ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (241.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (241.)

   Дали нещо се е случило, ако никой не го помни?

  25.11.2000. ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ

 У всеки има частица от фалшивите шивачи на Ханс Кристиан Андерсен. Когато сами си създаваме митове и легенди, идва един момент да повярваме в илюзии, които сме посели като зелевата пеперуда тук или там.

  07.12.2000. 

  Та за осъждането, от чие съдене повече боли. Ето мнение на Фьодор М. Достоевски (1821-1881), формулирано в хленчовете на пропадналия чиновник пияницата Семьон Захарич Мармеладов. "Аз не от Катерина Ивановна се страхувам сега – мърмореше той развълнувано – и не от това, че ще започне да ми скубе косите. Какво са косите!... Косите са нищо! Истина ви казвам! Дори по-добре, ако започне да ме скубе, но аз не от това се страхувам… аз… от очите й се страхувам… да… от очите… И от червените петна по бузите й също се страхувам… и още – от дишането й се страхувам… Виждал ли си как дишат болни от тази болест… когато са развълнувани? И от плача на децата също се страхувам… Защото, ако Соня не ги е нахранила – то… просто не зная какво! Не зная!... А от бой не се страхувам… Знай, господине, че мене от този бой не само че не ме боли, но дори хубаво ми става… Защото просто сам не мога без това. Така ми е по-добре. Нека ме набие, да й олекне на душата… така е по-добре…"*

  25.12.2000. Коледа

  Четейки "Мефистофел", роман, писан през 1935-36 г. от сина на Томас Ман – Клаус Ман (1906-1949), попадам на пасаж, който ми припомня разговор пред двайсет и пет години с г-н Иван Сарандев (1934-2020) – университетски преподавател, упражняващ литературния разбор единствено върху утвърдени автори като Дора Габе, Елисавета Багряна, Йордан Йовков и пр. Та заради печатаната с продължение по страниците на някогашния вестник "АБВ" литературна анкета с Багряна бях попитал: Какво толкова ценно може да каже госпожата за нас, българите, не го ли озадачава него, съвестния скрупульозния Иван, досадната подробност, че – докато влюбената в светската суета Елисавета Багряна (1893-1991) обикаля най-заможните бохемски имения в Централна и Западна Европа, краси величествени аристократични приеми, и въобще – явява се органична част не от Българската ни нация, а само част, по-скоро аксесоар, апендикс, придатък в кръга охолно поминуващо плиткоумно малцинство на Европа, по същото време тук из нашенските селища, Перущица само да спомена... палят къщите на т.нар. ятаци и за всяване на респект разнасят по селата ни на кол набити отрязани човешки глави. На което Иван с всичкия авторитет на ценен литературен историк, изследващ именно този период, отразен в Българската ни литература, отговори, стрелкайки ме иззад очилата си: "И други са обикаляли като Багряна курортите и аристократичните имения и дворци, но тя се е явявала – за разлика от останалите нашенци, пратеник и представител на Българската култура".

  Та ето що! Като закъснял аргумент, откривам във въпросния роман на Клаус Ман** описание на такова едно любимо средище на онзи интелектуален и духовен елит от 40-50-те години на ХХ век: "Много хора си даваха среща в Хендрик-Хол, привличани от славата и любезността на домакина, от изрядната кухня, от избата с вината, а и от отбраните грамофонни плочи, и целия импозантен разкош на обстановката. Немалко хора си прекарваха тук най-приятните часове по обяд, следобед, вечерта: актьори и генерали, поети и висши чиновници, журналисти и екзотични дипломати, метреси и комедиантки". Малко по-нататък авторът нарича тези сборища на суетния хайлайф с фразичката "това весело и пищно оживление". Оживление – на какво, питам! Дали не на великата суетност, присъща за членовете на тогавашния духовен елит на Европа?

  И към въпроса си добавям пак от същата книга (с. 331) пасаж ей тъй, между другото, относно… "онова благородство, което се придобива само с цената на страданието и познанието. Ти не си страдал достатъчно, а това, което си познал, струваше за теб по-малко от хубавата титла и от внушителния хонорар".

  26.12.2000. Рождество Христово

  В последния брой 12 на Тодор-Биковия вестник "Арт-клуб" съм представен с откъс от поредицата "Младите хищници" – есета под надслов "Щом любов нямам, нищо не съм!" (цитат от ап. Павел, от послание І до коринтяни). Мимоходом споменавам за несъгласието си със стила на Томас Ман в романа "Д-р Фаустус", завършен впрочем след седемгодишен труд през 1947-ма, годината, когато съм се родил. Съзнавам, че е голяма хапка, както съм зинал тъй срещу едно от светилата на Западноевропейската литература и философия от ХХ век, но какво да се прави, като такава е моята любов: стипчива, настръхнала като магарешки трън на припек! Всъщност, не е причината ни у мен, нито в Томас-Мановия стил. Тепърва вероятно ще има какво аз да научавам от родения в градчето Любек през 1875 г. немец. За всеки случай реших се да задълбая повторно в друга негова многозначна творба с философски привкус, писана от 1912 до 1924 г., когато появата й пред читателя под надслов "Вълшебната планина" подир сагата "Буденброкови" (1901) и новелата "Смърт във Венеция" (за които малко нещо  знам), както и след новелата му "Марио и фокусникът" (за духовната уродливост на нацизма, и изобщо: на тоталитарната държава), както и подир романа "Признанията на авантюриста Феликс Крул". Та появата на романа "Вълшебната планина" води до противоречиви, крайно противоречиви отзиви: доста, за да ме изкуши като читател.

