Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

петък, 13 март 2020 г.

ГРОЗНОТО ПАТЕНЦЕ ХАНС К. АНДЕРСЕН

ГРОЗНОТО ПАТЕНЦЕ
 ХАНС К. АНДЕРСЕН

  В началото на по-по-миналия век, значи, преди около двеста години в градчето Одензее, чието име ще рече на датски нещо като Селището край езерото, в бедна тъжна къщурка се роди момченце. Родителите Мария и Ханс бяха толкова бедни, че леглото, върху което спяха и върху което обичаше да си играе невръстният им син, бе сковано от парчетиите на подиума, върху който подиум неотдавна бяха лежали тленните останки на местния граф, някой си господин Тръмпи. Горкият граф Тръмп! Приживе толкова уважаван и така ценен! Като го виждали да препуска насам-натам с буйния си кон или в скъпа каляска, обкръжен от весела и шумна компания, хората завистливо въздишали: "Ето на, какво значи да си роден в богат род!"

  Дали бил щастлив негово високоблагородие не се знае, но да не били дъските, върху които десетина часа лежали бездиханните му телеса, преди да го хвърлят в дупката... та, казвам, ако онези мизерни дъски с фъндъци скъпо траурно сукно не послужили за легло на някакви си бедняци, то кой ли, кажете ми, днес би се сетил, че такава пъстра птица някога е съществувала, яла, пила, препускала напред-назад с весела глъч! И не само това, ами още по-тъжно, хората му завиждали, смятали, че Тръмпи е ужасно щастлив. А го споменаваме този почти неизвестен за света днес граф заради момченцето на бедния кърпач обущаря Ханс и неговата жена перачка на чуждо бельо Мария. Виждате ли какви шегички си бие съдбата, струва си да се замисли човек.

  Да-а! Правилно се досещате, наистина говорим за Ханс Кристиан Андерсен, най-прекрасния разказвач на приказки, ама моля ви се. Всички ние сме чели, някои от нас – и със сълзи на очи историята за Грозното патенце. И после с незасъхнали от сълзите очи ни е идело да закрещим от възторг, да пляскаме с ръце, да танцуваме от радост, когато в края на краищата се оказва, че Грозното патенце не било грозно патенце, а нещо разкошно – един красив лебед. Ей такива ми ти работи! И знаете ли, самият Ханс Кристиан не се стърпява, признава, макар и на друго място: "Грозното патенце, това съм аз". Ще кажете: е, как така? Ето как!

  Накратко, бъдещият световен автор на приказки за деца и възрастни хора бил до такава степен пренебрегван, ама толкова мачкан, унижаван и оскърбяван от всички, които би трябвало да забележат отрано блестящия му талант, че да не бил проявил особена упоритост и постоянство, искам да кажа, ако не вярвал до такава степен, че ще пробие над пелената на креслива посредственост, ще мине през тресавището на общественото нехайство именно към даровитите деца на бедните, ние с вас никога, ама никога нямаше да прочетем великолепните му приказки "Палечка" или "Малката русалка", "Снежната царица", "Дивите лебеди", "Малката кибритопродавачка", дори "Царкинята върху граховото зърно", "Новите дрехи на царя" или "Глупавият Ханс". О-о! Никак не били глупави онези, които го обявили за чудак, за луд, за наивник, за натрапник дори. Даже и като станал известен, не преставали завистливите злостни подмятания от лагера на некадърниците, че пишел неграмотно. "Представяте ли си – възмущавали се некадърниците, – ами че този Андерсен съвсем нищо не разбира от литературно изкуство. Ами че той, ах, какво нахалство! – той изобщо, ама изобщои никак не пише според правилата на изящната модерна литература."

  Самият Ханс Кристиан, понеже раснал и се възпитавал от самия живот в средите на бедните, сред всички онези унижавани и оскърбявани неугледни скромни хора, които наричаме народ, от малък се учел да вярва в себе си, бил състрадателен и с широко отворени очи попивал злочестините, стараел се не с лошо да отвръща на жестоките и злобните, а да държи неотклонно посоката на своя талант, да запомня мизериите, за да опише простичко и разбираемо как човекът, въпреки простотията, завистта и злото, успява все пак да бъде божествен.

