводни и тенджерите гордо в хола дрейфуват – корабът "Титаник" в Северните ширини.
Мъжът й Саркис не умее да плува и вече се дави в най-новите си обувки; така му се пада, щом с друга танцувал е и раздавал снощи на друга целувки!
Ще поплаче добричката Алис и пак ще й мине, ще се оттече океанът и къщата ни ще изсъхне пак...
А потомък някой ще се чуди след хиляда години на оставения върху тапетите допотопен знак.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 27 avg. 2021
___ * От сб. "Порто Фино" (1999), неизд. Бел.м., tisss.
...Виждате ли сега за какво низко нещо ме смятате! Искате да свирите на мен. Държите се, като че ли познавате всичките дупчици на ума и сърцето ми. Искате да изтръгнете скрития звук на тайната ми, да ме просвирите от най-ниската до най-високата ми нота. В тази мъничка цев е скрита много музика, прекрасен глас, а не можете да я принудите насила да проговори. Хиляди дяволи! Мислите ли, че е по-лесно да се свири на мен, отколкото на едно пискунче? За какъвто и инструмент да ме сметнете, можете да ме разстроите, но не и да свирите на мен. – Уилям Шекспир (1564-1616)
5 apr. 1994
ЗАВЕЩАНИЕТО НА ДЯДО МИ
На стари години дядо ми, бащата на тате, се изпокара с всички, които му се мотаеха наоколо и се мазнеха. Колкото повече роднините се стараеха да му засвидетелстват смирение и синовна обич, толкова старият хитър Дявол по-подозрителен ставаше и с неприкрито отвращение ги отпъждаше: "Ей го и тоз, завъртял ми се като конска муха на фъшкия!" Те пък – като го видеха в това свирепо настроение, пустосваха издалеч, да ги не чуе: "Да пукнеш дано, дъртофел пергишин, та светът да се куртулиса от теб".
Понеже двете страни не се бояха от мен, можех да им се дивя като гратисчия, през задния вход влязъл в Театъра на живота. Че си беше опак дядо ми, опак си беше, ама опак с всички, а с мен не. Заради обстоятелството, че ме кръстили на него, или че му бях първият внук, дядо само мен галеше, с мен единствено и кончето Дорчо човешки приказваше. Чак сега започвам да го разбирам. Като малко и пъргаво хлапенце, си го обичах искрено, както само хлапенце може да се привърже. Не понасяше лицемерие, ето това беше причината. Какво като са негова плът и кръв! Нали крояха план как да докопат бленуваното богатство, което смятаха, че е в сандъците, върху които лежи? Тъй уж одъртелият Дявол бил го пазел. Два бяха сандъците. Като се увериха, че вече не шава и не диша, първом към тях се спуснаха. И не с ключ, с автомобилна щанга ги отвориха. Толкова бяха припрени и прости! Заничах изпод диванчето. Братовчедите ми ги бяха напъдили, но мен не усетиха. И какво откриха! Облигации от държавен заем: хартийки с изтекъл срок, пожълтели изрезки от вестник, вехто радио, сглобено от части Made in USA, грамофонче с фуния, което се навива с ръчка и му се сменят игличките, грамофонни плочи, връзка писма от майка му, кога бил мобилизиран като войник на остров Тасос, Беломорска Тракия, избледнели вехти фотографии на русоляво унгарско момиче с венче цветя, когато се сражавал 22-годишен при реката Драва през март 1945 г., седем вързопа с някогашния вестник "Патриот", кожени ботуши, с восък мазани и с подметки от автомобилна гума, вълнени дълги мъжки гащи, наядени от молците, модна шапка Борсалино от 1943 г. с широка периферия, кутия от халва, пълно с разноцветни стъклени топчета и няколко пумпала, с каквито днес хлапаците вече не играят, замътена лупа и пощенски марки, герданче, зеленясал пръстен от сръбски динар с гравиран надпис "И смъртта не ще ни раздели", цинков пепелник с полугола нимфа, австрийски будилник с камбанка.
