ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (422.) 23.10.2017. ДЕЦАТА НА УЛИЦА "НИШ"
Писането за мен си е като дишането, ама и разговор с живи и мъртви. Както славеят на четирийсетгодишната липа пред балкончето ми нощем по неведоми за мен канали разкодира посланията на собствената си природа, за да ги озвучи чрез мелодия. Чел съм, че мъжкият при птиците, като и при животните, ползва звуци да привлече някоя разгонена женска, но и с цел да предупреди другите мъжкари от своя вид, че това тук е частна територия, да маркира присъствието си на стопанин. И си мисля напоследък с какво ли пък човеците се отличаваме от фауната и флората, а дали редичките думи, въздишки, обяснения в любов със стихове, кикотене или възклицания не са начин да отвоюваме нечие внимание, което смятаме за твърде съществено лично за нас!
Заранта започна слънчева, а към осем облаци надвиснаха и от полето полъхна дъх на влага – предизвестие за дъжд... Нещо не ми спори тази утрин. Решил бях да опиша как живеехме, когато родителите ми са били едва трийсет-трийсет и две-тригодишни, когато сестричката ми Ели бе още пухкаво бебче (1954-55), или дори когато още не се беше родила, и тримата, значи: майка, татко и аз, обитавахме мизерно обзаведени и с нисък таван двете потънали в мрак източни стаи от общо четирите в избата на улица "Ниш" № 4, а в съседната къща и пак вкопани в земята, единствени като нас на тази пловдивска уличка от осем къщи, с мижаво дворче всяка, живееха двама пришълци от Родопите – престарелите дядо Григор и баба Тодора.
Синът им бе осъден от "Народния" съд, разминал се беше на косъм от разстрела, а после и с доживотна присъда се бе разминал, за да излезе след тринайсет години на свобода. "Закачила го амнистията" – шушукаха тук в махалата. Този едър, като че ли срамежлив и лъчезарен мъж някога бил капитан на полицейска ловна дружина, която преследвала шумкари (партизани) в Балкана преди "славния", както ни внушаваха в училище, 9 септември 1944 г. Не си оцапал ръцете с кръв, а самата му длъжност вече била основание да бъде жестоко наказан от Новата власт. Укривал се месеци, докато се оттече кървавата слуз от лапите на новите властници. Пък после отишъл сам да се предаде в милицията.
Жена му на чичо Васко обитаваше със сина им горния етаж, свекърът и свекървата, значи, слезли бяха от Родопите в моя Пловдив при снахата и внука си Горчо (Григор). Леля Дафинка шиеше за съседите от махалата и така си осигуряваше хем средства за прехрана, хем възможност чат-пат да изпраща колети на своя затворник. Старите или родопчаните, както ги наричахме в махалата, често ни канеха нас, десетина хлапенца от околните къщя да ни гощават с паничка бяло сладко и чашка вода, плюс ароматно кафенце във филджанчета колкото напръстник.
Насядали сме по застланите с халища, дебели овчи губери и китеници диванчета в техния тесен сутерен, па дядо Григор засучи мустак, радва ни се, пита: "Е, дечинки, с коя тамбура да ви посвиря?" Побутваме се ние, кискаме се в шепи и се чудим: че коя наистина от наредените по дървените полици да изберем! Пък той посегне към една, поеме я нежно, гальовно прокара палец по струните й, върне я на мястото й, па след няколко опитвания снеме тамбурата с дълъг тъничък гриф и лакирана резонаторна кутия, напомняща кратунка за баня. И цъмън-цъмън, засвири на онази макина някоя родопска, дето в момента му е на сърце, подходяща за настроението му, попрокашля се, огледа ни изпод рунтавите си нависнали вежди и... запее.
Тъжни, родопски му бяха песните, протяжно тъжни или весели, скокливи. Родопска му дрехата, достолепната му осанка на добър и строг хубав човек, който знае онова, което тепърва имало и ние да узнаем – за изменчивата човешка натура, за любовта и здравето, за разкоша да си млад и жизнен, за тъгата по любов, за мечтите и смъртта, за суетнята и мимолетното, за мераци и хубосии в този наш греховен, подвластен на илюзиите и лудостите си свят.
