Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

събота, 2 януари 2016 г.

Публицистика - ПЪРВИЧЕН ИНСТИНКТ

ПЪРВИЧЕН ИНСТИНКТ

      Навлизайки в дълбочина, унищожаваш живота. Библията е творение, създавано в състояние на транс. Първото усещане е за плъзгане по повърхността: послушание, трепетен страх от Бога (т.е. от съвестта вътре в нас), покруса от откритието, че генетично ни е заложено да сме греховни – предразположени да грешим... Вгледаш ли се обаче в Стария и Новия завет, откриваш как следват извивките на живота чрез надежда отвъд покрусата от преживени разочарования.

      Събудих се към четири таз сутрин и гледах филма "Първичен инстинкт", струва ми се... някъде от средата нататък. Твърде много обяснения; и то придава изкуственост. Руските класици Тургенев, Чехов, Достоевски, Лев Толстой оставят сюжета сякаш сам да тече. Както източното православие, според моите си представи, допуска, че Учителят е преди всичко страдаща душа, а не мърморещ назидател, както (може би наивно) усещам католицизма и протестантството.

      Защо учителят трябва да е безгрешен?! Той греши дори повече от другите, защото върви пред тях и проправя пътека за човеците. Те се учат от грешките му, защото той най-силно мечтае и следва трънливия път на познанието. Ако приема, че предварително всичко знае, тоя факт никак няма да ме изпълни с нежност и състрадание, а ще ме угнетява, защото разграничението между мен и бога (т.е. между моята жизненост и моята съвест) ще е непроходима бездна.

      Сюжетът на моя живот може и сам да говори, когато го осъзнавам като притча тоя сюжет. Тълкуването най-често е грубо посегателство, така както повечето го вършат, е дисекция, която умъртвява. Докоснеш ли пеперудата с пръсти, красивият й прашец лепне по ръцете ти, а под него виждаш оголена арматурата и механиката, логическата грозота, причината и следствието, жестокия факт, че се раждаме, за да умрем.
      

      Стремежът към власт и сексуалният нагон движат мъжа – реплика към английски филм за Александър Велики, един от подходите, за да се проумеят налудничавите му действия. Далеч по-изискано е да се каже: стремеж към установяване на влияние.

      Властта търси всеотдайност; влиянието допуска собствена воля у ония, които са с теб. Първото ме опечалява, второто ми се струва човечно. Левски виждам такъв: човечен, угрижен и страдащ, но не властолюбив като типичния  революционер Бенковски. Да служиш за апостол на човеколюбива идея е повече, отколкото да си революционер.

      Грешката е велик учител. От покрусата обаче, че са сгрешили, мнозина пропускат да се поучат, да разберат какъв златен шанс е възможността да надживееш една грешка, дори един величествен грях. То са послания, за да те изпитат кой си и колко можеш да издържиш. Най-жестокия си враг носим у себе си, и то са грандоманията, озлоблението, липсата на любов към грешния човек.

      Страстта към писане изисква да си монах: нямаш нищо като притежание, което притежание винаги ограничава, и всъщност целият свят ти принадлежи. Сексуалната любовна връзка с една жена закотвя духа ти. Кръжиш в мечтите си все около жената, около нейните желания и суетности (което е всъщност чарът й). Нейната мисия като жена е да роди дете, и това е много красиво, това я сродява със самия Космос. Но кои са децата на Иисус, на апостола Левски!


 Снимка от 1870 година

      Големите духовни личности са отшелници и самотни хора. Техните рожби не са в плътта, а в духовното на тоя свят.

      Кой нормален, пълноценен физически мъж би се отказал от магнетично женствената Re.?! Не направих жест да я присвоя, и мисля: не съм сбъркал. В брачния живот човекът е най-самотното същество при повечето брачни двойки, понеже му липсва именно свобода – естествената сфера на Любовното чувство. Женските изневери не са предателство, ако тъй се подходи към нещата, а порив да се излезе от клетката, оковала душата.

      Не моногамията ме притеснява (по природа съм, мисля, моногамен), а ме притеснява отсъствието на свобода в брачния съюз. Човекът до теб хем не бива да те ограничава, хем да не оставя у теб усещане, че си сред пренебрегваните от него.

      Стремежът към власт съсипва любовта в съпружеството. Когато се срещаме, за да се любим като свободни сексуални същества, ние взаимно всеки път се изкушаваме като любовници, а не пристъпваме към леглото като добитък. И всичко винаги е ново именно защото нито аз, нито тя сме убедени, че докрай и по договор си принадлежим до края на живота.

      Тръпката на страстното привличане иде от това затаено неспокойствие. Сега, в тоя ден и час, в тая минута, секунда... като за първи път, като за последен път!!! И не си убеден, че друг път ще имаш пак тоя шанс. Понеже в тоя миг за теб тя е Единствената Жена под Небесата. Плътта й под твоята длан, под твоите докосвания с пръсти се вълнува дълбинно както приливът и отливът на океан. Гласът й долита до теб с обертонове чак от сърцевината на утробата й. В екстаза забравяте самите себе си, вие двамата с нея, в оня протяжен миг на коитуса усещате сливането на дух и материя.

      Може би това е върховното опиянение от Свободата на духа у нас.
   

      Пиша тия неща, а навън е сиво утро: без слънце, без възторжените протуберанси на зараждащия се ден. Умозрително ли е това, моето занятие? Живея по-интензивно във въображението си; дали то не е всъщност Истинският живот?

        Има френска мелодия, правена в арабски стил, няма как да не я знаеш – "Айша". Наистина много хубава мелодия. На петдесетия ми рожден ден седим в кафене встрани от къмпинг близо до летовището Каваците край Созопол с моята голяма любов Re. Духаше силен вятър, след дни на жеги времето се бе развалило и ята от гларуси ниско летяха над главите ни, а в кафето бяхме сами, или не… май имаше младо семейство с мрънкащо хлапенце...

      И тая картина ми се е запечатала в ума; изплува винаги, чуя ли мелодията, която тогава се просмукваше до нас през поривите на вятъра от две ръждиви тонколони. Един от миговете на щастие, свързан точно с тая мелодия... Днес нищо не е вече същото, но мелодията ме връща във време, когато съм бил изпълнен с илюзии и поради тая причина щастлив, много щастлив.

      Десет дни изкарахме в крайно занемарена почивна станция, при това в компания от досадници. Нали като се приготвяш за романтичен воайяж, и ти би се ядосвала, ако някакви лепки досадно се пришият към вашата двойка! Пък в оня момент се бяхме отскубнали за около час от досадниците.

      Всяка вечер спяхме в различна барака. И Re. навиваше зайче с барабанче, което цънцънкаше мелодично, докато се гушкаме в тъмното. Колата ми съвсем беше сдала, едва се дотътрихме дотам, претоварени от багажа на моите приятели, заради които брах дертове, пък и провалихме замисления преход от Бургас нагоре до Каварна и нос Шабла с преспиване по луксозните хотели. Странното е, че днес, години по-късно, това е един от най-хубавите ми спомени от живота. 

       Следва

Plovdiv, 15 maj 2005 – edited 3 jan. 2016