За сребърния свещник едва не се сбиха. Другото гребяха разочаровани, та стаята на дядо ми замяза на склад във фалирала вече фирма. Тичаха от стая в стая погнусени, изненадани, че не откриват имане. Накрая всичко отнесоха в кофите за боклук. Ама и какво да го правят! Виж, за свещника все пак се сбиха.
А ето как си отиде дядо. Излязъл в пет сутринта на вратата. Покажеше ли се слънце, светеше насреща, ама не в прозореца (джамлъкът беше под сянката на стълбището), а тъкмо срещу вратата на мазето, където дядо се беше заврял като лалугер. Излязъл и там паднал, пред вратата към избата. Изглеждал тъй за притичалите близки, сякаш като да се борил с пръстта – ровил, драскал с нокти, устата му с пръст се напълнила. Изплашили се. Страшна картина било, но в смъртта – така го и погребаха – лицето му защо ли някак усмихнато го виждах. Защо ли тъй весел беше дядо ми Борис Дявола?
Някой си Гарабед Балтаджян – пловдивски арменец, музикант цигулар в някаква си там пловдивска филхармония, нему дядо ми харизал къщата и двора, чуждият човек да го обгрижва, случайно ако се залежи. Този Гаро крещял на сбралите се съседи: "Ха сте го барнали, ха ще ви светя маслото!" Такава им била спогодбата – ритне ли дядо ми бакърчето, Гаро Балтаян гушва имота. Не че роднините бяха срещу преселването на дядо в Отвъдното, ама па отведнъж излъгани се усетиха. Чакаха имота като круша-масловка зрял и сочен в устата да им капне и не угадиха, че цигуларят меко, любовно някак го бара този дядов имот: овошките кастри, асмичките подрязва, ката месец със син камък пръска, кладенеца почисти, рушнатия дувар доиззида... Майтапеха се, че е балама, дето тъй се старае, хилеха му се зад гърба, майтап си биеха с арменското му потекло. Имаха се за по-умни, за по-кадърни, повече стопани от цигуларя, стаите вече си бяха поделили, кой къде ще се настани, какво ще надгражда, каква мебел ще вкара. И така от нехайство и глупост изпуснаха бащиното наследство, остана им, като у баш същински българи, един-другиго да се окайват и да бълват змии и гущери:
– Млади бяхме, ама па младост не видяхме. Гонеше ни Дъртия по бахчите тор да му разхвърляме, драмяскаше ни повече от аргати. За тази къща щу камъни с ей тия ръце сме носили, щу хоросан с ей тия нозе сме бъркали. Ама гледай го дъртият му урунгел кому имота приписал!
Не че бяха лакоми. Жалеха си се, че не си поживели на младини. Пък Дъртия, както презрително го наричаха, ги учил с труда си да напредват в живота, не с далавера. Не бяха зли; яд ги беше, че изведнъж измамени се видяха. Лицемерието ли не им прости старият Дявол? Галеха го уж, а го дебнеха. И той усетил, че имотът ги дели, вместо да ги сплотява. И не че го мислели за лошо, но на нас – българите, породата ни е такава: българчето – проходи ли, закрепи ли се веднъж на нозе, с дебели очи взема да гледа баща и майка. Като друга една историйка у приятелче от дните на лъже-демокрацията. Ей го неговия разказ!
Една вечер мама и тате отидоха на банкет, уреден от шефа на хлебозавода. Отишли и родителите му на Наско. Наско си има братче в шести клас. Та ето какво се случило у Наскови онази вечер, щом братята се видели господари на къщата... Тъкмо у тях се появил нов китайски сервиз: шест чаши кристал, специално обработени и позлатени, две канички кристални, тоже филигранна изработка, захарница кристална и прочие. И всичката тази прелест: ошарена с нежна арабско-китайска дантела. Скучаели двамата братя. Омръзнала им телевизията, изтребили мухите, молците, комарите, сборичкали се, помирили се, па седнали бъдещето да огледат: кой какво си мечтае и тъй нататък. Батко му Виктор на ситния Наско казал:
– Ей, нещастник! Знаеш ли, че един ден мама и тате ще ритнат бакърчето и оставаме двамата сами в тоз труден живот? Тя сега е Принцеса Даяна, той – Конан Варварина, ама вечно тяхното царство няма да продължи. Ще се спаружат като сушени сливи, ще се разкекавят, ще се разболедуват и ей, току-виж се гътнат и опънат петалата. Айде – плеснал го по врата – да се делим по братски, та като дойде онзи тъжен момент, кога ритнат бакърчето, да не се бием и караме, ами всеки своето да си знае и отсега да си се грижи за него.
