Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

понеделник, 23 октомври 2017 г.

Story – ТОПЛО, ТОПЛИЧКО

ТОПЛО, ТОПЛИЧКО


     Цяла нощ валя и слушах как вятърът свири в оголелите клони на дърветата. Болеше ме коремът и не можах да се потопя дълбоко в съня, все изплувах-изплувах и тъй, чрез болката се усещах по-плътно свързан с всички онези нощни шумове, които ни правят част от природата и част от всички хора по света за късичък отрязък от време. Мислех си за тебе, татко, за влажната плодна пръст, за зелената тревица, която издържа на зимата и сега пие ли пие, подръпва си влага с коренчетата.

     И си припомних как от втория месец нататък, мили татко, купчината пръст върху гроба ти започна да се сляга, как дупчица по едно време там се отвори, като да беше изровена от къртица точно, дето би трябвало във влажната пръст да е лицето ти, и наивно си помислих тогава, че може би и заровените и изоставени от нас в земята мъртви продължават да дишат.

     Прости ми, ако можеш. За всички разочарования от мене, прости, ако можеш. Татко! Нали мъртвите всичко прощават?

     Не се разбирахме с тебе, ама никак! Ти беше така рязко определен в пространството, толкова осезаеми твоите проекти, движения, чувства, малкото думи, когато си пожелавал да си говорим. Прости, мили, и че ни веднъж не те послушах; впрочем, слушах те внимателно, съгласявах се, кимах с глава, и с ръце дори извършвах изразителни жестове… понякога, но винаги правех само онова, което съм си наумил. Ами двамата с тебе, мили татко, просто не можехме да тъчем едно и също платно, изглежда не сме били създадени за баща и син.

    И напоследък взех да разбирам: на тебе би ти подхождал който и да е от братовчедите, само не и аз! Не и аз. А така самотно ми е нощем, като си мисля за тебе! И тези жени наоколо… все намират повод да са неприятно недоволни; ако не мърморят, ако не обвиняват, не осъждат грешен някого или нещо си мърляво направено – циврят, заливат света със сълзи. Не ги разбирам и защо трябва да са толкова различни от нас.

    Помниш ли как ми даде да покарам новичкото онова пъркалце, онази красавица "Явета"? Беше яркочервена, тъкмо я беше купил и ми я даде да се поизфукам из махалата, по улица Люлебургаз... Бях вече в шести клас. Защо побърза още на другия ден да продадеш моторчето? Многобройните ти мотори след това никога повече не ми позволи да покарам. Само рече: "Като гледам как яздиш, ще се пребиеш някъде. Докато съм жив, ти мотор повече няма да пипнеш".

     А твоят брат, най-големият от вас петимата харманлийски братя, чичо Митко, който има две дъщери, веднъж, като си бъбрехте и влязох при вас, рече: "Ей това е синът, Киньо! Дето и да иде, все нещо ще домъкне вкъщи. Мъжкото внася, женското изнася”. Бях в трети клас, ходили бяхме децата от училище "Сашо Димитров" до целулозния завод край Гара Септември, ако въобще там още има завод и такава гара, и за тебе бях донесъл крива медна тръбичка. Изрових я от боклуците в двора на завода. И ти я дадох. А ти хич не й обърна внимание, запрати я в една от кутиите с джунджурии и продължихте да бъбрите за вашите мъжки работи, той бъбреше, а ти го слушаше.

    В шести клас когато бях, жестоко ме би заради едни биелни лагери SKF... от шведска стомана, най-добрата на света… Приготвил си ги бил за голямата петстотин-кубикова бракма, NSU-то; открил ги бях в твоя шкаф увити в светлокафява дебело омаслена шведска хартия и си направих количка като другите момчета от махалата. Не открих по-яки и по-големи, а тези шведски лагери бързо се разхлопаха. И на следващия ден, когато се върна с колелото от работа и дойдох да ти се похваля, ти ми се ядоса. Със салкъмова тояга ме би; имаше по нея едни големи криви шипове, но не плаках, нали, татко, само виех като животно.