  Отбелязвам си факта, че именно днес, озадачен от собствената си прибързаност да давам оценки върху текст на Нобелов лауреат по литература за 1929 година при това! – започвам старателно да чета за преживелиците на литературния герой Ханс Касторп в някогашното курортно селище Давос*** високо в швейцарските Алпи, в санаториум за богати болнави туберкулозни безделници. Върти ми се в ума документален разказ за смъртта на майка ми; мога веднага да го започна, но се спирам: Не бързай, нещата около тази нейна привидно редовна и най-делнична смърт са се впили така плътно в съзнанието ти, че няма къде да ти избягат! Имам вече подходящ ключ, подхода на Ф. Достоевски към подобни дреболии в романа "Престъпление и наказание". Смятам, че тук днес живеем в не по-малък стрес от онзи Петербург на Родя Разколников (1865 г.).

  О, как избуява у мен дързостта да споря с първокласни автори и философи! Знам си силиците, знам си и слабостта, но имам едно предимство – анонимен съм; никой не ме брои за автор, та мога на воля да се вживявам в ролята на прикрит съгледвач, хвърлящ зорко око към кохортите от знатни, наперено крачещи по древноримските друмища на моята родна Тракия. За стила на Достоевски. Литературата сумрачно ли бива да звучи? Този катарзис в "Престъпление и наказание" ме изкуши веднага след последната страница да се вмъкна под душа, да се постарая да очистя от тялото и от душата си цялата жестока сантиментална магия, наречена Достоевски. Нима не може да се пише сдържано за такива неща – убийства, мизерия, подлост, посредственост, фанатизъм, войнстващо самолюбие? Не ме задоволява краят на романа. Поучително сладникаво главният герой тръгва да се осъзнава. Уж призовава към смирение, а ето че Достоевски не доразвива, а оспорва стила на Библията. Библейските автори не си позволяват да слизат в преизподнята на подсъзнателното, а Достоевски, до шия се е заровил в пространства, от които лъха космически мраз. Защо да придаваме на окото рентгенова острота! Съзнанието, логиката не може ли да се задейства чрез внушение по-човеколюбиво, по-сдържано?

  Разчупвайки който и да било от споменатите в Йоановия Апокалипсис седем огнени печата, зад които е затаена Абсолютната истина за света и човеците, не рискуваме ли вместо пухкавото домашно котенце да се събудим ужасени пред озъбен, настръхнал зверски скелет? Авторът – дори и гениален да е, ако изпитва любов към хората, към мнозинството простосмъртни, дали би трябвало да съобщава всичко, което узнава и проумява с гениалността си. Илюзията все пак е нужна, за да живеем в уют със себе си. Ако следваме логиката на Достоевски или Зигмунд Фройд, направо да обявим, че не Любовта е, която кара сърцето на мъжа или сърцето на жената да копнеят едно за друго, а чисто и просто неизбежен природен закон: някаква там яйцеклетка трябва да бъде оплодена от сперматозоид, за да продължи човешката трагикомедия; Любовта, погледната от този ъгъл, е примамлива опаковка на нещо горчиво, но и необходимо като лекарствена отрова. Това ли е целта и истината за нас!

  Не съм, разбира се, съгласен да оставаме все в очертанията на библейския слог, но когато се доработва подходът към познанието ни за самите нас, дали не се забравя, че Космосът в подсъзнателните ни рефлекси е не по-малко опасен от разбиването на атомното ядро: в пределно кратък отрязък от време – поради непомерната тежест на едно неочаквано Знание – информация, която не сме били в състояние да осмислим, рискуваме да се самовзривим. Примамлива е Вселената, красив е Млечният път, ала само докато ги съзерцаваме от уюта на родната планета с познатите ни подробности за ограниченото съвсем не случайно ограничено познание. Предпочитам градивната лъжа пред унищожителната истина. Някой ден човешката цивилизация ще приключи, така както са приключвали и други преди нас. Вероятно последният представител на човешкия род ще знае цялата Истина за всичко, което днес ние не знаем и така живо ни вълнува. Не мога да си представя обаче по-нещастен от всезнаещия човек; заради Истината той ще е изгубил илюзиите си и от онзи миг ще му е невъзможно повече да е човек в образцовия ад на една стройна математическа космогония****. Движението към крайното познание е като стремежа към мечтата: постигнеш ли я докрай, губиш я.

  Фьодор М. Достоевски е обременен от стрес, преживян в младостта (извеждан е от затворническата килия уж за да бъде екзекутиран); мога да разбера пристрастното му отношение към каноните на ортодоксията*****. Само който е бил сериозно изкушен от Сатаната, може така трескаво да се притиска към Бог. Господ не играе кой знае каква роля у праведните; цялата християнска философия е съсредоточена върху грешника. И тъй като сме в един случай праведни, а в друг (и то в повечето случаи!) – греховни, Иисус се явява само там, където сме в противоречие със съвестта, т.е. с Бога у нас.

