Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

понеделник, 28 октомври 2019 г.

ПАНОПТИКУМ (6.)

Фалшивите пророци
ПАНОПТИКУМ (6.)

  Продължение от 01.01.2000.

  Парадокс ли е, че – израснал и възпитан в силно религиозна среда, Карл Маркс (1818-1883) е родоначалник на идея, която не би могла да се приеме сериозно при отсъствие на злостно тотално противоборство?! Любовта е ключово понятие за християнската етика; ненавист пък е основата, върху която се гради Марксовата утопия. Класово обусловена, ненавистта не различава човеколюбив ли си или си насилник, а наедро ни дели на противостоящи си обществени маси, зложелателни една спрямо друга. Според Маркс, всеки от антагонистите държи нож зад гърба си, планира унищожение на опонента, победа в боя, изкопаване на гроб, превръщане на всичко сторено досега в руини, над които веят знамена гробокопачите и оттам насетне начева построяванета на бленувания Нов свят, или в нацистката версия – установяването на Нов световен ред*. Оттук и несекващото разпалване на ужас и бесове в партийната публицистика.

  За шамана на Партията спокойният разум е Сатана. Другото име на Дявола, да не забравяме, е Луцифер, Носещия светлина, според латинската версия, Прометей, ако повече ви се нрави! – според древните елински философи. А публицистът Стефан Продев вижда Богочовека като партиец-конспиратор; негова, на др. Продев, работа, но библейският Иисус не се криел, не действал подмолно, тайно. Продевият Исус рецитира бойко за 
"политическите ми беседи с народа" и това е пак преиначаване, защото няма "политически беседи" в библейските притчи. Споменават се фарисеи, книжници, търговци в Храма на вярата, да, и търговците не са пропуснати, но Пътят към Небесата, към Духовното е отворен пред всекиго и по всяко време, и този път започва от искреното покаяние – нещо, неприсъщо за който и да е фанатик. 


  Велики открития из Продевите есета:     
    "Който търси истината, не може да бъде добър!"
    "Превърнат във фикция, мен могат да ме използват за всичко"
    "В живота няма нищо по-опасно от една преиначена мисъл. А камо ли от едно преиначено учение"... 

  Цитираните тук находки (с. 165 от цит.съч.) подсказват за осъзната ловкост да се жонглира с понятия и тези. Случайно ли е то? "Потърсих ви не за защита, а за мъст" – заканва се партийната Продева Мария Магдалена; от символ на милосърдието, от въздаваща любов, според библейския текст, Продев я превръща в извор на гнева и отмъщението. Но "омразата и ревността (бел.м., tisss – у фанатика) не се интересуват от истината" – (с. 171). У фанатика на която и да е идея отсъства сетиво да проумее човечността. Бедата не е в атеизма на Продев, бедата е там, че му липсва смирение. Самонадеяността у този зъл глашатай на истини от последна инстанция е плашеща. Споменава понятието "съвест", но явно в неговите представи съвест е партийната централа и вождът на партията, който задава указания във вида на апокалиптични видения, както се случва и с неграмотния четиридесетгодишен Мохамед, общувал според Свещената книга на исляма лично с архангел Джебраил (св. Гавраил).

  Лайтмотив на есето "Стадионът" е: ах, Господи, защо да не забраним ходене по стадионите, както забранихме ходене на черква и паленето на свещ пред иконите! Преди години държавникът и ярък поет-алкохолик Георги Джагаров ни пазеше от т.нар. идеологическа диверсия чрез назидания; тук есеистът-партиец се заел да ни опази от влиянието на Библията и черковния календар. Аман от евнуси! Пазеха ни като пациенти от новелата "Палата № 6" на Антон П. Чехов, като жените в харем на арабски шейх. Властта подстригваше, проверяваше за идеологически паразити, подравняваше ни в стройни, удобни за логаритмуване редички; сърцеведите със стоманено зорките очи ни охраняваха от личните ни съмнения, с подслушвателни устройства или чрез местния квартален (университетски, заводски) доносник или чрез партийната ядка Партията проверяваше дали правилно се вълнуваме. За този кич, впрочем, всичко е казано в романа "1984" на Джордж Оруел.

  В есето "За какво говорят къщите?" Продев обърква понятието "недоволство" с понятието "неудовлетворение" (с. 224 на цит.съч.). Дали объркването тук е lapsus linguae** заради паронимията*** или е добре обмислена мисъл? "Недоволството движи живота (...) Във всичко прогресивно и красиво има капка недоволство"

  Друга грешка, този път лексикална, в есето "Двете дами" (с. 226): "Докато в нея (катедралата Нотр дам дьо Пари) ще видите културата, в мен (бел.м., в Айфеловата кула) ще откриете цивилизацията". Ами че понятието "цивилизация" съдържа и понятието "култура". Да противопоставяш културата срещу степен на обществено развитие, култура срещу степен култура? А маркс-лениновата теория говори за "двете култури", докато историята на човечеството е преливащи се една в друга цивилизации. Цивилизацията на инките, да речем, излъчва и днес духовна енергия, макар и вградена в съвременния глобален modus vivendi****.

  Френската революция от 1830 г. е сред свещените крави за партийния моралист и естет. Есето "Революцията" ми е интересно преди всичко с образите на Робеспиер, Дантон и Марат. Ето мои си изводи за патологията на фанатизма. Отбелязал съм си ги в коментар за есеиста Стефан Продев: 


  Стихия на партийността е стръвта към разединение, към блокаж на националното, към унищожение на традицията, към ликвидация на личността с нейните две убежища – частната собственост и личната инициатива. Легиони нископлатени войници и слуги чиновници, това проектирали кардиналите на марксизма. Изречената от Максим Горки крилата фраза "Човек звучи гордо" стои кощунствено в речите на партийния политикан, понеже т.нар. "инженери на човешката душа" експериментираха чрез съдбата на милиони човешки същества, планираха превръщането на планетата ни в лагер за отрепки с промит мозък, обезличени по шаблон, изтръгнати от предците си в рода, от отечеството си, и най-жестокото – отчуждени от рожбите си. 

