ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (267.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (267.)

  Религиите са като светулките – за да светят, нужна им е тъмнина. Артур Шопенхауер (1788-1860)

  12.05.2001. ПОТРЕС, НАГЛОСТ И ВЪЗТОРГ

  Може би да има и щастливи изключения, но те, според мен, са именно изключения, потвърждаващи наложилата се, особено през последните десетина години – значи от 1997 г. "идилия" в горния курс на нашето Българско училище. В българското училище царства откровена нагла, безкомпромисна съпротива срещу учителя като нравствена институция. В известен смисъл Учителят, а не възпроизвеждащият папагалски чужди, заимствани пози чиновник – даскал в класната стая, сред 15-19-годишните българи е последно усилие в България да се удържи достойнството на личността – младите не могат да разберат какви унижения съпровождат учителското поприще през годините на тоталния хаос в държавата; липсва им опит, липсва и сянка от старание да усетят печалната лична драма на човека в учителското поприще. Младите са свежи и бойки, напористи и по-често с добро самочувствие, в което не би имало нищо лошо, да не бе тази великолепна младежка жизненост отлята най-често в чугунени гротескни форми на наглост и липса на домашно възпитание. Тук вилнее откровената гавра с учителя. Мога безкрайно да изреждам случаи, и не само от моята педагогическа практика, но и от времето, когато съм бил ученик в една от пловдивските по-многолюдни гимназии, когато беше най-нормално нещо в ІХ-ХІ клас паралелките да са седем, осем, девет, и то препълнени с млади българи. Защо е тъй: в учителя ли е причината или народът ни поначало е невъзпитан, груб, невъздържан, тъп, циничен спрямо всичко духовно?

  Не смея да обвинявам нашите 16-19-годишни; ами те следват модели на поведение, които обществото на възрастните им задава. Вижте какви хъшлашки схватки се водят показно по нашите медии! Нарушаването – ама не мимолетното нарушение, а направо стремителното целенасочено разрушаване на всякакви правила, норми, неписани или писани закони на благоприличие в двехилядигодишната ни християнска цивилизация у нас в България се приема за тържество на егоистичното самодоволство. Колкото за уравновесеност, уважение към отсрещния човек и за смирение, просто вече не може и да се говори. Обричаме сегашното младо поколение българи да бере в бъдеще все същите плодове на на неандерталщините, от които толкова сме страдали като нация.

  Имам своите естествени възражения на мислещия срещу недомлъвките на Симеон Сакскобургготски, а чувствам – масовият българин веднага, за някакви си два месеца от появата му на политическата сцена, обгради Симеон с доверчивостта си на народ, наплашен до смърт от домораслите си безскрупулни политици, от безгръбначните си мекошави интелектуалци. Потресени от самите себе си, не, няма да си го признаем с ясни покаяния, понеже сме упорити, понеже сме израсли в ръцете на лицемерстващи вождове и партийни чудовища. Сочеха ни партизаните като пример за честно служене на Отечеството, а оцелелите след Девети септември 1944 г. с малки изключения бяха изтикани в сакралните сфери на митологията и романтичните фалшиви легенди; ако бяха все пак стойностни личности, държаха ги настрана от пряката работа, ползваха ги единствено за аргумент на т.нар. мероприятия, като първа отбранителна траншея на властващите, привидно подчинени на партийния апарат и на Съветската държава.

  Завръщаме се при корените на своето, ала сме объркани. Ай, какъв вой се надигна, как тинята изкипя на повърхността и явно продължава да ни замъгля зрението! Но за всичко това ни отмъщават нашите деца, които нямат някогашните ни розови илюзии, пък в медиите тук, предполагам: неслучайно, липсва добрият пример. Ние не можем да бъдем полезни за нашите деца, та ми е тягостно за всеки истински Учител, когото невежествената сган с гаври и проклятия разпва на кръста, докато бленува Симеон ІІ как като идва на бял кон и при всеобща еуфория след грабежите при Иван Костов ще ни оправи батаците. Днешното наше училище смърди на нравствен разврат. Не съм си представял до такава степен пренебрежение към възпитание или благоприличие. Лицемерието по Тодор-Живково време не вонеше чак толкова! Да си учител, в прекия смисъл на това понятие, днес вече е особен вид мазохизъм. Критериите са отречени, охулени; по камбанарии и минарета джуджета и уроди духом възвестяват законите на джунглата, която назовават кой знае защо Демокрация, а пък то не е демокрация, ами власт на откровената наглост. Та в този ред на разсъждения ето стихотворение, което писах вчера в четвъртия и петия учебен час, докато приготвях табло със снимките от едно време, когато Училището изглеждаше все още Храм на науката и възпитанието.

