събота, 22 юни 2019 г.

ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (7.)

 ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (7.)

   
Продължение
   
   17.08.1997.

  На 6 август поехме за местността Каваците зад Созопол. В пет и трийсет сутринта натоварихме семейство Ряпови плюс багажа им и към два подир обяд вече бяхме в почивната станция. Седяхме там до 11 август. Тръгнахме да се връщаме почернели, с морски загар. Сред нещата, които си спомням по-ярко, е една от разходките с Re. по брега преди тръгването, когато гларуси с крясъци прелитаха над нас, а вълните ревниво ближеха влажния пясък, сякаш за да заличат стъпките ни; и после седяхме върху пейката на спасителите, беше ветровито, жива душа нямаше, само боклук и ръждиви тенекии, когато на пустия плаж с весел лай дотърча Роро, черното игриво псе на Ряпови, и чух Меди – жената на Ряпов, да го вика откъм станцията.

  По пътя към морето колата ми създаваше проблеми, но не се повреди съвсем, не се скапа. Реших, че Re. e разкошна и съжителството ми с нея стипчиво, но и крехко, подобно на ручей, скрито бълбука и се провира из високата гъста тръстика. И то бе всъщност Големият подарък за петдесетия ми рожден ден. Сега, когато мина почти седмица от връщането ни в Пловдив и заничам към изтеклите дни, какво виждам? ГБЧ (Големият Бял Човек) плътно шета наоколо й, пилее пари в неговия си стил и "го раздава" мил, грижовен, доколкото разбирам от задъханите й преразкази. Имам усещането за опасно едро животно, мирише ми на мокра козина.

  Във видимия спектър между нас с нея всичко уж е наред, храмът си е на мястото, кръстът над камбанарията
леко килнат и тази тиха драма у нея ми подсказва колко е уязвим човек – особено ако това е трийсетгодишна красива жена.Не мога да знам, но и не искам да знам доколко важна е тази моя лична обвързаност – името ми би трябвало да е Константин, което ще рече "постоянен". Третият актьор в спектакъла съм, няма ме на сцената, а и публиката не се занимава с онзи, който е зад кулисите.

  Събужда се у мен вроденото мое мазохистично гласче – да ми напомня, че нищо тук не ми принадлежи, че животът ми е случаен епизод и стореното от мен за света няма стойност. А защо да си кривя душата, не завиждам на рутинни благопристойни бракове. За мен всичко е в движение, константна е само основата, принципите; тъй че абсолютното равновесие и хармония би трябвало да ме тревожат. Талантът ми се буди, когато съм под заплаха и в напрежение. Открих, че – колкото и странно да изглежда, силата ми е в моята уязвимост във физически и всякакъв план.

  Не-е, не желая трохите от чужда трапеза; за подаръците и придобивките при мен винаги идва час горчиво и докрай да си плащам. И не съм слуга – каквото имам, не ми е даром дадено. Авантюрист съм, надявам се, не безскрупулен. И въпреки това нещо ми се отдалечава, долавям мразовит полъх. Дали не наближава моментът да си плащам за преживяното щастие?

  Оставих ръкописа на "Кардиф" при Венцеслав Бъчваров за набор, той е човекът, но и около Венци ухае на обсебен от щура амбиция на всяка цена да го оценят като литератор. Формата налице, съдържанието обаче бледичко. Деветдесет и девет на сто от пишещите сме такива. Спасява ни изкушението да пускаме перки, като се правим на велики, неповторими личности, а освен тщеславие и самовлюбеност май друго няма. Вазов и Пенчо Славейков – истинският и измисленият: единият живее, другият позира.

  Да си вдигна задника, да се махна. Къде! Почва да ми наскучава в този свят. Край морето ми изгря – ако случайно Иисус слезеше на брега, в какъв ли образ би ни се представил? Кеф! Спасителят Исус – в тъмночервен мерцедес, по бански, с модни тъмни слънчеви очила, масивен златен кръст (стотина грама поне) на гърдите, верижки, татуировки с Дева Мария, обички, ланец, пръстени, висулки, тръненият венец и пр.

  От време на време придобивам главозамайването, че гледната ми точка е някъде много отвисоко. За първи път го открих, когато си мислех дали завиждам на поета Спас – кмета на Пловдив Гърневски. И Спас, и Теди (Теодор Димитров – областен управител тук), и президентът на Републиката, и президентът на Щатите, и папата с вселенският източноправославен патриарх ми се явяват под нозете. Не! Решително не мога да им завиждам; просто като обикновен човек, не си пожелавам участта им.

  Защо внушават, че Адам бил нещастен? Сгрешил от наивност, изкушен от тъкмо прелюбодействалата Ева и Господ бог ги прогонил с гръм и трясък от Едемската градина, проклел ги да страдат. Ала дали в страданието няма зрънца щастие като диамантени слитъци сред кал и помия? Че какво ще е Любовта без страдание! Не мога и за миг да си представя благородство, което да не е минало през страдания, през страсти, т.е. през бесовете вътре в нас. 

  Помня френски шлагер, правен в арабски стил, няма как да не го знаеш – "Айша". Доста приятна мелодия, а нещо като сбогом. На петдесетия ми рожден ден седим с Re. в мърляво кафене покрай занемарения къмпинг на летовището Каваците след Созопол. Духа поривист вятър. След дни на адска жега времето се бе развалило и ята от гларуси с разперените си огромни криле кръжаха над нас, а бяхме сами; или не, имаше и семейство побелели мъж и жена с хлапенце на 3-4 годинки. Това нещо ми се е запечатало в ума, изплува винаги, само чуя ли мелодията, която тогава се просмукваше към нас през поривите на вятъра от поръждавели зелени тенекиени тонколони с надпис "RFT". Един от миговете щастие, свързан точно с тази арабска мелодия... Днес нищо вече не е същото, но нещо игриво в този френски шлагер ме връща към време, когато съм бил преизпълнен с илюзии – и поради тази причина щастлив, ама наистина много щастлив.

  Пет дни изкарахме с
Re. в крайно занемарената почивна станция, и при това в компания от местни досадници. Нали когато се готвиш за романтичен воаяж, и ти би се ядосвала, ако чичковци и лелки се пришият към вашата любовна двойка! И там в онзи късен следобед или ветровита привечер тъкмо се бяхме отскубнали за около час от досадниците. Все едно още сме там, независимо от време и обстоятелства...

  Всяка вечер се пренасяхме да спим в различна барака. И всяка нощ Re. навиваше играчка – плюшено зайче с барабанче, което цънцънкаше тихо и мелодично, докато се гушкаме в тъмното. Колата ми хич не беше наред, тъй че едвам се дотътрихме до ведомствената почивна станция и къмпинга встрани от нея, претоварени от багажа на добри приятели, заради който брах дертове и провалихме замисления преход от Бургас до Балчик, Каварна, чак до нос Калиакра с преспиване по луксозните хотели и мотели покрай брега. Странното е, че двайсетина години по-късно този е може би сред най-хубавите ми спомени от преживяното дотук. Върви след това и не казвай, че дяволът е всъщност в подробностите!

   Следва 

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 23 uni 2019

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)   Роденият във Врабево, селце нейде сред Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колег...