Настанили се в хола, занаизвадили паници, завивки, възглавници, плюшени мечета, зайчета, кукли, сокоизстисквачката, грамофона, кафеварката, ютията и всичко, което успели с пот на чело да дотътрят за дележа: фотьойл, машината за миене на съдове, прахосмукачката, телевизора, нощните шкафчета, шевната машина Сингер. Довлекли хладилника, печката, компютъра. Отворил големият брат Виктор чистак новичката си тетрадка за свободни съчинения, взел да пише-описва и на братчето си да обяснява:
– Тез дъ-ъ-ълги два списъка – рекъл – са твоите дрехи, патъци, одеяла, тенджери, чинии, потници, гащи, юргани, дюшеци, шапки, чадър и ръкавици, а таз, мънзърката колонка са моите два климатика, леката ми кола, вилата ми в Райково, моторетката на дядо и двете му ловни чифтета. Ей на! Давам ти бонус и песа Джон с кожената каишка против кърлежи. Да не ревнеш сега като някой асъл балък! Кучето е другар на човека, а един климатик или лека кола какъв другар може да ти бъде! Нали…? Кое е по-ценно, чаткаш ли?
– Кучето – издекламирал Наско с лъснали очета. – Кучето Джон е по-ценно. А Джон ще разбере ли, че вече е мой? Да не се дърпа, кога мама и тате ги заровим в дупката?
– Ей че си прост! – присмял се брат му. – Този пес е дресиран, бе. Няма какво да му обясняваш. По теб се ориентира, чете ти мислите. Още не си отворил уста, и то бам – издумкал го яко с юмрук по гърба, – вече знае какво искаш.
Замлели шестметровия хол с камари вещи. Мъкне единият запъхтян, влачи другият с пот на чело, трупат, трудят се и чудна работа, този път някак хич не ги мързи. Което е върху килима, е Насково, останалото – на бате му, понеже двамцата се разбрали, че апартаментът ще бъде на Виктор: един гол хамбар без капчица човешка топлота и без обзавеждане, освен видеото, стереоуредбата, три климатика, автоматичната пералня "Бош" и сателитния приемник с триметровата антена на балкона.
– Ако искаш камината, давам ти я – великодушно рекъл баткото Виктор, – обаче сам ще се наложи да си я изчукаш от панела.
Накрая опрели до кристалния китайски сервиз, гордост на Конан и принцеса Даяна. Пък сервизът – красив, китайски, грее с фините си арабски орнаменти.
– Едно ферари с цвят червен, едно за теб, едно за мен – броял баткото.
Сдърпали се обаче за каничката. Понеже захарницата трампили за голямата кана, а малката изящна каничка – бижу на скъпия китайски сервиз, останала сам-саменичка, тъй да се рече, единична бройка и не успели да се спогодят, хванали се гуша за гуша. И тук баткото Виктор се плесва по челото, изгряло му мъдро Соломоново решение.
– Дай брадвата? – рекъл.
– Що, бе! – изпищял сащисаният Наско.
– Нито моя, нито твоя!... И сме квит. Йок каничка – йок проблем! Нали?
– Естественннно! – грейнал ситният и се завтекъл в килера за брадвата.
