Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

понеделник, 13 април 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (113.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (113.)


 Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

   17.08.1997., продължение

  Мария – жената, с която бях и щастлив, и страдах между 1988 и 1991 г., съобщават ми, си има нов приятел, четвърти или петият по ред. Предпоследният в редичката й усилено се пробвал да си изясни къде допуснал грешка. Глупако, грешката ти е, че изобщо си се хванал с жена, зарекла се да препуска, докато е млада, след Голямата Недостижима Химера. Тази амбиция не й дава мира. Наказанието си е у нея; кара я да се хвърля насам-натам като плувец, обзет от паника, че морето му се изплъзва и какво друго му остава, освен да гребе от тази рядка супа живота, докато успява да се задържи отгоре и оръжията му не са се изхабили. Съчувствам, че все не открива Принца от мечтите; но кой знае, докато чака да й се появи на бял кон в одеждите на принц, дали принцът няма да се окаже някой простосмъртен.

  
Всеки случай, при цялата привидна мекота и податливост на натиск, жените са по-целеустремени да преследват идеала си за мъж. Поне деветте от всеки десет Евини щерки, порядъчно задомени и народили челяд, свято кътат образа на неповторим някой смотан Ромео. Ех, как ме дразни това женско великодушие към отпусналите се саможиви от достойно изживяното техни законни половинки! Но какви ги върши уседналият верен съпруг? След обилна по селски вечеря (цитат от хасковския поет Иван Николов*) посяга с мазни уста към законната си благоверна, която "тръпнеща" изиграва ритуала на прелъстена Дулсинея дел Тобозо. О, богове, о, Велик Празник на посредствеността! Необходим фалш, раздърпан като вехта дантела от разделите и кавгите им, които превръщат сексуалния бич за двамата в нещо желано. Вероятно при повечето епизоди семейството е преди всичко останало форма на доброволна принуда. "Доброволна" видимо, ала "принуда" всъщност. Голямата тръпка ли! Нея удобството, рутината, уютът, печеното свинско със зеле постепенно я унищожава.

  Така провалих връзката си с тази Мария и нямам право да обвинявам. Тези нежни пулсиращи малки слънца жените си търсят стопанин, не слуга; нима не е грехота да пропусне, докато е още желана и знойна, авантюрата със свободно реещ се във висините хищник! Ясно ми е какво казва по този въпрос религията, но колкото и да е неприятно, мисля си, природата мъдро си е уредила нещата с човешкия род.

  Сред тримата мускетари на Александър Дюма баща (1802-1870) Атос е противен, Портос – скучен, Арамис обаче е вариант на високолетящ хищник. Атос е баща на самохвалковците, хората на показния празен живот; Портос – баща на еснафи, бюргери, филистери; Арамис е принцът на авантюрата и дискретността: край него все нещо се случва, и то е загадъчно както извънбрачна връзка на уважавана личност с персонаж от по-окаяните прослойки на обществото. Най-непредвидими са притаените вибрации на интелектуалната струя, и понеже Любовта е преди всичко проява на интелект, това ще рече: проява на усет за човека отсреща. Механизмите, движещи интимния ни човешки свят са неочевидни неща, пък и очевидното е само повърхност, която има яростното, изкушаващо всички нас свойство да заблуждава. Когато нещо ми се навира в очи, питам се: А какво не трябва да видят моите очи? С каква цел видимото ме мами, кой канал за информация иде то да подтисне у мен?

  Отвращава ме фанатикът. Нахъсаната му изнервяща реч е като насъскани срещу мен песове: със зъби и нокти, ръмжене и лай ми заповядва, посяга към моето най-лично право на избор, за осмисляне на ситуацията в спокойна обстановка. Жалко, но фанатизмът е рожба на една много красива особа – г-ца Романтика, и неколцина посредствени бащи – господата Изключителен, Всезнаещ, Самовлюбен и неговия брат близнак г-н Грандоман.

  Един съсед, около 65-годишният Димитър Димзов, разпалено ме убеждава в Бог и възможностите Му за свръхестествена изцелителна мощ. Има си лични мотиви да вярва, той е притеснен: дъщеричката му страда от болест, с която медицината не успява да се справи. Фактът – че разпалено отрича едно, защитава друго, и особено прекаленият му патос, увереността, че е прав именно защото той вярва в това – ме настройва скептично и ме натъжава. Защото е добър човек, усещам го, сърцето му кърви и фанатизмът му не иде от него, а от бедата, която го застигнала. Та си мисля тези дни: Нещастието ли е единственият ни път към Господ Бог, към ядрото от информация за настоящето и бъдещето в нашия хаотичен наглед мравешки свят?