  "И Ханс Касторп дълбоко вдъхна с любопитство за проверка чуждия му въздух. Той беше свеж – нищо повече. В него нямаше ухание, ни съдържание, нито влага; леко се поемаше, но на душата нищо не казваше. – Великолепен – забеляза той учтиво."****** Този пасаж абсолютно пасва за отзив върху стихове, прилично римувани, ритмувани, с метафора, образ, идея, пейзаж и прочие тънкости, но оставящи те безучастен; нищо не трепва у теб, казваш си: Е, и какво от това! Подобни хубости пълнят антологиите и представителни сборници на известни поети. Когато обаче свършиш с четенето, у теб нищичко не остава за досътворяване, за работа на любопитството върху ума. Всичко си е както трябва да е, а може би точно заради това, че всичко тук ти е отмерено като с фини аптекарски везни; затова може би седи наперено като редник, който се връща с фалшиви ефрейторски нашивки, за да очарова момите в свидното родно село.

  Изплащаме греха на цялата нация за овчедушието, за мижитурството, за смахнатия ентусиазъм на агитпропчиците и партийните секретари, които с пламенна гневна реч вдъхновяваха неопитната младеж по села и градове на България да замеря с гнилоч, запъртъци, буци кал, спечена пръст и цветисто звънки ругатни не кого да е, а именно трудолюбиви, уредни, предприемчиви стопани, титулувайки ги с прозвищата "кулак" и "враг на народа". За илюстрация на такъв род вдъхновение, което си е вакханалия на омразата, може да послужат и такива стихове:

    От днес заебавам държавата,
    тя от мен не изпитва нужда.
    Ще си метна кура на рамото,
    твоята я вземи под мишница
    и да отпрашим отново двамата
    към някоя солунска митница.
    Ти – безразсъдница и безсрамница,
    аз – да не говорим за мене
    и да преминем онази граница
    на безглаголното ни търпение.
    Нека оная, трицветната, хленчи
    като смачкан априлски олук…

  Разбирам болката, разбирам гнева на т.нар. лирически герой, но защо тази злъч, не е ли именно това цел на всяко мракобесие – да ни уподоби на себе си, на своя жалък цинизъм?! С всичкото ми уважение към автора на въпросните редовце не мисля, че има нещо за възхита тук, колкото и да съм със сърцето си на негова страна, колкото и да ме изкушава гняв*******. Ей тъй, в подобен омерзителен стил, по същия начин на отношение към човека в равна Добруджа по селата разкарвали истинските стопани. Натоварени в каруца, наблъскани по неколцина в каца, с омазани в катран и фъшкии лица и дрехи, и всеки – с табелка на врата: "Аз съм кулак – народен враг!" Диктисват, значи, каруцата сред мегдана, срещу кръчмата, изтъпанчва се партийният секретар с жарко слово за световния капитализъм, прогреса и щастието, а младежта и селските лумпени, мързеливците, местната простотия с кикот и презрение мятат по онези хора в кацата запъртъци, пръст, всякаква гнилоч. Това е другото лице на България, която руснакът академик Дмитрий Лихачов (1906-1999) нарече "държава на духа" и за което противно лице чужденците не е задължително да знаят, но ние не бива да се правим, че не го знаем. Оттам до чалга-културата и шоуменската гавра с национални ценности пътят е широк, удобен и добре утъпкан.

  Какво унижение! Не да те убиват насаме, не да ти трошат костите насаме или да те принуждават сам да си копаеш гроба накрай село, а това издевателство над честния, съвестния стопанин – то ми се вижда най-жестоката гавра, защото е пред ухиления до уши селски ратай, щастлив да се види "гробокопач на Старий свет", както реди Димчо Дебелянов, или Христо Смирненски, а и – да му се не надяваш, такъв фин характер в лириката като Николай Лилиев. Аргатинът на селския мегдан, изскочил подпийнал от кръчмата, романтичният изверг над стародавния ред и традиции. Имаме още доста да плащаме! И не е виновна ни чуждоземната армия, не са ни виновни патетичните речи на новооглашения лидер и вожд, колкото е страшна вината на онези извисени умове на нацията, които са имали влияние върху общественото съзнание, но предателски и страхливо са замълчали или направо са търчали да се подредят в стройните редички под партийния байряк. Има мълчание и… мълчание. За втория тип мълчание говори примерът на поета Атанас Далчев (1904-1978), забранил си в течение на десетилетия да публикува изящната си поезия.

  Изродили ли сме се последните две-три поколения българи? България не е губила толкова много млад народ в най-добрата му възраст през всичките свои катаклизми и войни от последните осемстотин години след краха на Второто българско царство на Асеневци. Продажна, мизерна, квакаща, навирила нос интелигенция! Имал основание Захарий Стоянов (1850-1889) с огромно подозрение да гледа изпод вежди речовитите сладкогласни многознайковци, дезертирали от собствения род, замаяни от амбиция да се възгордеят в суетна слава и в името на онова умозрително всенародно щастие Свободата, но както само глупакът я разбира – слободия изобщо, без отговорности.

