Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

вторник, 6 март 2018 г.

Публицистика – КОСТЮМЪТ НА М-Р КИСИНДЖЪР

КОСТЮМЪТ НА
М-Р КИСИНДЖЪР

   Някои понятия или образи ни се явяват сякаш от извънземна геостационарна орбита. Не бях чел "Българският Великден", когато по-миналата пролет писах отзив за книгата на пловдивския писател и публицист Василен Ведров, където употребих изречението "Тук се излъчва достолепието и самоуважението на чистия български дом, респектът пред бащата, нежното очарование на майчиния силует".

   Чета тези дни в издадената през 1975 г. нашумяла напоследък книга на проф. Тончо Жечев (цит.съч, с. 286..): "Но у него (у Тодор Икономов, бел.м., tisss) явно се чувства, че е израсъл на стабилна жеравненска почва: чистота и строгост на нравите, усет към практическите нужди на времето, самоуважение и достолепие, прерастващи в неудобна житейски, почти демонична гордост; и онази тънка склонност към коренните начала в живота, така характерни за неговия земляк Йордан Йовков".

   От гледна точка на стилистиката имам поне четири забележки към цитираното (1. "стабилна" и 2. "трактовка", 3. неточното "жизнен" вм. "житейски", 4. плеоназма (досадно повторено с няколко разни думи) "коренните начала" вм. "корените"), обаче не за това ми е думата, а за съчетанието "достолепие и самоуважение". 

   Кое кара несъпоставими автори, с почти 25 години разлика във възрастта, да вплитат тези две понятия? Кое ли ме сродява с Тончо-Жечевите размишления, след като до този момент съвсем не ме е занимавало творчеството му? Не иде ли това общо от нашия общ генетичен код, независимо че сме българи от различни поколения, от разни краища на Българската земя? Да се дразня от дребни слабости в тази мъдро написана негова проза, да се усещам здраво изкушен да доработвам, че и да доизкусурявам писаното от този автор, за мен е знак, че го ценя. Така допълвам и съм готов да споря и със самия Върховен творец.

   И тук моето любопитство кое е първоначало – достолепието или самоуважението? Думи, съчетавани може би механично в потока на съждението! Но подсъзнателно проф. Тончо Жечев поставил първом самоуважението, и в това е по-точен; ами нали самоуважението си е вътре в личността, докато достолепието е обърнато към света, към другите. Нали е логично съдържанието да върви преди формата: как да си достолепен, преди да си съзнаваш стойността! Лицемерие ще е, ако е тъй, гола показност ще е. 

    От друга гледна точка, тълкувайки личността, първо съзираме външните й очертания, сетне чак влизаме във вътрешната й структура. Така че, ако професорът е прав в "закованата", статична, неподвижна характеристика, която е завършено познание, моята си подредба на тези две понятия отчита динамиката на познанието, като движение на разума от очевидното и повърхностното към далеч по-същественото съкровено. Значи, виждаме достолепието, и чак подир това откриваме стаеното зад него самоуважение.

   Външното често е измамно, не всякога съответства на вътрешния пейзаж на личността. Познанието пък не е гора от строго фиксирани истини кое какво е, а е непрестанно изпитваща, меняща ракурсите си гледна точка за скритите пружини на живота и у човека. "Всичко е в мнението" цитира късче от късноантичната киническа философия роденият в 121 г. Марк Аврелий (вж. М. Аврелий, "Към себе си", С. 1986, с. 36). Не по-маловажен от изследвания случай, личност или събитие е оценяващият, върху чието субективно мнение се гради многообразието на световната литература и философия.

   Затова си позволих тези умозрителни размишления.

   От вчера чета "Хроника на един танц с дявола", автобиографична история на добрал се най-сетне успешно през 1988 г. до Франция в 44-годишната си възраст упорит автомобилен и прочие изобретател. Вероятно на френски заглавието изглежда по-артистично; разказът тече леко претенциозно, напомня ми стар, изветрял френски парфюм или начина, по който французин произнася [о]: това произношение на френското [о] се постига с яко удължени, свити в кръгъл отвор под формата на кокоше дупе устни; това е то затвореното френско "о"!

   Авторът, вече 54-годишен, роден нейде си в София, в момента бил силно ухажвана от западната преса и автомобилостроителните гиганти персона, доколкото схващам, не само във Френската република, а и в целия Западен свят, та чак в Япония. Имам усещане, че чета история на собственото си детство, юношество, ранна младост, само че – макар сглобена от същите детайли, тази история е представена по предвзет, нарцистичен начин. Същите опорни точки от събития, дори същото прикрито аутсайдерство спрямо фасадата на соца (социалистическото общество) от 1953-1965 г., с тази разлика че – докато средата, в която раснал господинът, се приспособявала към властта на соц. партайците, моите най-близки, родителите ми на първо място, докрай пиха от горчивата чаша, мълчаливо живяха с трепета, униженията и яркото лицемерие на властта към българина. Заради тези най-обикновени труженици, притеснявани от всякакъв род наглост и невежество, изпитвам синовен дълг да отбележа в приписки по белите полета на тази колосана и лустросана биография отношението си, не за друго.