И в тоз сюблимен момент се сблъсква с нахлуващите в антрето Техни сиятелства Принцеса Даяна и Конан Варварина. Сияели тези двамцата одухотворени от изпитото евтино вино и ракия, от погълнатите пилешки крилца и кълки пане и от шерденчетата, като докоснали се до великото оперно изкуство, ама и нищичко не разбрали. Отишли хората да ги видят колко са "ентелегентни", ама и те – от своя страна, облечени като за бал, асъл глупаци да зърнат, да полюбопитстват като как пък изглеждат онез, дето хабят парици за такива ми ти смахнати глупости, като "Концерт за пиано и виола в си-бемол мазол" от Глинка, Краставичка, Сметанка, Мусоргски, Репичков, Чайниковски и Щраусов, "Фуга токата" от Хендел-Мендел Бартолди, "Танц с пищови и саби" ли беше или "Бой с ками" от Арам Левонович Хампарцумян.
– Ко стаа ве, маскари? – ревнал Конан Варварина.
– Бате каза да делим – изхълцал слабичкият дребен с ококорени големи очи Наско.
Наско помилвали като природно глупав и неопитен. Големите шамари отнесъл бате му Виктор, че вече можел да носи на бой, пък и бил в дъното на цялата далавера.
– В моя род таквиз лакомии нямаме – изсъскала Принцесата и го уцелила с лачения сандал по рамото, дето много не боли. Обаче не й минало от това и продължила да се инфектира: – Гледай, гледай, и сирийските ми мокасинки с алуминиевия ток тръгнали да делят! – Па грабнала единия патък от страховитата купчина на дребничкия тарикат и цапардосала по чело баткото, тъй че на Виктор му поникнал рог като на млад овен.
Това разправя Ламски на приятелите си, докато опитват бира в кварталното кръчме на бай Али Кьорбангьоза*. Тримата – Ванчо, Гогето и Васко Филца, днес за първи път са избягали от час по математика, за да пробват вкуса на онова, с което си услаждат живота истинските мъже. А пък бирата горчи. Докато Бангьоза върти задник наоколо, да не изфирясат, без да платят, тримата хлапаци са зареяли очи навън, дето лудият априлски вятър разнася боклука от контейнерите за боклука, вдига полите на жените, разкрива живописна гледка от синьо-виолетови меса, ватени кюлоти, гащи с дантела, че и чорапогащник, нахлузен на гол гъз.
– Когато дядо ми Иван душа береше – обади се Ламски, – заръчаха ми да отида да си приказвам с него. Той пожелал. Влизам в стайчето, гледам, лежи дядо върху онез два сандъка с имането, в тавана зъркелите забол. Зад вратата народът слухти дума да не изтърве, а дядо с пръст пошавна, та се наведох. "Ванчо – зашушна, – виждаш ли онуй клонче най-горе на конския кестен?" Виждам, дядо – шепна. "А нещо там още виждаш ли, Ванчо?" Някой зад вратата се свлече; шъткат си, демек: ей сегинкаа ще изхвърчи пилето, Дъртият ще каже къде е закопал имането.
– Голяма чест – рече Гогето. – Щом още разхождаш старите патъци.
– Изядоха ли те роднините? – рече Филца.
– Още веднъж се случи да си поприказвам с дядо, преди да издъхне.
– Празни приказки! – ядоса се Гогето. – И се надигна да си ходи.
Ламски сякаш не го чу, продължи като на себе си:
– И зашепна дядо, ей тъй взе да ми говори: "И цени Господа Бога, Иване, ама баща и майка... и тях да цениш. И не се възгордявай, не се натягай, не се престаравай. Цар да станеш, знай, власт и слава са лъжовно нещо. Не се преструвай. Боли ли те, викай си: боли ме, и по-леко ще ти размине. Радвай се и празнувай с приятели. И се не насищай да любиш. Женското, Ванчо, е от Бога пратено като звезда да ти грее, а я ги виж онези певачки как грухтят и цвилят, света как усмърдяват. Ама те не са за обич, Ванчо, а са бесни побеснели, сине. По-далеч от тях! Мъжът, доде е мъж, с Дявола се бори; и като го не вижда, дири го завалията къде ли не, пък Дяволът му в сърцето по турски седи с чалма на главата,Светото писаниенаопаки чете и ти казва да биеш чело в земята и да повтаряш колко е Бог милостив, и как човеците дели на свои и чужди, на праведни и неверни, и не го е еня кой е жесток, кой благ, ами кой колко му е предан. Вълнува го кой ще да му служи до смърт. Ама животът е игра, сине, та нищо да не вземаш твърде насериозно. И в таз игра правила има –не лъжи,не крадии тъй нататък. Всичко наше е за грош. Доде му се нарадваш, и взело да гние. Всичко е суета, сине. Еднаква е оназ работа, Ванчо, и у царицата, и у магарицата".
