Детството е приказен сезон на надеждите и нетърпението час по-скоро да пораснеш, а много по-късно узнаваш горчивата истина, че всички се раждаме някак, живеем и си отиваме от този свят с очаквания, които никога не се сбъдват, ала има нещо по-важно от това, заради което понякога и възрастните плачат. – Аноним (1947)
10 avg. 1996
ХЛАПЕТАТА НА ГОЛЕМИЯ ГРАД
Каквото случи се, все за добро е, по бързея ти носим се, Река, и ти пак с нас по майчински говориш но ние си оставаме деца,
и пак повличаш ни натам, където гърмят призивно утрешните дни, звезди на гроздове лъщят в небето над тънещи в екзотика земи
и кораби, и лодки с други хора – красиви и изпаднали в екстаз, се носят по вълните ти покорно, ала за детството си жаля аз.
Валеше дъжд над теб, о мое детство, и Пловдив цял подгизваше от кал, но злото се забравя много лесно, като хлапе щом чисто си живял.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 07 uli 2022
Илюстрации:
- 1986 г., с мои ученици на екскурзия до Пещера.
- 1953 г., в дълбокия сняг на тихата уличка Ниш.*
–––
* В едноетажната къща`(на снимката - зад гърба ми) с дворче, потънало в цветя, на улица Ниш № 8, която граничеше с улица Пещерско шосе, живееше бездетната леля Павлинка със съпруга си и двама много по-възрастни мъже от бащиния й род – 105-годишен достолепен дядо и неговия 86-годишен син – и двамата православни свещеници, отдалечили се очевидно от черковните дела. Най-интересното беше, че сред нас – хлапенца от онова смутно време, се разправяше със затаен дъх как старият Дядо поп смъмрил за нещо сина си и онзи със сълзи плакал на двора сред лехите с цветята. Когато на майка ми й се е налагало да излезе по работа, поверявала ме е на леля Христинка, която живееше на отсрещния ъгъл, и аз – едва 4-5-годишен, се разхождах важен-важен из лехите с марули, лук и зеле, гонех пеперудите или наблюдавах как мравките влачат семенца към мравуняка си. И това внимание към заобикалящия ме свят ми остана навик за цял живот. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)