     ЕЧИ ЗВЪНЧЕТО

     Което е било, то си отишло;
    и все пак в нас е още живо то –
    навярно спомените са излишен
     фалшив варак, подобен на злато.

    Училище, полекичко стареем:
    звучат различно детските ята,
    да си учител, просто е идея,
    учителят не може да е стар!

    Науката е храм и плодна нива,
    и честно да се гледаме в очи –
    животът е една голяма книга
    и школското звънче за нас ечи.

  Налепих едрите пъстри снимки от 1983-1985 г. с оживените ведри лица и жестове на учители и ученици със знаме и в ученическа униформа – всяко училище с уникалната своя униформа, цветя, фанфари, светнали под майското слънце чисти класни стаи, а по средата с флумастер нарисувах текста на това стихотворение, писано за срещата същата надвечер с бившите наши випускници. Канен бях, но не отидох на тази среща. Какво да им кажа, пък и за какво ли, като наоколо България е в руини подир грабежа!

  13.05.2001. 

  Съсед чат-пат ми гостува, играем шах, пием кафе, чай, понякога пием бира, бъбрим за вестници, политика и политици, за известни писатели и прочие. Някога той, Георги Въргов (1940-2001), роден в Златоград, с родови корени нейде откъм Егейска Тракия, рецитирал стихове пред публика. Гласът му – плътен, дрезгав, изразителен и досега, мъжки глас, внушаващ респект. Оплака ми се: "Не ми е удобно пред жената и сина, но понякога, остана ли сам вкъщи, пак си рецитирам онези стихове. Не съм ги забравил, доставя ми удоволствие готината поезия". От тема на тема, захващаме спор по повод взаимоотношенията на двама много известни български писатели, Николай Хайтов и Радой Ралин. Понеже е ревностен читател на Хайтови статии в отчайващо кресливото вестниче "Нова Зора", Гошо ръси люти приказки срещу Радой Ралин, значи: как този Р. Ралин бил до такава степен безскрупулен, и все в този смисъл. Опитвам да обясня, че не прави чест, не е достойно творец с авторитет, какъвто е Хайтов, пък и Р. Ралин, да слиза толкова ниско не в опозицията, ами в тона, с който се обявява пред публика.

  Лошият тон – казвам на милия ядовит гостенин, подбива стойността на изреченото. Недопустимо е това да го върши умен човек; за глупака може, но за писател от такъв висок калибър е недопустимо така пристрастено, така кавгаджийски да влиза в спор. "А защо не! – инати се Гошо. – Хайтов казва истината. Ето, аз, например, дълго време съм вярвал в Радой Ралин, в написаното от него, слушал съм го хубаво да говори за демокрация, за права и свобода. А всичко това било двуличие. Ами че Радой Ралин толкова гадости е извършил! Ако не беше Николай Хайтов, тези работи аз как бих ги научил! Ралин бил много подъл човек!" Горещи се съседът, чорлав, изнервен, та се питам: какви непоправими беди може да натвори личност, която просто не успява да се задържи на нивото на огромния си писателски талант. Писателят е духовен учител на нацията. На учителя е забранено да говори неуравновесено, да се явява яростен и с опулени от ненавист зъркели, колкото и за праведен да се мисли, когато излиза да говори. В тази разпаленост е манипулацията над всички ни. "Истината носи спокойно сърце", пише Уилям Шекспир. За да определя своето мнение, нужно ми е равновесие; не обичам в този момент някой с юмрук и назидателни речи да блъска по вътрешните мои везни. За мен това е гадно посегателство, изземване на основно лично право.