    Мили мой татко, знаеш ли колко щастлив бях, когато се фуках с тебе! Помниш ли състезанията по Пещерско шосе – до Острова и обратно, край стълбичките на Бунарджика горе, чак до каменните ботуши на паметника Альоша и обратно към Братската могила. Валеше пороен дъжд с мехури по локвите и на кросаджиите лицата им бяха като на банда коминочистачи изкаляни, че залягаха ниско над резервоара, като се дупеха. Ти единствен, татко, яздеше като на парад и отдалече лицето ти грееше бяло и чисто.
 
    Бягаше (състезаваше се) с номер 45 и Zundap-ът ти добре грабеше*, обаче насред Острова, в някогашния ручей, дето е сега пловдивския зоо-кът на кмета Иван Тотев, значи насред някогашното оризище, на човека пред тебе – значи, на съперника ти Байката, веригата му паднала, и не си го подминал, спрял си да му помогнеш; та завърши тогава пети, а Байката – отново първи. Че си преценил: полага му се на Байката пред тебе да е. Спомням си, донесе найлонова риза за награда, но тогава ли беше или от друго състезание?... 

     А, помниш ли, мили мой татко!

    А когато бях четиригодишен и живеехме под наем на втория етаж зад старата фурна на улица Перущица, на адрес Захари Стоянов № 17, смени строшеното колелце на дървения ми джип – онзи, червения дървен джип, дето Дядо Коледа ми го донесе. Вдигна мушамата от ъгъла на масата и с голямата раш-пила заобли буково трупче…

    И веднъж, когато валеше... когато пак беше дъждовен денят, ние с майка дойдохме при тебе, край село Марково; военните пак те бяха взели запас и цял месец те нямаше. И като се заизкачвахме и се чудех дали ще те познаем сред стотината така еднакво облечени и остригани гола глава мъже запасняци, зад телените мрежи насред стръмната поляна майка ми стисна ръката и каза: "Това е той! По походката го познах. Само той върви тъй, само неговото лице е толкова бяло".

    След година се роди сестричката ми, която силно прилича на тебе… А пък аз не ти приличам, мили мой татко! Когато сте ме зачевали двамата с майка, спомените от фронта са ти били пресни и нощем вероятно и ти си имал кошмари. Няма начин да не е така; как иначе да си обясня картините от войната, които ме нападаха нощем, мене, петгодишния ти син? Не съм ходил на война. Два или три пъти съм стрелял с кавалерийска винтовка и бях най-калпавият сред момчетата. Пък ти си бил точен стрелец…

    И си мислех снощи, докато все не успявах да заспя... и си мислех за големите мъртви мъже снощи – как лежат в пръстта тези големи мъртви мъже, как нежна тревица спуска коренчета и пие дъждовна влага. И значи коренчетата им се спускат все по-дълбоко и по-дълбоко, и по-дълбоко, и по-дълбоко в пръстта на пловдивското общинско гробище, дето е топло-топличко.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 6 sep. 1983 – edited 24 oct. 2017

Публицистика – УЛИЦА НИШ

УЛИЦА НИШ*

    Писането за мене си е като дишането, но и разговор с живи и мъртви. Както синигерът на старата ми липа сутринта по неведоми за мене канали разкодира послания на собствената си природа, за да ги озвучи в простичка мелодия. Чел съм, че мъжкият при птиците, както и при животните, ползва звуци да привлече някоя женска, но и да предупреди другите мъжкари, че това е частна територия, демек, маркира присъствието си на стопанин.

    Та си мисля напоследък: с какво ли човеците се отличаваме от фауната и флората, дали редичките думи, възклицания не са начин да си отвоюваме нечие внимание, което смятаме за съществено?

    Заранта започна слънчево, а към осем облаци надвиснаха, от полето полъхна дъх на влага – предизвестие за дъжд... Нещо не ми спори тази утрин. Решил бях да опиша как живеехме, когато родителите ми бяха трийсет-трийсет и двегодишни, когато сестричката ми беше пухкаво бебче (1954-55 г.), или дори когато още не се беше родила, и тримата, значи: майка, татко и аз, обитавахме мизерно обзаведени и с нисък таван две стаи в избата на улица Ниш № 4, а в съседната къща, пак вкопани в земята, единствени като нас на тази пловдивска уличка от осем къщи, с мижаво дворче всяка, живееха двама пришълци от Родопите – дядо Григор и баба Тодора.