  Подгизна българската реч от аргатския ни манталитет. Моите приятели пенсионери не казват: "Иде време да си вземем пенсията", ами "Иде време да ни дават пенсията". По села и градове все това се чува: "Кога ще ни дават еди що си?" или "Защо още не са ни отпуснали еди какво си?" Вече за синоптичната прогноза коментарът е: "Снощи по телевизията времето за днес и следващите дни ни го дават дъждовно".

  Около началото на възхода като "вожд и Баща на народите, гениален ръководител, знаме на световния пролетариат и прочие" Йосиф Сталин (1878-1953) ей това говори на съратниците си, предавам по смисъл, на руски звучи по-красиво. "Виждали ли сте как пилците наобикалят мужика изгладнели, вперили предано очи в крината с жито? Политиката ще е успешна, когато народът се приучи като кокошките да се върти все около ботуша на управника. Дадеш ли му повече, ще навири глава! Най-важното е да даваш по толкова, че винаги да ходят гладни, да те гледат в ръцете, да те слушат, да са ти предани и благодарни, че ти единствен на този свят се грижиш за тях". Странно ми е как този заклет индивидуалист и буден ум нашият българин така чинно е усвоил кокошия рефлекс от урока на великия осетинец. И ще продължим да си живуркаме в очакване някой отнякъде нещо даром да ни даде, да ни почете с трошица сухоежбина, докато не проумеем, че в живия живот, онзи, който незаслужено ти дава, те заробва, а за честно изработеното човекът отива не да му дадат, а да си вземе своето********.

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 11 sep. 2020

Илюстрации:

- 2020, премиер на България през последните десет години.

- 14 юли 1945, Уинстън Чърчил, Хари Труман, Йосиф Сталин.

–––

* Ф. М. Достоевски, "Престъпление и наказание", бълг.изд. 1981 г., с. 27.
** Клаус Ман, "Мефистофел", бълг.изд. 1982 г., с. 307.
*** Днес един от най-луксозните и скъпи курорти на Европа.

**** Наука за небесните тела и тяхното развитие.

***** Ортодоксията, т.е. източното православие следва с достойнство и уважение към човека Посланията на Иисус Христос сред многообразните версии на християнската религия (католицизъм, протестантство, лютеранство и пр., без да говорим за редицата модерни напоследък ереси).

****** Т. Ман, "Вълшебната планина", бълг.изд. 1972 г., с. 40.

******* Възраженията ми срещу автора на стиховете не са от лирическо естество, те не касаят естетиката, където: въобразявам си може би, вероятно сме и съмишленици, а са от сферата на етичното – от област, където иде реч за предателства и прекрачване на правила. Това – за сведение не само на тесния кръг почитатели на гневния поет.

******** Из посланието на ап. Павел до римляни, гл. ІV, ст. 4: "На оногова, който работи, заплатата се вменява не по милост, а по дълг". Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (240.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (240.) 

   Дали нещо се е случило, ако никой не го помни?*

  26.09.2000. ТЕНЕКИЕНИЯТ БАРАБАН

  Ключ за подхода към темите в "Младите хищници" е сборникът стихове "Кардиф", опит да представя съчетанието на Аполоновото разсъдъчно начало с Дионисиевата вакханалия на страстите. Уравновесеността като смирение пред събитията – от една страна, и бушуващите бесове, като очевидности на битието – от друга. Обсъждайки настоящето, принудени сме да отправяме доверчив поглед към оскъдните сведения за нашето народностно (българско) минало, и то не изолирайки го, а поставяйки го в контекста на двехилядигодишната европейска и световна християнска цивилизация. Гордея се, че съм българин, не защото съм българин (нещо особено, отличаващо ме от другите етноси), а защото моята история е допълваща и съществена, според мен – част от Голямата обща история на Балканите, като детайл от културата и традициите на Средиземноморието, на жизнерадостния приветлив Юг – за разлика от навъсения разсъдъчно хладен Север. Дори умозрителността сред нас, живеещите на Балканите, носи соления лъх на топли морета, слънчеви тучни поляни и наивна съзерцателност, присъщи на Античността. Лесни сме за завладяване; непосилно трудно е да ни държи в подчинение каквато и да е върховна власт. Повече склонни сме да отхвърлим и да отречем, отколкото да се съгласим. Ала защо ли да смятам, че това ни е недостатък? 

  Творческото начало винаги се корени в някое отрицание – което вероятно не ще да са разбрали дори духовните ни водачи – писатели и политици от последните двеста години подир Паисий. Отрицавайки, българинът – като народностен характер, освен реплика срещу рутината на религията и на установеното (статуквото) е призив, апел, подтик към градивно съзнание. Лишени от своя държава, продължили сме в течение на 482 години подчиненост външна, материална, с ревност да обграждаме мечтата си за свят на хармония, за разбирателство от духовен тип. Това, което зоват овчедушие, всъщност е повърхността, форма; само не и слабост, а качество, че сами себе си ние, българите, може би единствени в света, който познавам, сме най-върлите на себе си отрицатели. Фактът, че този самокритицизъм не ни погубил, какво трябва да говори?

