ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (755.)
Детството е вълшебен сън с добри феи, но и с вещици. – Аноним (1947)
13 oct. 2004
ЖЕНИТЕ И ЦИВИЛИЗАЦИЯТА
Под нежната повърхност често съм съзирал страст и амбиция. Говоря за стремящите се към любов жизнени момичета, не за отпуснати, меки и безволеви души и телеса. Ренесансът у мен се прояви с интереса ми към момичетата, като представа за съчетание между Божествено и Бесовско. Момичета неизменно, винаги са били в основата на импулса и рефлекса ми за писане. От юношеството ми остана любопитството към особения им начин да виждат живота в детайли – да анализират, да драматизират всичко, до което се докосне душата им, едва прикрито и безпощадно да делят сферите си на влияние, сами – и често неосъзнато, да избират от общността на мъжете кого да направят свой принц на сърцето си първо, после на тялото си, умението или неумението да поднасят женствеността си като скъп дар, изкушението сами да се предлагат като стока за продан или в замяна на уют и сигурност, инстинктът им да раждат, слабостта им към малките деца. Дори фактът, че са толкова различни, и – основно: как добре умеят да играят ролята на безпомощни, когато всъщност са далеч по-силни и по-жизнени от нас, мъжете, в известен смисъл по-настойчиви при преследване на целта, по-отмъстителни, че дори и по-злопаметни.
Писането като творчески акт ми напомня за коитус, сливане на мъжко и женско в плътско опиянение, когато Материята приема да стане майка на Духа, приема да бъде мачкана, хапана, огъвана, допуска да проникваш в дълбините й, за да се усети заплодена. Творческият акт е подвластен на женствеността. Мъжете сме орачи и сеячи; плодна нива, обаче, е жената, младата жена, и тя – струва ми се, знае повече, по-добре от нас, мъжете, за Нещата от живота; докато мъжът е само идея, семе, което търси къде да се изстреля, за да приключи. Всичките ни мъжки геройства и плътски желания се свеждат до това, независимо какво разправяме и за какви се мислим.
Умът ми е бил зает с много жени – майка ми, сестра ми, със случайни и неслучайни момичета, с които съм делял легло, или с онези измежду тях, с които никога няма да съм, но са ме очаровали с нежност и женственост, с интуицията, интелекта си. Цивилизацията се развива и усъвършенства, променяйки отношението към жената или към Любовта, която включва и такива "подробности", като състрадание, тъга, закрила на унижените или слабите, блянове за свят на добронамерени човеци, на вярност, стремеж към чест и към истина, усет за човека отсреща, колкото и неприятен да е този отсреща в делата си. Ех, какъв извор на бликаща енергия си, Любов! И колко нехайни сме ние с теб!
Вали. Цяла нощ е валял дъждът. Вали от снощи надвечер. Този ръмеж тъй го обичам, толкова го обичам! Сякаш обгръща целия континент и го прави едно цяло. Дъждът ме връща винаги към ранното детство, когато пусках кибритени клечици в ручея край непавираната пловдивска уличка "Ниш" току в подножието на пловдивското Джендем тепе покрай шосето за Пещера, с което граничеше бедняшката ни махалица, между други две махали: македонската (бежанци от Македония) и махалата на вдовиците и сираците, на инвалидите от войните*. Било ми е забавно. С часове съм наблюдавал съсредоточено как всяка суха клечица в шуртящата вода си проправя път, единствения си път, толкова различен понякога от пътя на нейните посестрими!
Ама кога бе това? Било е някъде около 1953 г., когато сестра ми още не бе родена. Значи, майка ми е готвела, шетала е нещо там долу, във вечно потъналата в полумрак изба, която обитавахме (девет бетонни стъпала, циментова площадка и още едно, по-височко стъпало, докато се озовеш във вечно потъналото в полумрак салонче. А баща ми е бил, както всеки Божи ден, на работа в мебелната работилничка на Иван Радичев, където се беше издигнал в занаята от прост чирак до калфа. Даже си имаше вече и Майсторско свидетелство**, в позлатена рамка окачено в кухничката над тезгяха с приятния мирис на талаш, варен туткал и препържено олио.
Сградата на онази работилничка – олющена, грозна постройка, и досега си е на улица "Франклин Рузвелт" № 10, пресечка на дългата, извеждаща към центъра на Пловдив улица "Уилям Гладстон". В онези отдалечени от днес 1953 и 1954 година сякаш непрестанно валяха дъждове. Зимите бяха с огромни преспи сняг, тогава като че внезапно по улиците се появяваха шейни с конски впряг. Приказно звънтяха звънчетата на конската сбруя в пръхкавия сняг. Не ги виждаш, а пиринченият им звук се носи на талази към теб. През пролетта дъждовете не спираха по цели седмици. Марица на два пъти придойде чак до булевард Руски, почти до центъра на града. Постилахме намотани на масур черги и стари одеяла на стълбището към избата и водата от уличните гьолове не успя да нахлуе до нас, там долу.
Устните ми посиняваха от студ. Зъзнех. Бях често едно самотно хлапе на улица "Ниш", край някогашното Пещерско шосе, по което военни коли громоляха денонощно, по което шосе войниците от близките поделения излизаха с оръдията, танкетите и камионите или се прибираха от бойни учения по околните кърища и планини. А мен, хлапето, ми беше ужасно интересно с клечиците, плуващи по течението към... шахтата за смет.***
Човекът с китарата, баща ми
Plovdiv, edited on 11 oct. 2021
Илюстрации:
- Пловдив, 1944. Майка ми, студентка в Учителския институт.
- Костенец, 1964. Баща ми, който не знае да свири на китара.
–––
* Наричаха го "Инвалиден" (квартала на инвалидите от войните, вдовиците и децата на загиналите фронтоваци). Земя им отпуснали безплатно в чертите на Пловдив, за да си построят къщурките.
** Майсторското свидетелство след успешно издържан изпит по мебелно столарство през 1946 г. висеше във варакосана позлатена рамка зад стъкло току над тезгяха в кухничката, където майка ми готвеше на примус, а в събота и след обяд в неделя баща ми изпълняваше поръчки за мебели.
*** Седем-осемгодишен, бях вече изпечен кавгаджия. За хазяйката ни, около 45-годишната Цвета Дърварова, с която, като хлапе, заключено при тезгяха в полутъмната изба, докато родителите му са на работа, другаде може и да разкажа какви люти кавги сме водили. За мен тази дърта проста жена и двете й поизрасли дъщери – омъжената Раша и момеещата се кипра Ването, бяха трите вещици, които с точилка трополяха понякога с часове над главата ми, заради самия кеф да си отмъстят, че инак не успяваха да ме надприказват в кавгите и проклятията. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)