   Осъществяването на таланта й е темата, разработена да звучи като евангелие за просперитета на всеки млад българин, озовал се извън Отечеството. Чета авторския коментар: книгата се тиражира в Западните страни като трилър от свят на гротеска. Предполагам, идея на щастливо осъществилия се изобретател е да създаде образ на неунищожимия Български дух. Как, обаче...? Чрез тържестуващо задоволство и прехласване по себе си от постигнатото.
    
    Иде ми на ум, да речем, че автобиографичната лична история на бивш американски президент (вж. Джордж Буш, "С поглед напред", бълг.изд. 1991 г.) е по-сдържана откъм самолюбие. Сънародникът ми се заел да сочи на изгладнелите българи колко отрупана с лакомства му е трапезата; ако не избиване на комплекс, как се нарича то! Доста трябва да си мизерувал, че да се хвалиш толкова нафукано. 

    Ще ми се "Хроника на един танц с дявола" да не почуква с нокът по челото ми, а да ми вдъхва увереност, че повече от личните ни успехи оттук-нататък ще зависят единствено от собствената ни настойчивост, предприемчивост, откритост към света, трудолюбие, дисциплина. Затова ме озадачават фалцетните нотки: България е представена като антиреклама: акцентът е не върху безобразия, а върху прочувствения болезнен сплин на шарената персона. Патетичното отрицание на всичко българско съвсем, ама хич не ми помага да отделя комунистическата болшевишка практика от националния бит и душевност.

    Възможно е основа на такова завръщане към миналото да не е погнуса от политическата система, колкото да е възкисела гримаса на народностния ни характер. А може би е наивно да си въобразявам, че българският модел съпротива срещу простащината и фанатизма, срещу чуждопоклонството и възгордяването у парвеню и слуга на чуждия интерес е по-многопластов и изобретателен? Героят на тези спомени е гениална личност: математик, инженер, механик, медик, учен, изобретател, проявява висша степен ловкост, комбинативност, целеустременост, ала и духовният живот на нацията е нещо не така елементарно и податливо на сухи предпоставени тези. В този смисъл необходим ми е Антонов Единомишленика, а не съм наясно с каква цел ме настройва срещу себе си.

   Не се чувствам пренебрегнат, затова че не съм бил инквизиран в подземията на Държавна сигурност. В досието ми, съчинявано от "съвестен на Партията доносник", от някой мил и симпатичен Георги Коритаров (1959) или Иво Инджев (1955)*, или Меди Доганов (1954), надявам се, липсват пикантни подробности за моята дейност като журналист и учител, освен тъпата информация, че баща ми бил частник (което не е вярно; ех, как силно искаше да си е стопанин, но доносниците не му позволиха).

    Странно ще ми е из архивите на вътрешните служби за контрол и наблюдение да са ме определяли като "отявлен враг на Народната власт", "саботьор", "дисидент", "провокатор", "агент на английското разузнаване". Към т.нар. мои тежки "политически грешки" Партията-ръководителка, по-точно, нейните съвестни чиновници, се отнесоха с разбиране, дори с известно съчувствие, бих казал: ограничаваха ми за по месец, два или три месеца заплатата на лит.сътрудник (95 - 105 - 170 лева на месец), докато накрая просто ме изгониха от редакцията, но поне ми дадоха възможност да работя като учител по роден език и литература. 
        
    Та нямам и с какво толкова да се гордея. Мои роднини и приятели не са съдени от т.нар. Народен съд. Семейството ми, а и родът ми (с едно изключение – чичо ми Насо (Атанас Бояджиев, 1912-1982) не са гнили по "китните концлагери на соца", не сме били интернирани, не сме били сочени с пръст като врагове на прогреса, нито сме били разхождани из дюдюкаща озлобена тържествуваща тълпа бедняци с окачена на гърдите писана с катран табела "Кулак – народен враг". Оскъдното имущество на майка ми и баща ми – студентка и бивш фронтовак, пришълци в този древен град, не е било конфискувано заради буржоазен произход, заради ловки шашми или яка далавера с комисионни за доставка на бракувани немски зенитки за Българската армия, както в рода на издрапалия до председател на Народното ни събрание г-н Стефан Савов, 1924-2000). В двата ми рода – майчиния от Пазарджик и бащиния от сънливо Харманли, не са ми известни персони с благородническо потекло, титла, наследствени имения и каквото и да е друго за завист, та червен тарикат от престараване пред службите да прати мои близки да чукат камъни или в пандиза.