  Елементарният, посредственият пази прашинка да не падне върху лъскавото му от пот самолюбие, и с това издава колко страхлив е да не го разберат какъв е всъщност. Е, това не може да се рече за преобладаващия типично Български нрав.

  11.10.2000.

  Нужна е доста посредственост, за да кажеш "Аз съм гениален" или да се показваш в обществото като паметник на самия себе си, светъл образ на тариката сред нашенци, които любопитно се навъртат покрай всяка власт. И как високопарно звучи гръмкият нищо не казващ пасаж! Ето напомпано с показността си творение на гръмката фраза. Преди някакви двайсетина години по повод тази толкова ярко посредствена работа съм си отбелязал в бялото поленце отстрани: Твърде патетично, за да му повярвам.

    На свободата верен рицар
    – ще прекосявам своя век
    със устрема висок на птица
    и със размаха на човек.
    Изгнаниците ще повторя
    със всички болки и мечти.
    Със всички ветрове ще споря,
    гласът ми в мрака ще кънти.

За да приключи със сакралното вричане:

    …ще звъннат огнените струни
    и гневно ще отронят звук.
    В един тържествен Втори юни
    ще вдигнат яростно юмрук
    и устните ми ще потръпнат
    чрез думичката: С в о б о д а!
    И ако живите не тръгнат,
    аз мъртвите ще поведа.

  Къде ще води мъртъвците дявол го знай, обаче звучи бойко и кухо като тенекиено детско барабанче. Но не дразни ли повече от възгордяването "скромността", или по-точно казано: скромниченето като поза на стремящия се към обществено внимание с лицемерно приклопени клепки, приведени раменца и сведена кратуна! От двата типа артистичен характер първият ми е по-симпатичен, че поне ме предпазва от фалшиви илюзии спрямо героическата персона на лирическия аз. Едно чудесно стихотворение има този сякаш вечно напомпан автор, и то ми звучи като сълза на покаяние и любов – "Балада за момичето от село", присъстващо и в по-предишния сборник на автора от село Рогош, Пловдивско**, бих го включвал във всяка антология на съвременната ни българска лирика. Жалко! Някой идиот му втълпил на пойета, че плоските тенекиени стихове по-добре го представят. Достатъчно е да се сравнят двете споменати работи, за да се усети живото дихание, драмата в едното, и тенекиеният брътвеж при другото.

  Човеколюбивото, като качество, би следвало да е уравновесено, а не угоднически наклонено към нашето внимание. Вдъхновителите почти непременно са оказващи в прекалена степен натиск да излезем от собствения си ритъм и възгледи; претенциите им са спрямо личното наше право на избор. В този смисъл вдъхновителите са сред главните ограничители спрямо свободата на човека и личността, независимо за чия кауза призовават. Категорично съм за обръщане на човека към собствената глъбина (доколкото я има), стане ли дума за избор на това или онова!

  Изпитвам доверие и стремеж към генетично заложената у всекиго от нас позитивна енергия и стремеж към творчество. Да би надделявало Злото, човечеството отдавна да се е самоизтребило. Да, отрязъци от Голямата човешка драма са били и пак ще се режисират от Злото, но то е само докато се активира положителната духовна енергия, обновяваща представите ни за живота и Вселената вътре в нас. Актът на творчество е не когато авторът си пише творбата, а в онзи случаен миг, когато читателят влиза в интелектуално съприкосновение с нея. Библията лежа четири години библиотеката ми, след като я купих, и навярно стотици и хиляда години, след като текстовете й са били написани, за мен обаче тази Велика книга стана върховен творчески акт именно по време, когато внимателно се захванах да я чета и доработвам в съзнанието си на простосмъртен, съпоставяйки я с изводи от собствения си жизнен опит. Който твори, вече е извинен за дързостта и странностите си; в негова чест ходатайстват творбите му, особено когато подтикват към диалог собствената ни любопитна и строга съвест.

  Добрички, възпитани, ама не създават диалог! Е, тогава кое им е доброто? От друга страна, и гръмките плоски стихове нито свидетелстват за човечност, нито осмислят драмата на собствения ни живот. Магарешкият трън е разкошен именно с бодлите си и с най-нежното може би цветче на света, срамежливо заничащо като момино оченце иззад настръхналите тръни и нокти.

  12.10.2000.

  Оптимист – това е човек, на когото току-що му е изгоряла къщата, а той се радва, че спасил невредим фикуса от хола. Песимизмът у Шопенхауер (както го представя Исак Паси***) ми се вижда позьорски, пресилен. Мога да го приема единствено като детайл, като реплика, ала в никакъв случай за основа на философски, обобщен възглед. Така понякога, на събрание, скача някой див курназлия, зареден като автомат Калашников с лошото си настроение; в смрадта, която посява наоколо си, съзирам обаче именно творческия импулс; глупаво е елементарно да го оспорваш – защото неговото лично право за свобода на избора, на волята, на мнението (колкото и парадоксално наглед!) е и свободата ни на избор, на воля и пр. Имам слабост към подобен род кавгаджии може би понеже въображението ми ги проектира като версия на утрешни апостол-Павловци на християнската нежност. Дори позиращи, те внасят живец да се отстоява не отвращението, а състраданието и възхитата спрямо човека. Когато домът ти е бил опожарен, съсипан, естествено е да откриваш смисъл дори в радостта, че ти оцелял единствено фикусът в хола. Странно, но е толкова човешко!