  Кокалест, сух, висок, доста висок, той се извисявал над останалите деца и юноши, а дългите му кльощави ръце стърчали из ръкавите на преправените стари бащини палта. Бил рус, дългокос и дългонос. Да-а, на пръв поглед не бил красавец, пък и – прекалено стеснителен, кое ли момиче ще му обърне внимание! Средата, в която се родил и раснал, непрекъснато го побутвала към утъпкания коловоз на бедняшката орис – ами да, бедняшкият син е осъден да бъде беден и мачкан от властниците, да мечтае за известно, ама ей ту-у-уничко внимание от богатите и знатните, за да стане най-много калфа в местната фабрика за сукно или пък в най-добрия случай – шивач с многобройна клиентела както шивача Стегман, да речем. Да го уважават като този Стегман, му предричала от сърце премръзналата перачка на чуждо пране майка му.

  Детството на талантливия човек е много важна част от живота му. Нещастията – а пък недоимъкът, болестите, и разбира се, смъртта са сред нещата, с които бедните деца се запознават още от невръстни, та нещастията моделират таланта, правят от мекото, огъващо се, готово с радост да поръждавява и да гние желязо звънтяща и бързоструйна стомана, от онази, която служи за направа на рицарските шпаги. Тук най-вероятно му е мястото да отдадем почит и уважение към малцината приятели на неизвестния, оскърбявания Ханс Кристиан, обущарския син, преди светът да го приеме в целия му блясък и великолепие. Ето имената на тези добри хора – Педер Юнкер, разносвача на афиши; стария и тъжен печатар Иверсен; композитора Вайзе; италианския професор Сибони, приютил 14-годишния провинциалист у дома си в столицата на Дания Копенхаген; балетиста Дален и неговата мила съпруга – видна актриса; поетите Гулберг и Раабек; старата Юргенсон, която го поощрявала да пише стихове; пастора Гутфелд; Йонас Колин, директора на Кралския театър. Този Колин, наглед твърде суров и строг мъж, а всъщност сърдечен и хубав човек, издействал кралска стипендия за безплатно следване в школата на градчето Слагелсе. Същият този външно студен и неприветлив Йонас Колин до края на живота си е най-верен приятел на изкачващия се към слънчевите Елисейски полета на Славата Андерсен и никой не се радва така искрено на успехите му, никой не скърби повече от Йонас Колин заради огорченията, съпътстващи бъдещия велик писател. И как ни веднъж този Велик приятел на Андерсен не се самоизтъкнал за ролята си на благодетел!

  Понеже един издател не е склонен да рискува паричките си за таланта на някакъв никому неизвестен нов автор, първата си книга Андерсен издава на свои разноски, отделяйки от оскъдните си средства за храна. Мъките и уплахата, несвършващите унижения, съскането на Посредствеността по петите му превръщат впечатлителния нежен юноша в човек с неврастеничен характер, болезнено чувствителен и уязвим. Още първите стъпки на младия Ханс Кристиан Андерсен в литературното поприще го превръщат в обект на подли удари и клевети. Това продължава до физическата му смърт, за съжаление. Но за разлика от България – мнозина известни творци на датската култура стават близки приятели и съмишленици на Андерсен, помагат му по всякакъв начин, подкрепят таланта му.

  Пиша това, мили мои дечица, и сърцето ме боли – помисляли ли сте някога колко талантливи достойни мъже и жени са погребани в черната тъжна пръст, унижени и смачкани от неуморната жалка армия на Посредствеността? Да, "Грозното патенце" е оптимистична приказка за един чудесен талант в страната Дания. В нашата родна България обаче за съдбата на талантливите по-подходяща е приказката "Храбрият оловен войник". На тази приказка и аз, пишещият за вас тези редове, гледам като на особено послание и до мен от страна на родения преди над двеста години кокаляв, дългоног, дългокос и дългонос скандинавец, защото това си е приказка за Любовта, която е по-устойчива от неуважението и пренебрежението на тъпите, преизпълнени от лакомия и егоизъм търбуси в копринени гащи на цветенца и хърбалички. tisss! 