  В японското общество сред обезверена, разтерзана Япония след Втората световна война неслучайно водеща става идеята, че при възпитанието на една нация се почва именно с възпитание на възпитателите. Не ме вълнува мен толкова прав ли е Хайтов и доколко е с Истината, не ме вълнува толкова и дали Радой Ралин е дал достатъчно поводи да се говори тъй срещу личността му – главното, според мен, е, че тези двама изключително стойностни за нацията ни автори в българското духовно пространство сами се сриват пред любопитните, учудени от изненада очи на българина. Защо у нас в България всеки едва издрапал над нивото на нас, простосмъртните, се изживява в ролята на вечерял с Господа бога? Да не е противна простотия, обзета от фанатизъм и възгордяване (така присъщи на Глупостта), какво ли друго ще да е! И резултатът от този род упражнения между титаните ни е, че никой никого не слуша, всеки живее сам със своята велика, неоспорима, крайна и съвършена, но жалка, много жалка "истина".

  Бележка от днешния ден:

  Заприказвахме се вчера с отец Иван от пловдивския храм "Св.св. Кирил и Методий" и още двамина други на пет-шест метра от ямата, която двама яки цигани засипваха и буците пръст още трополяха върху капака на спуснатия на дъното й ковчег. Ритуалът по погребението тъкмо бе завършил, отецът бе изговорил своето утешително слово за смисъла на живота, за Божията милост, за нравствеността като най-висша санкция и промисъл, беше пял с красив колоратурен баритон черковното песнопение, докато опечалените близки и съседи на 77-годишната Катерина (чинка ми Кети, съпругата на чичо ми Насо (Атанас) трети от харманлийските петима братя минаваха за "Последно сбогом прости!"

  На двайсетина метра зад ямата, в която спуснаха тялото на чинка, току-що ми бяха посочили гроба на известния волнодумец от Татово време архитект Никола Чинков*, издъхнал през 2002 г.; едва ги разчетох избелелите цифри върху плочата, където са изписани имената и на родителите му. И значи, Ангел – пръв приятел на братовчеда ми Георги Атанасов Бояджиев, подхвана, че този ден се били сбрали все някогашни хлапаци македончета от някогашния Кичукпариж, а отецът – достолепен мъж, около 55-годишен, някак патриаршески побелял, внезапно рече: "Това младото поколение българи е отчайващо посредствено в сравнение с нас и нашите родители. Влезте в Интернет, да видите какви цинизми и какви глупости се леят от младите! Нищо свято няма за тях. С всички и всичко се подиграват, от нищо нямат респект, към никого не изпитват уважение". Изненада ме отчето. Мислех да се обадя, да възразя нещо; като чух и другите двама – 69-годишният Ангел и Гогата – братовчедът, след 52-годишния отец Стефан какви ги редят, само добавих, че са ми добре известни младите, понеже трийсет години вече преподавам на 15-18-годишни българчета. И тъй си спестих яда.

  Пловдив, 7 януари 2007 година

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 4 oct. 2020

___
* Арх. Чинков. За него, говореха във Филибето, че се застъпил пред някогашните управници самият Де Гол на времето. Иначе другарите одма да са го пъхнали в концлагер, да са му „светили маслото”. Един от безбройните му анекдотични случаи... Уговорил се архитектът в мекичарницата срещу пловдивската централна жп-гара, че поема разноските за сутрешните продажби, изтъпанил се пред витрината и се провикнал: „Насам, народе-е! Днес мекиците и бозата са без пари!” Че като се юрнал тоя ми ти народ, ще се изпотрепе.
Блъсканица, кавги, олелия до бога. Чак на гарата се чува. Изнервени, чорлави, злостни... натискали се обичайните кротки до тоя ден клиенти към авантата. Някои па се редили по три-четири пъти, и пак се натискат, пак с шамари и лакти, със зъби и нокти към мекиците и бозата напират. Появил се милиционер ред да въвежда; взел си и той от безплатните горещи мекици, пийва си от бозичката, па с пълна уста пита архитекта: „Ти-и сеаЧинков, кво... що черпиш?” А зевзекът Чинков рекъл, ама тъй, че повече народ да чуе: „Ей тъй ще сме при комунизма, кога всекиму ще се дава според потребностите. Виждаш ли, другарю старшина!”
Друга негова история. В магазина за обувки на пловдивската главна, и то в най-щурата тарапана. Избира Чинков обувки, обръща ги, бара подметката и все недоволен. „Какви ги желаете?” – пита продавачката. „Желая ги с големи, ама много големи грайфери – рекъл зевзекът, па допълнил към тълпата: - Нали в комунизма ще се леят мед и масло; да не се пързалям, като ходя де!” Бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (266.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (266.)