    Синът им бе осъден от Народния съд, разминал се беше на косъм от разстрела, после и с доживотна присъда се бе разминал, за да излезе подир тринайсет години на свобода. "Закачила го амнистията" – шушукаха в махалата. Този едър, като че ли срамежлив, но и лъчезарен мъж някога бил капитан на полицейска Ловна дружина, която преследвала шумкари в Балкана преди славния (както ни учеха в училище) 9 септември 1944 г. Не си оцапал ръцете с кръв, но самата му длъжност вече била основание да бъде жестоко наказан от Новата власт. Укривал се месеци и година, докато се оттече кървавата слуз от лапите на новите властници. После отишъл сам да се предаде в милицията.

    Жена му на чичо Васко обитаваше със сина им горния етаж, а свекърът и свекървата, значи, слезли бяха от Родопите в Пловдив при снахата и внука Горчо (Григор). Леля Дафинка шиеше за съседите от махалата и така си осигуряваше хем средства за прехрана, хем възможност чат-пат да праща колети на своя затворник. Старите или родопчаните, както ги наричахме, честичко ни канеха нас, десетина хлапенца от околните къщя, да ни гощават с паничка бяло сладко и чаша вода, плюс ароматно кафенце във филджанчета колкото напръстник.

    Насядали сме по застланите с халища, дебели губери и китеници диванчета в техния тесен сутерен, па дядо Григор засучи мустак, радва ни се, пита: "Е, дечинки, с коя тамбура да ви посвиря?" Побутваме се, кискаме се в шепи, чудим се: че коя наистина от наредените по дървените полици да изберем! А той посегне към една, поеме я нежно, гальовно прокара палец по струните й, върне я на мястото й, па след няколко опитвания снеме тамбура с дълъг тъничък гриф и лакирана резонаторна кутия, напомняща кратунка за баня. И цъмън-цъмън, засвири на онази макина някоя родопска, дето в момента му е паднала на сърце, подходяща за настроението му, попрокашля се, огледа ни изпод рунтавите си нависнали вежди и... запее.

    Родопски му бяха песните, протяжно тъжни или весели, скокливи. Родопска му дрехата, достолепната му осанка на добър, строг, но чист човек, който знае онова, дето тепърва имало и ние да узнаем – за изменчивата човешка натура, за любовта и здравето, за разкоша да си млад, жизнен, за тъгата по любов, за мечтите и смъртта, за суетнята и мимолетното, за мераци и хубосии в този наш греховен, подвластен на илюзиите и лудостите ни свят.

    Цвета и Костадин Дърварови ни бяха хазяи; дядо Коце държеше шивашка частна работилничка на улица Гладстон, куцаше, беше като че ли с дървена протеза, понеже в общия кенеф на двора висеше стол с дупка, да го ползва бай Коце, кога сере. Прибран човек, вдаден в занаята; не съм чул глас да повиши, за разлика от жена му, Цвета, която си беше гадна кавгаджийка, а и за разлика от по-голямата, първата от двете им щерки Раша и Ването.

    Фактът, че Дърваровата Раша се омъжила за партизанин, караше жените от уличката да замълчават пред невъздържаните просташки приказки на Цвета. Същата тази едра и груба жена лискаше помията си току върху мене, когато седемгодишен избутвах в бебешка количка от мрачната изба сестричката Ели на огряния от пролетното слънце двор под балкона им. От влагата в сутерена бебчето преболедува, и когато майка ми имаше да шета из къщи, повиваше моята сестричка като козунак, връчваше ми шишенце с биберон и ме пращаше на двора. Слънцето помагало срещу рахит, та висях по час и два край повитото бебче, когато денят се случеше слънчев.

    "Шта прата аз дъ чукъш камани, а в таз тенджура кокалити да ти варят дано!"  (изквакано, докато в голямата тенджера, в която майка изваряваше прането, си мия нозете на двора), "Шта науча аз теби де серат гладните!" са си все лафове на Цвета. Беше забранила "да влача" хлапета у дома. Веднъж в двора се вмъкна Маринчо – внукът на дядо Марин каменаря от къщата на Ниш № 5, и Цвета връхлетя като змей, изу си налъма, и с налъма блъскаше шестгодишния ми връстник, а към мене – с пяна на уста: "Повече чузди хлапетии тук да не виждам". Съседите преглътнаха синините по техния сирак, без зъб да обелят. Татко му на Маринчо – чичо Велко, и той каменар: беше як, едър; най-малкото би могъл да я опердаши усойницата...

