ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (649.)
Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека. Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълното познание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, щом любов нямам, нищо не съм. – Ап. Павел, послание I до коринтяни. Евангелие 13:1-8:13.
24.12.1998.
ПАСТИРЪТ И СТАДОТО
Утре е Коледа, Рождество Христово.
Петрович (Петър Петров), милият бил за смъртното наказание: "Да се изпълняват присъдите! – гневи ми се по телефона вчера. – Да го оставят цял живот осъдения в затвора е нечовешко. Ще напиша статия по този въпрос и ще я публикувам". Кой ще му публикува статията, дявол знае, но ми е чудно от какъв зор баш пък него халът на осъдените на смърт го вдигнал в тревога, та пробвам за повече светлина: И не спори ли хубавичката ти идея с твоето религиозно милосърдие? Да ги разстрелят, казваш, е по-харно, тъй ли? "Ами, по-добре е!" – отвръща убеден. Та си мисля покрай неговата упоритост: леле-мале, и човеколюбието си имало своите кисели гримаси!
Стадото не е по-голямо от пастира, ала народът за мен е по-велик от своите водачи. Без стадото си пастирът какво е?! Той не може да бъде пастир ей тъй, сам по себе си. Нима стадото с греховете и катаклизмите си не осмисля съществованието и на самия пастир? В опозицията "народ-власт" все пак народът е невидимата и страдаща, ама и раждаща, и отглеждаща своите властници велика Сила. Те си въобразяват, че вършат каквото са си наумили, но всъщност са изпълнители, слуги на духовни енергии, които самият народ е вложил у тях.* Така немската нация – една от най-изявените творчески нации на континента и на света, е същинският виновник за идиотщините на национал-социализма, както руската нация носи вина за идиотщините на болшевишкия военен комунизъм. Изглежда кощунствено цели народи да бъдат обвинявани, но нали всяко племе формира своето общество, където надделява една или друга идея! Истинските духовни лидери: Тодор-Живковци и Иван-Костовци – в нашия случай, не са водачите във видимия спектър; учителите ни са истинските духовни водачи, изречено в тесния смисъл на понятието. За България големите учители са трима-четирима за цялата ни хилядолетна трагична история: Климент, Евтимий, Раковски, Левски... Паисий не; той е предвестник, той е както Йоан Предтеча, който кръщавал в реката Йордан и говорел на евреите: "Иде по-силният от мен, Комуто не съм достоен да развържа и ремъка на обущата" (вж. Лука, ІІІ-16), като пояснявал: "Който ще дойде, е над мен, защото е бил по-преди от мен" (не дотам сполучлив превод от гръцкия текст на евангелие Йоаново (І- 15): "Идещият след мен е пред мен, защото съществуваше преди мен".
Величаят Стефан Стамболов, но въпреки размаха, с който устройва Нова България като модерна държава, той си остава чистопробен хъш, което въпреки благородното покритие от по-ново време вследствие митотворчеството на Иван Вазов, означава ни повече, ни по-малко: баш вагабонтин, нехранимайко. Ако смъртта е логичен завършек на стила на живот, то ужасната сеч над тялото на 41-годишния физически дребничък Стефан Стамболов сред София в далечната за нас 1895 година съвършено се вписва в стилистиката на целия му разпокъсван между Добро и Злодейства несретен живот на далновиден строг държавник, но и разпуснат безскрупулен хъшлак. Детайл – жена му Поликсени: "ръст по-голям от среден, жива, много бледно лице... с черни и големи очи", както я описват съвременницете й, била външно спокойна и външно сдържана благодарение на силна воля и съсредоточеност. Мълчаливо понасяла буйствата на недоклания, умиращ в разстояние на три дни съпруг. Говорът й е забързан, с кратки думи и изрази, начесто прекъсвани от дълги паузи... И тази жена в бита си е характер, забележителен характер, но кой между измежду историографите забелязва това!
Изобщо казано, закономерно ми се струва присъствието на гротеската в подтекста на националния ни пантеон от светци ваяни сякаш от кремък, както Раковски, Ботев, Бенковски, Стамболов, Стамболийски... а всъщност задъхани, потни честолюбци, ще речеш: положителната версия на общо взето непривлекателния, ала силно жизнен и повратлив Алеков герой Ганьо Балкански. Нима нямаме и друг тип характери, които също да ни служат и за ориентир, и като пример? Имаме, разбира се, но онези, които са заемали длъжността възпитатели на нацията, т.е. родните публицисти и писатели класици, не сметнали здравословно да ни ги представят. Историческата родна памет била изглежда в плен на якия синдром за малоценност, щом написаната в учебници и книги Българска история бъка от едностранчиво описани, огрени от фанатична ярост лица, които поради ужасната им кървава кончина ни налагат за единствен достоен за следване пример.
Е, добре де, а задължително ли е винаги да се умира? Какви са тези Пирови победи с цената на кървища, сеч, трупове...! Противопоставянето на всичкия свят, който все някак не бил съгласен с нас, липсата на умение да следваме гъвкаво, но неотстъпно дълготрайна целенасочена политика в защита на националния си интерес, липсата на приоритети в управлението на България, нежеланието да се правят каквито да било отстъпки (в дипломацията ги зоват "компромиси"), страстното залягане да постигнем максимума от мечтите си, това ли е есенцията на всичкото ни Минало? Колениченето пред саможертвата на националните герои поради що изключва респекта пред тихия, достопочтения, макар и не по-малко драматичния лик на талантливия строг стопанин, издъхнал в постелята си от естествена смърт, но оставил образец как човек може – и без да гине, да бъде полезен за Отечеството си. Или и тази илюзия идва от легендата за кончината на Иисус? За да го въздигнат в духа, да заблести и царства в Небесата, сякаш задължително, според легендата, трябвало да бъде разпнат на хълма Голгота.
Както ни се представя общото минало, имам усещането, че българите сме в плен на доста закъснял романтизъм, докато нам е нужен много по-съобразен с реалния живот рефлекс към самите себе си и многоизмерния свят отвъд границите на България.
* На халба бира тези дни убеждаваше ме дипломиран потомък на комунистически род от село Долна Баня, Софийско но пък днес озлобен философ-психолог как масовият прост българин не проумява демокрацията каква ценност е и каква находка за нашата България е г-н Иван Костов (1949). Бел.м, tisss.
.jpg)
.jpg)