  Липсва ми смирение. Не говоря за смирението у овца, която приема заколението си, а за кротостта на будния и любознателен дух, който доброволно си слага юзди, нежелаейки да се състезава с Бог и с когото и да било другиго. Подозирам, че Бог по различен начин се проявява в постъпките на разните човеци. Откривал съм го в образа на баба ми Вена (Невена от Перущица) или в образа на баща ми Кирил, като излъчване на кротост и вътрешна светлина. Но това, предполагам, е състояние, когато духът ти е в съзвучие с Океана от добро, в който Океан от добро обърканото ни човешко множество се лута, боричка се, тресе се от омраза и губи енергията си в преследване на суети, каквито са всъщност повечето от материалните придобивки.

  
19.08.1997.

  Утрото е слънчево, на балкончето, където съм в момента, въздухът е резлив и свеж като водата в планински извор. След седмица е годишнината от смъртта на дядо ми Борис Ненков Ангелов, 26 август 1972 г. От двайсет и пет години образът му е в паноптикума на вътрешни само мои си теми, разговори, фантасмагории. От четирите му оживели рожби майка ми му е любимката, не жена му Невена. Усещах вниманието му към мен вероятно както към първи внук – защото съм първият му внук. Любовта на този стипчив, дори зъл, душмански тип характер, обаче не бе като Райчовата обич към внучката Невенка – и моя внучка; сватът Райчо, як като канара планинец, вземе, та я качи на главата си и се оставя тя да го язди и разиграва като глезено миловидно хлапенце. Любовта на моя дядо бе мечешка. Учил ме е да съм като него, не ми е лазел, не ми се е търкалял по пода, за да го харесам. Затова съм привързан към него; все едно ми е нареждал по мъжки строго: Като обичаш, бъди себе си, не някой друг!

  Не разбирам кавалери, дето се разтапят като сладолед пред любимата. Галене и прегръдки са съкровени неща: особено кога си с жена, вършат се насаме. Любовта е тайнство, не показност, нито фасони. На онези жарки любовници не само на жена, а и на идея, които на площада се кълнат, рецитират огнени речи или горко страдат, никак не им хващам вяра. Президентът на Републиката ни г-н Петър Стоянов (1953) поднесе извинения към т.нар. български турци, заради идеята на предишната власт да отнеме арабските им имена. Дотук – евалла, ашколсун, жест на модерен политик в днешна Европа! Но защо Президентът на България отиде в Турция да си поднесе извиненията?** Извиненията на уважаемия що не бяха поднесени тук, на Българска земя? Нима България не е родината на тези хора! Така нашият романтик перфектно, хем фактически, узакони Република Турция да проявява претенции към гражданите на България. Жестът на Бате Пешо – пловдивския адвокат по бракоразводни дела, дали не е случай екзактен, както би рекъл недотам грамотният Лютви Местан (1960), за това национално предателство! Истинският аристократ не ръси бакшиши наедро, дава, колкото да му се отчете жестът; но виж, фукарата, в желанието си да замяза и той на елит, пилее бакшиши, вересии раздава, свят да ти се завие!

  Довчерашните ми колеги-таксиметърджии, бойки печени момци, научени своето да отстояват с достойнството на сами на себе си господари, майтап си бият с едни манговци-завалии, дето плащат пребогато за келяв курс от километър-два. "Не си вижда голия задник, седнал и този да ми се прави на ларж!" – ей такъв е строгият им коментар на българи по манталитет, а не случайни перекендета във властта.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 13 apr. 2020

Илюстрации:
- Документ за обичайно предателство;
- Демокрация в българската й версия.
–––
* Иван Николов (1937-1991), вж. https://literaturensviat.com/?p=165. По името на слаб поет, но отличен преводач (1937-1991), местно частно издателство периодично присъжда известна сума пари за оригинална литература: https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD_%D0%9D%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B2_(%D0%BD%D0%B0%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%B4%D0%B0)
** Прозвище на пловдивски адвокат по бракоразводните дела, едно от най-заможните лица не само в Пловдив, вж. https://socbg.com/2017/11/%D1%82%D0%B0%D0%B9%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B2-%D0%B1%D0%B8%D0%BE%D0%B3%D1%80%D0%B0%D1%84%D0%B8%D1%8F%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%BF%D0%B5%D1%82%D1%8A%D1%80-%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%8F%D0%BD%D0%BE.html Опитвам да си представя как висш сановник на Република Турция поднася извинения за геноцида над българите. Бел.м., tisss.