    Зетят-партизанин всяваше страх у съмахленците, и не понеже се е държал извисоко, а поради стряскащия факт, че е Човек на властта. Едва навършил своите шестнайсет, Пано Троплев от село Чоба седмица преди Девети (септември) лежал сред корията над село с партизанския отряд в шумата, та вследствие този важен факт години по-късно държавата го прати в Москва да учи за началник, шушукаха бабките в махалата. В онези гладни зимни месеци наперенкият трийсетинагодишен Пано, дошъл си по Нова година във ваканция из Маскве, приседнал на стълбите, ни учеше с по-големия му син Видко да приказваме по руски. "Вам гаварят", "Спасиба, маладец", "Ну, иди сюда, сволач", "Харошая девочка", "Пажалуста, тавариш", "Чорт возмьот", "Досвидания, друзя" и пр. от Пано за първи път съм ги слушал. Веселяк, естествен – поне в детския ми спомен. Мъкнеше от Съюза армаган на своите двама сина: самодвижещи се тенекиени самолетчета, камионче, танкове, влакче, огромен като супник пумпал, който мелодично бръмчи, кога му натиснеш дръжката да го задвижиш. Мотае ми се и досега из албумите мътна снимка, върху която курсантът от Висшата генералщабна академия на СССР в същия онзи двор, дето яде бой моя връстник Маринчо, Пано увековечил майка ми в момент, когато изнася от гадната изба препълнения леген с пране за простиране...

    Тъй рамо до рамо, гърбом едно към друго, живееха по онова време на тази прашна и буренясала пловдивска уличка семейството на някогашния капитан на жандармерийска Ловна дружина и семейството на някогашния партизанин от Средногорието. Като завърши военното си обучение в Москва, Пано с жена си Раша и двамата сина Видко и Коцето се пресели в София, а кога го амнистираха подир години, съседът чичо Васко, май с помощта на татко, стана мебелист в "Напредък".

    Баща ми в онези години се състезаваше с немски 200-кубиков "Цюндап" и яко се гордеех, особено когато състезателното трасе включваше Пещерско шосе край улица Ниш, Царския остров... до и на връщане от селото Оризари, и нашенци от бедняшките махали наоколо излизаха да се дивят на профучаващите оплескани до уши от кал и смазка, прелитащи като извънземни сред трясък, рев, пукот и облаци пушиляк, надупени над резервоара митичните кросаджии Байката, Чапая, Гьорги Мачев, сина му на Гьорги – Гаврил, Манчоолу, Бакърджията – личности, легендарни за онова толкова щастливо за бедняшките деца на Пловдив и смутно за родителите ни... време!

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 23 oct. 2017
Илюстрации:
   горе – Избата на ул. Ниш;
   долу – С баща ми в Китен.
___
* Състояща се от осем дворни места уличка в североизточното подножие на Джендема, пресечка на Пещерско шосе отсам жп-прелеза край някогашната Гарнизонна фурна и казармите с редици танкове, бронетранспортьори, зенитки, полеви оръдия, военни камиони Opel Blitz, както и руски ЗиС-пять, дето от най-ранните години на детството ми съм запомнил с димящия комин от газ-генератора в каросерията им, плюс два кубика цепеници за гориво.
** Майка му на моя приятел от онези години Ичо - Христо Махинов, беше руса хубавица с пристиснати устни, а баща му - възпълничък плешив и пухкав добряк, за каквито лафът по нашенско е „мека Мария”. Запомнил съм го препасан с престилката на жена си да изтърсва чергите и да дразни двамата си сина, братята Колю Пушкина - две години по-големия, и моя връстник Ичо – втория) и най-малката, сестра им Тинето: „Тя ши си доди македонката от работа, и аз сичко ше й кажа, ама сииичко”. Майката, демек, беше домашният авторитет в онази къща. Бел.м., tisss.