  Религиите са като светулките – за да светят, нужна им е тъмнина. Артур Шопенхауер (1788-1860)

   04.05.2001. ИНТЕРЕСУВАТ МЕ АБСУРДИТЕ

  Търся Личността! – пeрифраза на онова Hominem quaero!* от Диоген. Определяйки се срещу някого, изтъкваме своето, себе си изнасяме на показ. Интересен подход, за да избегнеш прякото противопоставяне, както демонстрира легендата за богочовека. Иисус избягва сферата на бесовете, където фарисеи и книжници (т.е. лицемерите) са най-силни и гръмогласни. Гласът на нравственото не е гръмовен във физическия, в материалния смисъл; този глас цари в съзнанието, в душата, когато у теб е най-тихо, когато човекът е гол и незащитен самичък със съвестта си. Към този твой вътрешен бог са обърнати посланията на Христос. И това е революционен акт, качествено нов подход, който, предполагам, до 33-годишна възраст Иисус е усвоявал от тибетските монаси. Знаем за малкия Иисус, сетне – до трийсет и третата Му година, почти нищо.

  По-жестоко е наказанието, което кара не плътта, а душата да потрепери. Струва ми се, Симеон Кобурггота прилага стил, заимстван от католическия набор манипулации в общуването между личността и инертно множество. Елиминирайки го според техните си тайни правила и закони, нашите фараони фактически го въздигнаха в образ на мил мъченик пред очите ни, жадуващи по нравственото. Българите сме духовно устроена нация, тъй сме зададени от генетичните ни първостроители траките, митичните бриги (или фриги), изтласкани из великолепното Царство на езотериката** от честолюбивия глупав Александър, синът на Филип Македонски.

  Да, българите сме духовна в основата си нация, обърната строго към себе си, но и любопитна за света отвън; ще се повторя: тъй сме зададени от нашите предци далеч преди християнството да се появи като философия на човечността. Ала това досега никой от политиците ни като че не проумя, и не за да ни защитава, а за да ни отстоява като идентичност, като стил и манталитет пред чуждите влияния и интереси.

  Из предговора "Философията на Сьорен Киркегор" от проф. Исак Паси***; цитатът е от "Повторението" – книга от 1843 г. на Киркегор (1813-1855): "Ако поетът би имал по-дълбок религиозен опит, той не би станал поет... Религиозният индивид е образуван от самия себе си и отхвърля всички детски лудории на реалността" (с.41). Та уверено звучащият ми вътрешен глас трябва ли да ми носи безпокойство, задето без "страх и трепет" – две ключови понятия от Библията (с. 630 и с.1446, бълг.изд.1983 г.), заети от датчанина Киркегор на въоръжение, – възприемам бездната на духовното отсъствие в материалния ни днешен свят? Нужно ли е да се взирам в страданието, за да усещам пълноценно присъствието си именно в собствената си плът? Като всяко размислящо същество, и аз мечтая, стремя се към щастие. Това непоносимо ли е за философията!