  Пловдив, 13 юли 2006 година
    Следва "Храбрият оловен войник" по действителна пловдивска история

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 14 mar. 2020

Илюстрации:
- Любимият разказвач на приказки за деца и възрастни;
- Март 1953 г. с подаръка от дядо Коледа пред избата*.
–––
* Повечето от хлапетата на бедняците ходехме по целия ден боси из улиците и Джендем тепе и майка ми оставяше една голяма тенджера, в която изваряваше прането, напълнена с вода, и не ме допускаше в избата, без да съм си измил краката. Хазяйката ни по онова време Цвета Дърварова, към 50-годишна мощна дама, цапната в устата кавгаджийка, опряла лакти върху перваза на балкона им на втория етаж, току над главата ми, докато съм стъпил с двата крака в тенджерата обичаше да ме кълне, докато се мия: "Кокалите да ти варят дано в тази тенджера!", "Ща науча аз теб къде серат гладните!" или "Ща прата аз да чукъш камани!" Мразеше ме, че не си мълчах, ами се зъбех и аз отдолу, нагазил с двата крака в тенджерата. Съседите се притесняваха много от тази жена, че зет й Пано Троплев от селото Чоба, като бивш партизанин, макар само за седмица 16 годишен полежал в шумата с партизаните, учеше по онова време в генерал-щабна академия в Маскве и чат-пат се връщаше от Маскве с дарове за двата й внука на Цвета – Видко и Коцето. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (89.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (89.)


   Омръзна ми да сме какви ли не. Веднъж да сме каквито сме, поне веднъж!
   Джон Стайнбек, "За мишките и хората", бълг.изд. 1964 г., с. 115

   01.01.2000., продължение III 

  Търсенето на антипод, съпроводено от гневен патос и апломб, разбира се, не започва от есеиста Стефан Продев; този вид маниакална амбиция я има и в т.нар. "работнически" издания от двадесетте и тридесетте години на ХХ век у нас, тъй че за читателя, незапознат с начините за литературно или публицистично внушение, ахмашкото бастисване и просташкият кикот са въздействали първосигнално като призива "Бий врага" от някогашните бедняшки махали. Есетата на Стефан Продев се вписват плътно в стилистиката на партийната сатира чрез иронизми, сарказми, пасквили, вж. сборника "Червен смях", изд. 1956 г. с фейлетони, стихове, разкази, карикатури от партийния работнически печат през периода 1919-1923 г. Публицисти, като Георги Кирков - Майстора, Крум Кюлявков, Христо Ясенов, Димитър Полянов, Христо Смирненски, воюват чрез набор от ярки гротескни фигури на всичко онова, което марксистът оценява като буржоазно, филистерско, еснафско, т.е. вражеско. Тогава изпървом меко, плахо начева запевът срещу индивидуалния собственик на предприятие, срещу частния стопанин, срещу правото му да не се съгласява със спуснатите в обращение партийни постановки за живота от гледна точка на някаква си централа за политинформация. Своята гръмогласна поза тази публицистика от самото си зараждане предлага като позиция в защита на експлоатирания народ, но този "адвокат на истини от последна инстанция" е твърде възхитен от себе си, че мнозинството обикновени българи да го възприеме за човеколюбив и съвестен*.

  От есето "След премиерата" (цит.съч., с. 118-127) са свидетелствата за такъв род истерични женствени крясъци: "Аз знам, че вий не обичате крайностите, острите изблици, липсата на деликатност, и затова съм убеден, че реакцията ви ще бъде или обидно мълчание, или бурна тирада срещу мен и моя начин на мислене". Още какво да добавя! Може би характерни за Продев фразички, като: "аз не обичам", "за вас и средата ви", "пресилвам черното", "много злъч и грозота", "станал скандал, имало обиди", "но инцидентът не свършва с гледането през ключалката", "тази предпремиерна истерия", "излишно е тук да ви доказвам, че изкуството", "злобни схватки", "тяхната експлозия носи горчивини и омраза", "минава през театъра като бедствие", "писъци и драскане с нокти", "гонене от сцената", "гонени от пръчката на омразата". Леле, как тъжно живее човек, който разсъждава в този стил! Обсъждайки театъра, есеистът на Партията по-скоро описва технологията на номенклатурните идеалисти около грандиозните, епохалните и прочие партийни акции, мероприятия, кампании, представя как били организирани клакьорите по градове и села, демек, т.нар. честни граждани, будна съвест, зорки очи, всъщност активисти на Партията. Днешният млад българин едва ли може да си представи как при реалния соц. всяка празнична манифестация се репетираше в течение на седмици, докато се постигне така желаният от управленския елит "непринуден" всенароден ентусиазъм. За една от Продевите фрази – израз на наболяла, женствена несрета – "Вие можете да ме обявите за грубиян, но не и за лъжец" – ми се ще да попитам онези, които примират от възторг пред тази самолюбуваща се проза: Това ли е еталонът за публицистика?