  Който не вярва, да отгърне превода на "Комунистическия манифест от 1848 г."! Книжле от 1985 г. в алена луксозна подвързия ми беше четиво за моментите, когато се усещах омаян от романтичните лакърдии на лъже-демократите в България. Манифестът представлява наръчник за разрушителна дейност сред нацията. Отричат се от кого ли не и от какво ли не; от Карл Маркс обаче няма да се отрекат, пред иконата му пак ще да палят дебели владишки свещи. Затова се налага с профилактична цел да се препрочита от време на време "Манифеста от 1848 г.", особено подир захаросани речи, долитащи от целия роден наш политически театър. Защото българите все още си нямаме политическа формация, незасегната от марксизма. И точно онези, които най-злостно проклинат марксизма, всъщност ползват марксисткия инструментариум за внушение на ненавист към опонента.

  Робеспиер-Дантон-Марат съставят Светата Троица за есеиста Продев, може би и за самата демокрация. Три велики личности, обладани от амбицията да подредят света, нацията. Сциентизмът, генното инженерство, кемтрейлс, добивът на шистов газ напомнят издевателства над човека и природата в наши дни. Опитвам сдържано да обсъждам сборника. "Говори, за да те видя!" – фраза на Сократ авторът извел за мото към есетата. В никакъв случай не ми е необходима конфронтация. За четящия – роден, отраснал в Пловдив, не напускал България партиецът Продев е автор според мащабите на съвременната ни публицистика. В известен смисъл той е поучителен пример за участта на българския интелигент, но и за участта на онази уязвима част от мнозинството даровити българи, които с най-добри намерения сами обрекоха таланта си на фанатичната предубеденост, стесниха блендата си да виждат света и човека не в цялата им пъстрота и многообразие, насилиха се да представят живота по начин, по който са го виждали в наивните си младежки съновидения. 


  "Вие сте твърде дребни, за да бъдете справедливи" – гневи се маститият есеист на Партията; и в плен на грандоманията си, на самовъзвеличаването отрича всеки, когото подозира, че не е съгласен с него. Прав е, обаче, когато твърди: "Подлостта винаги е била по-хитра от вярата", но несекващото "аз-аз-аз" или "праведните ние и онези грешните" ме изкушава да мисля, че тенденциозната партийна публицистика винаги е размишлявала на едро, панелно, напомня за Романтизма като естетическа постановка и стил в преиграването с емоционални излишества. 

  За разлика от наивността на Романтизма обаче, сегашният партиец, дори и да се облече в камуфлажната униформа на демократ, отново свежда многообразието на живота до схватка с врага – "онези, другите" и "нашата любима БСП, СДС, ДПС ДСБ на Иван Костов, ГЕРБ на Бойко Борисов и пр. (добавено на 28 окт. 2019. – бел.м.).

  Детайл... Защо ли е контрастът между нежните пръсти на предателя Юда (с. 288) и едрите селски крака на разпнатия партиен Исус (с. 157)! Внушението иде от средата, която е формирала личността на автора: нежното е съмнително за идиота израснал с едрите мазолести крайници на простите бачкатори, хора от народа. Кому е нужно противопоставянето, дявол го знае партаеца-публицист. Мистерия! Или обичайната посредственост, от която не са лишени дори най-големи умове в човешкия ни свят.


  И се връщам към онова, с което започнах приписките по страниците на сборника "Разказът на палача". В заключителното есе (с. 303) чрез пищно слово на осъдения да бъде екзекутиран Франсоа Бабьоф авторът на Партията обобщава: "Не друго, а частната собственост е причина за всички злини на земята". Ами да, за праведния партиец до 1989 г. в този ъгъл на Европа и света най-неприятна частна собственост си беше, а и до днес си остава собствената ти съвест, императивът на Десетте божи заповеди. Звучи кресливо все същият този запев и откъм други, самообявили се за демократи оратори – че партийният член разполага единствено и само с... партийна съвест. Която съвест се охранява от партиен апарат, за чест и слава на Командира и медийните Му пророци. Че с какво ли пък сините лъже-демократи са различни от червените обновени! Ами че те са сиамски братя по дух и по стил!

  В заключение. "Говори, за да те видя!" И кого виждам? Не самоуверения Стефан Продев, всеки случай, а разтерзан човек. Говори гръмко – тъпани лумкат, зурната пищи, издува бузки чалгаджията, чалга певачка потропва с краче от подиумчето над хилядно множество българи на площада, а долавям плач на наранено честолюбие, затаена печал у вече възрастния, помъдрял човек, припомнил си Банишора – една от най-бедняшките махали на някогашна София. Някои от нещата си Продев изрича с езоповски език, и все пак, независимо от политическите пристрастия, усещам го твърде близък по участ заради така познатия до сълзи наш български рефлекс към света – твърдоглави, упорити докрай в заблуждението си. И такива си умираме. 

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 28 oct. 2019

    Илюстрации:
       горе – Петър Стоянов в далечната 2000 г.
       долу – младият Стефан Продев, ок. 1967 г.
___
* Както писал в импресия 17-годишният юнкер Христо Смирненски, "Два свята, единият е излишен!" – категорично и ясно. Така ли е обаче в действителност?
** Грешка на езика (лат.).
*** Звукова или графична прилика между думи, нямащи нищо общо по смисъл (от гр.).
**** Начин на живеене, условия за общуване, съвместно живеене и пр. (лат.). Бел.м., tisss