  Бог над мен бих го приел като заплаха и назидание във всеки миг, и особено когато не логически, а интуитивно ме притеснява. Е, добре, но поради какви обстоятелства и причини откриват Бог точно там, горе? Не е ли по-човеколюбиво и боголюбиво да си представям присъствието на Бог у мен: или го нося в себе си, или ме е напуснал! Ако Христос среща себе си в различни версии, докосвайки се до отделни човешки съдби, нима подобни срещи следва да го гневят, да го разочароват от нас?! Не възприемам Учителя по този страховит начин; смятам, че би бил удовлетворен да го носим вътре в себе си, а не над себе си. В религията, каквато ни я проповядват, не ми се нрави, че отците работят с крайни мерки. Съгласен съм, че животът ми е краен, възможностите ми – ограничени, знанието ми е колкото пшеничено зрънце в океана от неизвестно, и въпреки това, и все пак! Пътят към Истината не опира в крайното; такова нещо няма; и представата за Божественото у нас е лъч и пътеводна звездичка за творческата ни енергия, и в никакъв случай не е средство за ограничение. Да вярваш в Бог, според мен, означава да вярваш в божествения стремеж, заложен генетично у човека, а не да му поставяш рамки, да се любуваш на този затворен в клетка човек като на екзотично животно от космическата Райска градина. Big Brother е противен образ, от това свое откритие съм не само потресен, но и дълбоко обиден. Животът, който ми е даден, е велик дар, но не желая да се сбогувам с "всички детски лудории на реалността" само за да ме определят като предан някому, пък бил той и самият Господ Бог. Вярата, не религията като форма за напътствия и страстно убеждаване, според мен, е голямата цел на вселенския Създател. Без да отричаме религията, ни пак сме в състояние да бъдем достойни, преодолели в съзнанието си чисто религиозния чрез страх и трепет подход към света.

  Левски нарушава обета си на духовно лице: формално съблича расото, подрязва си косите, престава да служи като дякон в църквата; от този факт обаче не следва, че е преставал до края на живота си да бъде нещо много повече от смирен дякон: да бъде Апостол – личност, носеща из многострадалната Българска земя Бог в себе си.

  Не ми е ясно как високата строга философия ще разтълкува участта му, житейската му пътечка, ала простоватият уж народец отлично схванал мисията на реалния Васил Иванов Кунчев, сирака от Карлово, разбрал го не по канони и правила на логическите размишления, а с интуицията на духовна нация, обърнала взор строго към себе си и любознателна за света. Под грубите невежествени налепи и горчиви самообвинения го разбрал още докато бил жив, а не post factum, както правят отрепките или по-късно присъединилите се "глашатаи на истини от последна инстанция", каквито винаги сме ги имали в изобилие, понеже ламтящите за власт тарикати са както винената мушица, самовъзпроизвеждат се от невежествената алчност и наглост.

  05.05.2001. 

  Обичам си момичето и с плътта, и с душата, но снощи, може би тази сутрин, в съня ми нахълта една от седемнайсетгодишните ми ученички. Някак си раздвоена – в два образа нахълта: при първия – свенлива, едва докосваща, целомъдрена; във втория – настъпателна, вакханална, изкусителна, явно търсеща сексуален досег, както орлица налита върху плячката си. В плътска прегръдка, усетих, видях в съня как свенливият образ се отдръпна, стопи се. Чувствах се гузен и объркан; животинското надмогваше гузността, елиминираше ориентирите ми за това що е редно и кое не. В крайна сметка, вакханката постигна каквото желаеше. И се будя объркан. Леле, обладаният бях аз! Със затворени очи пробвам да възстановя какво и как стана. Толкова ли съм лесен?!

  Поколебах се дали да разкажа съня. Реших: ако бягам, ако се крия, по-зле!... Как да обърна гръб на опасността! Вроден рефлекс ми е да съм очи в очи с опасността, да не бягам. Не искам от себе си да бягам, гръб на себе си да обърна не желая. Като че някой Отгоре е пратил това, изживяно подсъзнателно и насън, за да провери, да ме изпита. Е!? Победен ли съм! А светците дали са имали еротични сънища?