  Въпреки несъгласията ми, оставам с уважение към публициста Стефан Продев заради "Разказът на палача" и "Кината на бедните" (цит.съч., с.128-149). Във втория текст откривам раздвоението у човек, раснал и възпитан в работническата среда с традиционната й патриархална, строга нравственост. Говори за "мърморенето на еснафа", ала разбирам – мърморенето иде от неприязън у обикновения човек към модните лиготии или лумпените на града. И когато пише "изпитвам една момчешка симпатия към цялото това море от искряща безвкусица" (за ерзаца във филмовото изкуство между двете световни войни, бел.м.,
tisss), разбирам, този агитатор може да се изразява и без предвземките на партийна кукла, а като обикновен българин. Когато разказва епизода с кварталния стражар и пакостливите момчурляци, виждам онази наивна идилична, но и строга България, която болшевизмът с лудешки кикот разпердушини и прати по дяволите с безбожието си, с гнева на политкомисарите, с неосветените още предателства към отечеството и към най-обикновения българин. Сигурно е вярно писаното за продукцията на Мосфилм от онези времена; Мосфилм, но в друг контекст, при съвсем други национални и психологически обстоятелства, вече в осемдесетте и деветдесетте години на миналия век, ни караше да се питаме насмешливо: Добър ли е филмът или съветски? Дали усетил промяната есеистът Продев! Ето я драмата: детето, непредубеденият някогашен бедняк води печален свой разговор с железобетонния партиен глас на уж обновяващата се идеология в Партията от 1980-1990 г. Печалното при това раздвоение е преддверие към личното покаяние, което маскиралите се като демократи бивши партайци, дължат първо на собствения си български корен.

  БЕЛЕЖКА:

  В обикновен разговор между другото чувам: "Как си обясняваш, че човек от моя ранг е почитател на Иван Костов?" И малко след това, явно усетил какво изтърсил, идиотът отсреща притеснен се усмихва: "Майтап бе, казах го на шега". За каквато и кауза да настоява, мине ли към просташкото "Ти знаеш ли аз кой съм!" – не виждам как който и да е би удържал успех някъде другаде освен у хора с робска психика. За костовизма злобата е гориво. Един и два пъти ли Иван Костов говори извисоко към обикновения човек. Започна от "алчните бабички на припек" – случайно изтървана сякаш реплика към пенсионерите с техните мизерни пенсии, та до обвинението, че българинът е недорасъл и невежа, и затова бил недостоен да го оцени като лидер. В реалното демократично общество след подобна изцепка въпросния самозванец го изнасят с упокойни траурни песнопения и духова музика откъм задния вход на политическия театър. Тази яростна грандомания не е новост за нацията ни. Преди Костов по същия начин с нацията ни общуваха гастролиращи прима-балерини като Жорж Ганчев (1939-2019), Жан Виденов (1959), Ахмед Доган (1954), плюс още дузини минали в запаса пишман-политици. Поначало грандоманията или самоопиянението е заемка от аксесоарите на болшевизма, фашизма, нацизма, ислямизма – изобщо от убедеността у ловкия ум, изкачил се до самия връх на обществото.

  Пловдив, 1 октомври 2006 година

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 13 mar. 2020

Илюстрации:
- Преобразяването на познатите от миналото;
- Любовта е от-до, ала интересите са до гроб**.
___
* В България, с много редки изключения, политическите ни лидери и примадоните в обкръжението им говорят на обикновения българин, все едно е хлапе от детската градина. Не разбират кой е суверен в Република България. 

** Вж. http://encho1.blog.bg/history/2016/09/22/za-mrysnata-piana-ili-zashto-sme-vse-na-opashkata-i.1478118 Бел.м., tisss.