  Отзвук от детството – предпочитам екшъни, в които Доброто ченге надделява над злодеите; макар и наивен, този модел ми е мил и необходим: вдъхва ми оптимизъм. Тъй че мизантропията у Шопенхауер не ме притеснява особено; продължавам да си живея с илюзията, че няма как малко преди финала, а може би подир моята смърт – Доброто отново ще тържествува върху сцената на живота. Безпочвен оптимизъм ли ще наречете това? Ами това е необходимият като кислород за огъня оптимизъм, за да продължа да живея. Човекът, злобен и в червата си, сам си подписва смъртната присъда, сам си ръфа плътта. Кому е нужно това! В песимистичната философия не откривам толкова отчаяние, колкото недоимък на енергия за творчество. Доказва го съдбата на Артур Шопенхауер, останал си докрая в ролята на Савел Разбойника.

  Волфганг Борхерт****, завърнал се изтощен и болен от войната, умира 26-годишен в базелска клиника (Швейцария), малко след като съм се родил; издъхва на 20 ноември 1947 г. Разказът му "Жълтурчето" за група млади затворници, сред които разцъфтява любовта и възхищението от мизерно цветче, изникнало изпод едрите груби камъни на затворническото каре за разходки, този разказ на родения в Хамбург В. Борхерт ми иде наум, докато чета пасаж от "Светът като воля и представа" на Шопенхауер (1788-1860), завършена като философски трактат през 1818 г., когато Артур Шопенхауер е 30-годишен. Ето Шопенхауер какво казва:

  Ако и най-закоравелият оптимист мине по болниците, лазаретите, килиите за разпити и изтезания, затворите, бордеите на бедняците, по бойните полета или местата за изпълнение на смъртните наказания, ако види всички тъмни обители на нищетата, дето тя се крие от хладния взор на любопитните, той в края на краищата сигурно ще разбере какъв е този най-добър от всички възможни светове.

  Съпоставям 30-годишния (в 1818) Шопенхауер с 26-годишния (в 1947) Борхерт:

    Бих искал да съм фар в нощта и вятъра –
    за дребни и големи риби,
    за всяка лодка,
    а пък самият аз
    съм кораб в беда! –

И какво се получава от тази съпоставка! Срещу твърдението на Артур Шопенхауер – жизнелюбието е най-силно и най-остро се чувства именно в най-мрачните подземия на изпитанията; страданието акумулира оптимизма като мечта, вяра, отправна точка. Край вратите на затворите мирисът на свобода е най-свеж. Изстраданият оптимизъм, ето кое ме възхищава. Волфганг Борхерт би могъл да ми е баща: роден е през 1921 г.; през 1922 г. е роден баща ми, дърводелецът, най-малкият от петимата харманлийски братя. Двамата, Волфганг Борхерт и баща ми, са се сражавали от противоположните окопи на една и съща война, една и съща фронтова линия ги деляла. Това е! Не мога да понасям оправдания, хленч пред жестокостите на съдбата; изобщо, противна ми е слабост, маскираща се с рицарските доспехи на песимизма, пък дори и представена в изящен стил сред аплодисментите на духовни титани като Томас Ман***** и прочие.

   ПРОДЪЛЖЕНИЕ:

  14.10.2000. 

  Твърде оскъдно е това което знам за Зигмунд Фройд (1856-1939). Което напипвам в сферата на подсъзнателното, дотук са си основно моите лични наблюдения и изводи, резултат на любителски, донякъде професионални занимания (основно с литература и публицистика). Но още в началните абзаци от статията за Зигмунд Фройд*, откривам повод да си мисля за информацията, т.е. за Истината или божественото около нашия разумен, яко логически устроен материален свят, от което всеки би могъл да изтегля познание, вплитайки го в разни форми с материал, заимстван от личния свой опит. В бележка към сборника си "Кардиф" (стр. 95) съм отбелязал: "Отсъствието на разума и логиката, на целенасочения подход е нишката, свързваща тук изложените работи. В древни времена на поезията гледали като на вид магически заклинания". Аналогична е репликата на Зигмунд Фройд, прекъснал оратора, жарко възхваляващ го в чест на 70-годишнината му: "Преди мен поетите и философите откриха несъзнаваното. Това, което аз открих, е научният метод, с който несъзнаваното може да бъде изследвано".
Защо надушвам плесен, сякаш прониквам в старо тресавище? Палавото любопитство не се ли заиграва с Нещо, криещо разрушителна мощ! Не е ли това част от опасните и болезнени истини за човека и човечеството, заключени зад седем печата, споменати в Йоановия Апокалипсис (Откровение)?

   15.10.2000.