  Когато описвам, мисля си: отдалечавам ли бесовското; безогледната страст от себе си отклонявам ли. То няма общо с любовта. Е!? Но извикам ли във въображението си моето момиче, лъчезарната в женствеността си Re. ме гледа видимо озадачена, нищо не казва, но като мъж, вече знам: тези нейни широко отворени очи дълго ще ми парят. Какво още! Вярност, която не е преживяла изкушения, каква вярност е, Боже мой! Не е важно какво ти се е случило, важното е как си го преживял, и какъв опит става оттук-нататък преживяното (пък дори и насън) за теб.

  Продължение

  Вяра – божествена лудост, според древните елини.
  Абсурдът е обект на вярата, според датчанина Сьорен Киркегор (1813-1855).
  De profundis ad te, Domine, clamavi!*

  Задача: Да проверя какво се случва в брачния триъгълник Авраам – Сара – слугата Елиезер.

  Апостол Петър трижди се отрича от Иисус, три пъти изневерява на Вярата, в която се е клел; тези негови отричания разрушават ли чисто човешкото му величие за нас?

  Бащата от библейската притча поставя Блудния си син на най-почетно място край трапезата, празнува завръщането му, щастлив, говори на околните ей тези приказки – знак, че тържествува, че е доволен като стопанин и баща на челядта си: "Тоя мой син мъртъв беше, и оживя, изгубен беше, и се намери"**.

  Редя думи, като да адвокатствам на себе си. Кой може да управлява сънищата! Не изпитвам вина: плътта е слаба, не, няма смисъл да се отрича слабостта й. Има обаче сила в нравственото, което е основата на истинската любов. Опрощаването на греха обаче иде само след покаяние. Покаянието свързва по-здраво чрез чудесния жест на опрощаващия. Развратникът и онзи, които според собствените му клетви, никога не е грешил, не проумява това. Грехът е най-сигурно средство за трупане на опит; трупане на тъга е то, но и трупане на ползи от страна на силната – т.е. нравствената, страна в какъвто и да е случай. Който не е бил в греха, едва ли разбира живота и страданието.
Мъдър човек, евреинът Барух Спиноза***, си пожелава: "И не да осмивам човешките достойнства, и не да ги оплаквам, нито да ги проклинам, а да ги разбирам". Сънят ми тази утрин, в навечерието на Гергьовден, може и другояче да се тълкува: не от гледна точка "грях-нравственост", а от гледна точка целесъобразно и необходимост, реални изгоди. И такова тълкуване отключва бесове и страсти, които култура, цивилизация през целия свой съзнателен живот всеки човеколюбиво подтиска. Въображението ми развихря сюжети на необуздани пиршества, на дионисиевско опиянение, на втурване в джунглата у мен. Тук ги няма задръжките, условностите, няма и уговорки, увещания. Няма съобразяване с нищо и никого освен с животинския нагон у нас: Самката и Той самецът. Леле, какви ритуали в чест на плътта, на тленното, ала и на жизненото са то! Добре, но колко време може така да се живее?

  От друг зрителен ъгъл видяно, дали Природата не цели точно това – оплождането и Чао, скъпи, беше ми много приятно! – отместила е вниманието, грижата си към Онзи, който следва да се роди от това съвкупление?

  "Някой станал велик, когато е очаквал възможното, друг – когато очаквал вечното; но онзи, който е очаквал невъзможното, е по-велик от всички. Онзи, който се е борил със света, става велик чрез покоряването му, а онзи, който се е борил с Бога, става най-велик от всички. Авраам е най-велик от всички, велик с онази мощ, чиято сила е безсилието, велик чрез онази мъдрост, чиято тайна е глупостта, велик с онази своя надежда, чиято форма е лудостта, велик чрез любовта, която мрази себе си" – гърми страховито шепотът на Киркегор****. Интересуват ме абсурдите, но не в отношението "човек-бог", а в отношението на човека към самия себе си. В различните пластове на моето "аз" властват различни императиви. Проблемът ми е кое от тези едновременни съществования, оформящи представа и форма на моето уникално "аз", е водещо за мен. Човекът не е монолит; може би най-чаровното човешко качество е склонността да изненадваме, да изневеряваме на себе си, да изскачаме извън рамки и граничните ровове, пълни с кървава слуз, да се меним – оставайки си един и същи човек. Лесно е да обвиниш грешника; непосилно е понякога да разберем как така е бил изненадан неподготвен: беззащитен срещу изкушението да се възползва, срещу егоизма, срещу тъпата алчност и възгордяване, като основна част от характера.