   Това е истината за мен и моите хора. Но не мисля, че преживяното от нас е по-малко трагично и покъртително. Защото, драги ми "бойки борци за демокрация и европейски духовни ценности", жестокостта не е само форма на пароксизъм; жестокостта, мили, може да е бавна, търпелива, уморено-сълзлива, леко добродушна, човеколюбива на вид дори, процеждаща се в оскъдни дози змийска отрова през целия ти мизерен живот. Нима това е по-малко нещастие?!

   Мечтая някой да го разкаже с най-обикновени думи, ама без да се горещи, без да настръхва, без да застава пред всички нас – унижени и оскърбени българи, в театрална героическа поза. И в този делничен епос зад самоиронията, зад присмеха, зад отрицанието искам пак да откривам пулсации на синовна обич и привързаност към целия ни многострадален и калпав, и ограничен, и прост, и тъп, и умирисан на кисела пот, и натирян в тинята, но жилав Български корен.

   Независимо от издевателствата дотук, българинът продължава да е това, което е характер многопластов, шлифован от "щастието" да оцелее въпреки Държавна сигурност, въпреки дузината смукала на Държавата, съхранил вътрешната си подреденост и достойнство на уравновесен стопанин, овладял умението да отстоява своето с най-невероятни за доносниците, както и за чиновниците на властта роли на смирение, ала винаги съхранил острия си взор на силно животно сред съседите ни от Балканския полуостров.

   Защо ли като че никога не си даваме сметка, че българинът е сред духовните отци на днешната европейска общност на етносите още от далечния Х век след Христа? Самоизолирането у преподобния инж. Румен Антонов, самоотграничаването у него, като набор от блестящи качества върху сивичкия пейзаж от бездуховната нечистоплътност, битова занемареност, сочени като характерни за нас, каква цел гони? Вместо да изпише вежди, да ни вади очите, понеже сме българи!?

   След Ноември 1989 се нагледахме на страдалци, които живичко и твърде похватно се самонасадиха във властта и като наставници на моя народ вирят показалец по площадите. Книгата все пак е полезна. Да се поклоним доземи пред успеха, па да се погордеем, че човек от нашето поколение, и то българин, се осъществил като талант в пълна мяра. Не сме толкова многолюдна нация, че да делим от себе си този или онзи, колкото и противно да се държи! 

    Помня, преди години пак така се повъзгордяхме с подвига на един алпинист от Карлово**, бучнал в снега на Еверест и нашия Български байряк. Питахме се тогава шепнешком, като отмина еуфорията: "Абе, този Христо с партийно поръчение ли го пратиха там да загине?"

    Изкривената представа за успех беше пожертвала група млади българи пред олтара на Партията в познатия хладен стил, както са пожертвани в лютата зима на 1943 г. стотина антонивановци, още в ученическите им шинели, с обуща половинки, избити в местността Сухото дере в Родопите. Напомпвайки обществения интерес, че на всяка цена стотината обречени да загинат ще изпълнят партийната задача, някой просто употребил тези невръстни идеалисти. 

   Но това е друга тема.

   Между другото, като преразказва популярен в Щатите анекдот за преподобния сър Хенри Кисинджър (1923) – доста ловък американски евреин, пратен с важна мисия в Израел, авторът на романа-сатира "Параграф 22" Джоузеф Хелър (1923-1999)*** приключва сагата около костюма на въпросния мистър Кисинджър с откритието, че – колкото и величава да е за света, и най-великата личност си остава само една мъничка рожба пред благосклонните очи на Родината-майка.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 10 jul.1998 – edited 7 mar. 2018
Илюстрации:
- Г-н Плъха, един от електората на ГЕРБ през последните 10 г. у нас (горе);  
- Г-н Хенри, легендарна личност от висшата администрация на САЩ (долу).
____
* Служители на Държавна сигурност, изживяващи се като говорители на нацията.
** Христо Проданов (1943-1984), останал завинаги на най-високия връх на планетата.
*** https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%94%D0%B6%D0%BE%D1%83%D0%B7%D0%B5%D1%84_%D0%A5%D0%B5%D0%BB%D1%8A%D1%80 

Ars Poetica – ГЕРБ, ВЪРВИ СИ С МИР!

ГЕРБ, ВЪРВИ 
СИ С МИР!

Тревата я косят и пак расте,
и даже триж по-жилава тя става,
но стъпи ли крачето на дете,
милувка майчина е
тя тогава.

Вий газите тревата, господа
и дами от елитните етажи,
за да оста
не мъничка следа,
поне народът някога да каже.

Посякохте из корен тъй добре
България и я орахте с нокти,
та и тревата да ви разбере,
че горе сте си само хора кофти.

С финес или
неандерталски бяс,
като бетоновоз срещу тревата,
изливахте помия върху нас –
разделяй и владей, така познато.

Тревата я косят
и пак расте,
природата й просто е такава –
наивна като мъничко дете,
което
всичките злини прощава.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 13 jan. 2014 edited 6 mar. 2018