  Българската земя, населявана от хора с Български манталитет, обичаи, традиции, минало, реч… все ни дава сигнали да не униваме, да не хленчим. Народ се лесно не затрива! Селяни от Пейково, нейде в Странджанския балкан, си построили параклис, и понеже по онова време – преди около осемдесет години, селото им не се и казвало Пейково, пък било и в турски предели, па каненият за освещаването поп се уплашил да изпълни християнския ритуал, та не дошъл. Тогава пейковци нагиздили в одежди, бутафорно напомнящи владишкото облекло, един от своите ячки овчари, турили му вместо попска калимявка бакърен съд на главата, връчили му железен дилаф вместо владишки жезъл, наметнали го с козяк вместо епитрахил. И така навръх 12 септември 1912 г., навръх християнския празник Малката Богородица с буйно веселие, с песни и кръшни хора и обща трапеза параклисът бил по народному осветен не пред клира, а пред Бога и света. Каква е тази Българска сила? Има ли власт и мизерия да я спре!

  Когато по Тодор-Живково време християнските манастири, черквици и параклиси в областта били изоставени, разграбени, яко съсипани поради нехайство или страх от някой начетен партиен доносник, единствено това свидно местенце продължавало да мъжди: грижели се за него неколцина от рода на онзи полуезически-полурелигиозен някогашен владика. Сънувала била млада жена от рода извор с лековита вода, бяла кобилка, в дълбока локва затънала. Пък и кобилката се преобразила в момиченце, то пък рекло, че е Малката Богородичка и т.н, и т.н. Доплака ми се, като го преписвам на компютъра. Та там сторили градежа, дето сънят подсказал.

  Какви комплекси избиват квакащите днес по стъгдите на държавата?! Какъв е този жабешки концерт от насилващи се да ни се докажат: от лъжливи политици до мастити поети? Толкова жестоко е поломяван Българският ни корен, че съвсем не се налага да се перчим: величието ни е в унижението ни. Държавата ни е отвратителна, подла, и тя май винаги си е била такава, но Българщината и българското пак оцеляват, дами и господа европейци, колкото по-нищи духом са политиците тук и техните гласовити адвокати пред строгото обществено мнение на народа ни.

  Извор, па тресавище, па бяла кобилка затънала, тя – дете момиче, то пък – Малката Богородичка... От какви дебри на подсъзнателното се явяват тези образи в сънищата именно сред най-жестоки изпитания? Ровне ли човек, все ще изкара на видело някой знак, някой важен нишан, че коренът ни Български и Тракийски надълбоко е, жизнен е, от осем хилядолетия не е пресъхвал, нещо говори, за нещо настоява, стига да има кой да се вслуша в послания, просмукващи се от Небесата към нас, живите днес.

  17.10.2000.

  "Любов въпреки всичко" от Явор Яворин, избрано, както пише на корицата между две графики: мъж и профил на млада жена. Вчера в кафенето почти си изпросих книжлето от поета и той го надписа: "На Г. Б. с приятелски чувства! Автора". Подаряването на собствения сборник лирика, още повече – на книга, издадена на свои разноски в тези наши прекрасни години, е ритуал, т.е. нещо по-особено като жест. Такива жестове сродяват пишещия с четящата публика. Личният ми проблем в случая е как да поднеса възраженията си за "стихове", които нямат нищо общо с поетическото изкуство. Значи, да уважим пишещия заради хубавото намерение изобщо да сътворява образи на любовта, но и да му дадем повод да се взре в книгата си през нашите пристрастни, разбира се, и претенциозни странични мнения за литература и литературните й ценности. Отбелязвам си зрънца поезия, които ми се нравят заради съчетанието между образ и философска находка:

    Обичана жена да те пороби.
    В подобен улов има улов (стр. 4).

    Не искам той да е затворник.
    Любим е всичко, ала не съпруг (стр. 13).

    Смрачава се без теб, Любов далечна (стр. 16).

    Замина си, и Пловдив опустя*** (стр. 18).

    Не може никой никого да съди,
    щом някой влюбил се е силно, лудо (стр. 19).

    Един божествен малък карнавал,
    по който още споменът гори (стр. 22).

    Една жена като самотна чапла.
    С примамващ тен и подивяла плът... (стр. 29).

    Катунът на моите чувства... (стр. 36).

    Любов назаем няма... (стр. 51).

    ...богат на обич и на болка,
    на блатен присмех... (стр. 53).

  Останалото е удобно, доста лесно за отричане, но не ми се говори за него. И не поради сантиментални причини, а понеже съм пристрастен към онзи скъп рядък тип сериозни диалози, където за изкуство се говори добронамерено, с великата представа колко трудно е да го сътвориш, да го огласиш пред света, раздвоен между собственото си тщеславие и риска да бъдеш охулен от нечие гръмогласно високомерие.