  Преживял греха насън, виждам моето момиче по-красиво и по-страстно, и с повече обич от преди. Завръщам се като оцелял корабокрушенец в родното пристанище, по-жив откогато и да било. И въпреки това, и въпреки това... Просто никога не знаеш!

  Върху картонче с квадратен отвор, за да отделям една шахматна задача от другите, докато вися над шахматните фигури в хола, съм сложил надпис: "Животът е игра на случая". Случайно един едничък от четирите милиарда сперматозоиди се е оказал в яйцеклетката. Сред четирите милиарда точно този "аз" е победителят; всмуканият в лоното "аз" се оказал единствената осъществена възможност: уррра-а-а!; това може да го каже всеки от нас на нашата чудесна малка планета. Моята свобода генетически произтича от случайното. Нямам никаква вина, че съм се оказал на точното място в подходящия миг с подходящите качества и слабости, и точно аз съм Победителят.

  "Човекът, според Киркегор, е същество трагически самотно, трагически обречено". Киркегор се противопоставя на всякакви опити да бъде отстранена свободата като съпричинител на историческия развой. "Човешката история трябва да се разглежда не от гледище на необходимостта, както прави това Хегел, а единствено от гледище на случайността и свободата. Нали необходимостта затова е необходимост: защото подчинява свободата и я разглежда като своя форма... докато случайността именно като случайност, т.е. като независима – и необусловена, и непредвидима, естествено произтича от свободата и се оказва нейна форма". Философията на Сьорен Киркегор е всъщност хомоцентрична – човекът е нейна изходна точка, нейният център и нейна крайна цел***** (...за изследване, бих добавил към този по-пространен текст).

  Но датският философ прекалява. Защо му е да отива толкова надалеч! Случайно на пръв поглед един мъж обладава, или е обладан от... 17-годишно момиче. Да позволи да му се случи случката, все пак не е случайност, а въпрос на избор – избор, макар и между два огъня: изкушен от младата дама, но и от собствените си бесове – егоизъм, самолюбие, похот. За избора си, каквото и да каже, носи отговорност, следователно: "случайното" няма как да го оневини. В реалното ни човешко общежитие-общебитие състоянията извън контрол са short cut към ада, който движи нещата в самите нас.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 3 oct. 2020

___
* Hominem quaero! Денем със запален фенер шетал Диоген из Атина и тъй отвръщал на недоумяващите си съграждани: „Човека търся!” (лат. версия).
** Първо това: бастисал Одриското царство, принудил огромната маса от траки да поеме на югоизток, да се установи в земите между реките Тигър и Ефрат (днешен Ирак) в течение на триста години рамо до рамо с предците на днешните кюрди. А след още пет столетия, извършвайки величествен кръг през планините на Алтай и спускайки се оттам до коритото на река Волга и Северното черноморско крайбрежие, потомците на някогашните траки през Истър (Дунав) се завърнали около ІV-V век "в земите на своите", както пише през Х век византийският хронист Дмитрий Хоматиан, изследвал потеклото и рода на Климент Охридски. Работна хипотеза на историка доц. Петър Добрев, която ми е известна от 1983 г., а мой е коментарът, че Елинската цивилизация е немислима без приноса на траките, най-древни, най-многолюдни (според Херодот) племена на Балканите, повлияли вероятно по-нататък развоя на цивилизацията върху целия Европейски материк.
*** Към книгата на Сьорен Киркегор, "Дневник на прелъстителя", с.41.

Продължение:

* Лат.: От бездната, Господи, те призовавам.
** Лука, 15-24.
*** Бенедикт (Барух) Спиноза (1632-1677), нидерландски философ. Из съчинението "Политически трактат".
**** Фрагмент от "Страх и трепет" на Сьорен Киркегор, вж. с.50 в "Дневник на прелъстителя".
***** Исак Паси (1928-2010), цит.съч., с.51. Бел.м., tisss.