Цвета и Костадин Дърварови ни бяха хазяите; дядо Коце държеше частна шивашка работилничка на улица "Гладстон", куцаше с единия крак, беше като че ли с дървена протеза, понеже в общия кенеф на двора висеше стол с дупка, да го ползва бай Коце. Прибран човек, вдаден в занаята; не съм чул глас да повиши – за разлика от жена му Цвета, която си беше кавгаджийка, а и за разлика от по-голямата, първата от двете им щерки – Раша и по-малката им ведра и кипра щерка Ването (Иванка). Фактът, че Раша Дърварова се омъжила за партизанин, караше устатите оправни жени от махалата да си замълчават пред невъздържаните просташки приказки на Цвета. Същата тази едра и груба жена плискаше помията си току върху мен, когато седемгодишен избутвах от тъмната изба бебешката количка със сестра ми Ели на огрения от пролетното слънце двор под балкона им. От влагата в сутерена бебчето преболедува рахит; когато майка ми имаше да шета из къщи, повиваше бебчето като козунак, връчваше ми шишенце с биберон и ме пращаше на двора. Слънцето помагало срещу рахита, та висях по час и два край повитото бебче, когато денят се случеше слънчев.
"Шта прата дъ чукъш камани, в таз тенджура кокалити да ти варят дано!" – квакаше Цвета Дърварова, докато в голямата тенджера, в която майка изваряваше прането, си мия нозете на двора, или "Шта науча аз теб къде серат гладните!" бяха все лафове на Цвета. Беше ми забранила "да влача" приятелчета хлапета у дома. Веднъж в двора се вмъкна Маринчо, внукът сирак на дядо Марин Каменаря от къщата на ул. "Ниш" № 5, и Цвета връхлетя като змей върху момченцето, изу си налъма, и с налъма блъскаше шестгодишния ми връстник, а към мен с пяна на уста крещи: "Повече чузди хлапетии в този двор да не виждам". Съседите преглътнаха синините по техния сирак, без зъб да обелят. Татко му на Маринчо – чичо Велко, и той каменар, бе як, едър; най-малкото би могъл да я опердаши усойницата.
Зетят-партизанин Пано Троплев всяваше притеснение у съмахленците, и не понеже се е държал извисоко, а заради стряскащия факт, че е Човек на властта. Бил едва на шестнайсет Пано от с. Чоба седмица преди Девети (септември) търкалял се в корията над село с партизанския отряд, та вследствие този съдбоносен факт години по-късно държавата го изпрати в Москва да се изучи за военен началник, шушукаха си бабите в махалата. В онези гладни зимни месеци напереният трийсетинагодишен Пано, дошъл си по Нова година във ваканция от военната академия в Маскве, седнал на стълбите, ни учеше с по-големия му син Видко да приказваме по руски. "Вам гаварят, сволачи", "Спасиба, маладец", "Ну, иди сюда, маладец", "Харошая девочка", "Пажалуста", "Буд гатов", "таваришчи", "Чорт возмьот", "Досвидания, друзя" и проч. от устата на Пано от село Чоба за пръв път съм ги слушал. Веселяк, мъж естествен – поне в детския ми спомен. Мъкнеше от Съюза армаган за двамата си сина Видко и Коцето самодвижещи се тенекиени самолетчета, камионче, танк, влакче, огромен като супник пумпал, който мелодично бръмчи, като му натиснеш дръжката да го задвижиш. Мотае ми се и досега из албумите доста замътена снимка, върху която курсантът от Висшата генералщабна академия на СССР в същия онзи двор, дето яде бой с налъм по главата моя връстник Маринчо, Пано е увековечил майка ми, когато изнася от тъмната изба пълния леген с пране за простиране.
Тъй рамо до рамо, гърбом едно към друго, живееха по онова време на тази прашна или кална, но буренясала пловдивска уличка семейството на някогашния капитан на жандармерийска ловна дружина и семейството на някогашния младичък партизанин от Средногорието. Като завърши военното си обучение в Москва, Пано пое с жена си Раша и двамата си сина, та се пресели в София, а когато го амнистираха след години, съседът чичо Васко, с помощта на баща ми, го взеха за мебелист в ДИП "Напредък".
–––
.jpg)
.jpg)