– Какви са тез глупости: царицата-магарицата? – втренчи се Филца.
Гогето се изсмя:
– Открихте ли имането?
– Да, бе! Със съкровището на дядо ти какво стана? – рече Филца.
– Заровихме дядо. Каквото намериха, разпердушиниха го. Че и арменецът пострада. От три месеца ме следят, подпитват къде е златото. Не вярват, като им казвам, че ми говореше за конския кестен.
– Че какво му е на конския кестен? – скочи Гогето. – Ама па тъй ги увърташ…!
– Като ми рече по-внимателно да погледна, видях, че най-отгоре се ветрее голяма найлонова торба. Духа вятърът, могъщият кестен из корен се превива, а онази торба за петдесет стотинки, като се издула, тъй лъщи, че отдалеч мами окото. Видях я дядо! – шепна. И тогава той се разплака. Хълца, ама без глас.
– Разплака се!? – възкликнаха двете момчета. – Вземал си е значи сбогом.
– Сили няма, сълзите му се стичат. "Аз – казва, – в земята ще легна, Ванчо, кокалите ми на прах ще станат, годините като снежинки ще долитат, ще се топят в локвите кал. И с вас тъй... А онази торба пак ще се ветрее, Ванчо. Че боклукът, простотията, мили, те винаги оцеляват, докато най-хубавото е нежно и нетрайно. Живей в този свят като гост, а не като домакин".**
...Виждате ли сега за какво низко нещо ме смятате! Искате да свирите на мен. Държите се, като че ли познавате всичките дупчици на ума и сърцето ми. Искате да изтръгнете скрития звук на тайната ми, да ме просвирите от най-ниската до най-високата ми нота. В тази мъничка цев е скрита много музика, прекрасен глас, а не можете да я принудите насила да проговори. Хиляди дяволи! Мислите ли, че е по-лесно да се свири на мен, отколкото на едно пискунче? За какъвто и инструмент да ме сметнете, можете да ме разстроите, но не и да свирите на мен. – Уилям Шекспир (1564-1616)
5 avg. 2010
В КРЪЧМЕТО КВАРТАЛНО*
В кръчмето квартално, в едно ресторантче, ах! –
моето детство случайно
и моята първа учителка видях.
Тя беше много млада
и твърде красива –
облечена скромно в костюмче сиво,
усмихваше се на своя мил кавалер,
а той, от своя страна, попиваше нея,
когато към тях по чакълестата алея
приближаваше строен мустакат офицер.
– Госпожо – обърна се строго мустакатият, –
изтърках чифт ботуши, докато ви намеря,
за да предам
вам
неприятната вест,
че ваш ученик строши прозореца
на Районното МВР днес
и естествено, значи,
понеже,
защото,
обаче
вие го възпитавате и обучавате уж за добро,
носите отговорност за това Обществено зло.
Моята класна като платно пребледня
и кавалерът й се зае да я успокоява,
а ние – петима хлапаци, стояхме отстрана,
и значи, тази картина у мен си остава...
Кръчмето. Задушният следобед. Тишината.
Онзи фатмак с изтърканите си подметки
и металният привкус внезапен в устата,
че друг някой тук плаща моите сметки.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа**
Plovdiv, edited on 25 avg. 2021
–––
*От сб. "Порто Фино" (1999 г., неизд.).
**Август
1961 на улица Ниш в Пловдив: трима връстници, родени през 1947 г.: Мъмито
(Марин) Гърков, аз и Ичо (Христо) Махинов, прави: четири години родените
след нас Борето Гърков и Видко Троплев, внук на хазяите ни Цвета и Костадин Дърварови. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)