  Обсадени сме от кич, представящ се за изкуство. Ако преди безпомощността се бронираше с т.нар. партийност чрез сръчно римуване и ритмуване на ядни строфи, громящи еснафа или още дявол знае кой враг на Партията, днес тази неспособност за творчество ни се поднася като стил, разчупващ оковите на правила и мерки, осветени от зараждането на цивилизацията ни, та до днешното наше време за велики подвизи. Някогашните най-бойки поети избледняха, състариха се и се сбръчкаха, погрозняха, престанаха да се правят на чудаци, да изригват в пространството жарките си крилати фрази. Някогашните ни любимци в Театъра на суетата! Чувам гласовете им: уморени, уравновесени, най-после човешки. Ала стари мяхове с изветряло и слабо вино са те... Умълчаха се, одрямаха се, и не лирика, а пространни интервюта или трийсетина реда за седмичната рубрика във вестник за пенсионери, това чета от някогашните горди и романтични артисти на моето поколение четящи българи. А другите, къде са другите! Честно казано, те са си тук, и какво правим ние? Бързаме да ги изкушим да турят пак театралните доспехи на рицарството. Не е ли по-готино да ги видим каквито са, и без предвземки и без онези вехти Ботевски красни пози с двуостра тънка сабя в ръка?

   28.10.2000.

  Искали да ме видят; и по каква причина! Да придобиели визуална представа що за птица е авторът на тези опуси. Пука ми, разбира се! О-ой, как гали тщеславието едно таквози ми ти искане! Е, бива тогава, кажете им, че съм зает, ужасно ангажиран (по-изискано звучи), непрекъснато пътувам извън България (макар честно казано, да не съм напускал бетонния си кафез поне от три години насам, от 50-годишнината, която празнувах в компания на знойната Re. и семейство Ряпови край морето в обраснало с бурени и тръни напуснато от заможните летовници летовище отвъд Созопол). Кажете им, значи, ако продължат да настояват, че имам дълга козя брадица и щръкнали уши, крив нос, силно окосмен съм, ситен на ръст, воня по-зле и от пор, имам копита обаче вместо нозе и съм с рога "под шапката широкопола"****. В моя случай видът разваля илюзията на онова, което публиката би желала да види. Удари я с юмрук между очите тази нафукана публика, и вместо да ви се ядоса, тя ще процвили от радост. Голямата манипулация (очароването) е не в скрупульозно натрупване на детайли от "истина", а в ироничното, хем подхвърлено нехайно уж. Ами ти, простосмъртни, за тях си Иисус: защо са два тона паламуд, когато по-сити ще са, ако ги нахраниш, всичкото пет-десет-стохилядно множество с две рибки цаца само!

  Кагот, от френски език, означава: лицемерен набожен тип, пък Die schoene Seele от немски ще рече: красива душа. Задължително ли е поетът да е съчетание от тези две части? Доста му се дразнех на Мигел де Унамуно (1864-1936), както го представя Исак Паси в книгата си. В крайна сметка, оказа се, Мигел де Унамуно, баск по кръв, испанец по самочувствие, е писал нещо, което мимоходом вече съм написал някъде в есетата от темата "Въведение" – в частта, озаглавена "Младите хищници"... Ето го това общо!
"Да – пише Мигел де Унамуно, – аз съм испанец, испанец по рождение, по възпитание, по тяло, по дух, по език, та дори и по професия и занятие. Преди и над всичко аз съм испанец. Моят испанизъм е моята религия, а небето, в което искам да вярвам, е една божествена и вечна Испания, моят бог е испански Бог, богът на нашия спасител Дон Кихот, един бог, който мисли на испански и на испански е казал: Да бъде светлина! И словото му бе испанско...*****

  Какви комплекси за малоценност у горкия дон Мигел! Мечтае да испанизира Европа, да я превърне в нещо повече духовно, отколкото материално. Та отново си помислих изреченото по-горе: Толкова жестоко е поломяван Българският ни корен, че поне не ни се налага да се емчим пред света... Величието ни е в унижението, на което пак сме подложени. Държавата ни е отвратителна, подла... но Българското пак оцелява, даже става по-жилаво, колкото по-нищи духом са управниците и пишман политиците тук. 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 10 sep. 2020

Илюстрации:

- Председателката на Народното събрание.

- България в уюта на показната демокрация.

–––

* Вж. https://www.vesti.bg/lyubopitno/kvantov-paradoks-mozhe-da-promeni-predstavata-ni-za-realnostta-v-koiato-zhiveem-6114623

** Т. Чонов, сб. "Сълза", изд.1983 г.

*** Сб. "Тревожен кръг”, изд. 1980 г.

**** Исак Паси, "Към философията на живота", с. 68-70.

***** В. Борхерт, сб. разкази "Нали нощем плъховете спят", бълг.изд. 1965 гс. 19-35.

****** Имам предвид романът на Т. Ман "Д-р Фаустус".

ПРОДЪЛЖЕНИЕ

* И. Паси, „Философията на живота”, с. 217-260.
** Епизодът с освещаването преписвам от вече цитираното есе във в. „Арт-клуб” от дек. 2000 г.
*** Напомни ми фраза от Френсис Скот Кей Фицджералд (1896-1940): "Когато излезе от гарата, Ню Йорк му се видя странно пуст", с. 8 от сб. разкази "Диамант колкото хотел "Риц", бълг. изд. 1991 г.
**** Фраза от едноименното ключово стихотворение в сб. "Кардиф".
***** И. Паси, цит. съч., с. 313. Бел.м., tisss.