ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (155.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (155.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

  16.08.1998. JEDEM DAS SEINE*

  Понятието "народ" дали вече не е изчерпваща се фикция в нравствената сфера? Според философията, няма добри и лоши народи. Пресилено звучи, например, че немците са стриктни и умозрителни, англичаните – студени, надменни мълчаливци, французите – самовлюбени весели прелюбодейци, турците – мъдри, жестоки хора на рахата, гърците – коварни и стиснати, власите – игриви, но крадливи, сърбите – юнаци в кръчмата, ама пък шубелии на бойното поле, докато ние, българите, сме си простаци и трудолюбиви. Нито едно от тези определения не отговаря на истината; всеизвестните характеристики са следствие на отминали събития, където някоя от редица особености избивала връх в образа на определена нация. Имаме си работа с квалификации, внушени от политически и търговски връзки между държавите, но всичко произлязло из сферите на дипломацията, като при адвокатската професия, винаги е измамно, обслужва моментна изгода на група лица, само не и обективната истина.

  Някъде в пикаресковия роман "Приключенията на добрия войник Швейк" (вж. изд. 1986, с. 93) чехът Ярослав Хашек обяснява личното си отношение към войната, като сбито представя разсъждения на симулант от войните, които води Австро-Унгария: "Познавах нередовен учител математик, който не искаше да замине на фронта като артилерист и открадна часовника на един поручик, та да го изпратят в гарнизонния затвор. Математикът открадна часовника напълно обмислено. Войната някак не му импонираше, не притежаваше за него чар. Да коси с куршуми, шрапнели и бомби да убива също такива нещастни нередовни учители математици на отвъдната страна, той смяташе за идиотизъм".

  Емир Кустурица (1954) – бошнашки сърбин от Сараево, режисьор на популярните с вакханалиите в балкански стил "Аризонска мечта" и "Ъндърграунд" – абсолютно касови филми, в интервю за кръвопролитията в бивша Югославия споменава нещо от рода на: Не ми пука за държава, която настоява да умра за нея.

  Когато напуща обхванатата от нацизъм хитлерова Германия през 1933 г., питат 54-годишния Алберт Айнщайн (1879-1955) какво е за него отечеството, геният на ХХ век (че е гений ще обявят малко по-късно), може би най-заразителният пример за човек, в личния си живот грешник в истинския смисъл на думата, отговаря: "Отечеството за мен е там, където мога най-пълноценно да работя".

  Това космополитизъм** ли е или нещо по-дълбоко? Човек е гол и сам пред своя бог, т.е. пред съвестта. Мирозданието – от Омир насам ни го внушават, включвало войната в себе си. Войната била произтичала от човешката природа, от генетично заложената у нас агресия. И си мисля: човешката природа ако успее да се пребори с невежеството и родените от същото това невежество Егоизъм, Лакомия и тяхното любимо глезено отроче Фанатизма, то едва ли биха се появявали политиканстващи мракобеси да разпалват войни по цялата планета, войни, които да им носят приход.

  Резкият тон – в подходящ момент на подходящото място, предотвратява бъдещи унизителни схватки по въпроса кой бил по-велик, кой по-талантлив и перспективен, коя нация си заслужавала да живее в подредена държава и коя нация да върви по дяволите. Кой съм, че да давам оценки за това и онова! Нали?

  В разговор с Божидар Чапъров (1941)*** – археолог докосвал се до златотканата багреница на император Константин, картотекирал хиляди тракийски могили, един от малцината у нас, реално осъзнаващи каква напаст е иманярството. Та в разговор с този приятел и колега само преди месец самонадеяно заявих, че се чувствам уста, формулираща онова, което масовият българин чувства и мисли, но не успява да го изрази в литературно подредени фрази. Нищо особено не съобщавам; тази мозайка от размишления, въобразявам си, е българският рефлекс към света и стойностите в живота. Това май ми дава свободата да артикулирам по-рязко от общоприетото в "белите страни" за bon ton****. Понеже всъщност не пиша от свое име, колкото и да съм изкушен, колкото и да съм ограничен от обстоятелствата, но пиша от името на средата, която ми е присъща – и тя е моето отечество, моята родина, не някаква си там въображаема географска област между Делтата на Дунав, Черно море, Егейско море и Албанските чукари на Адриатика.

  Толкова сме подтиснати, обезверени! Единствено убежище за самочувствието ни остава самоироничният подход. Хайде стига, милозливи персони от политическата менажерия; стига сте ни се надсмивали като да сме ви глупаците от цирка! Радваме ви се, дивим се на умелите салто-моралета, на артистичната лекота да жонглирате с важни за нацията духовни понятия. Овациите често съпровождат звездния ви път; не забравяте ли обаче, че – останали с най-близките си в кухничката на делничните грижи, хич не ни е до вас. Плащаме си редовно данъците, таксите, глобите, радваме ви се известно време, докато да премине най-интересната част: как от какавидата се излюпва лекокрила политическа пеперуда, която после ще се окаже или молец, или мазен градински червей, който ни яде корена и ни предава на чуждите "приятели". Сърцето на този мой народ е на друго място, не където са бурните аплодисменти и овации с национални знамена. Делникът изобщо е труден тук, на Балканите. Много пот, кръв, вълнения от неплощаден вид имаме тук. За нас сте бенгалски огън, врява около коледната елха, мимолетна мечта за добричкия Дядо Коледа, лъже-артисти, подкупени журналисти, доста прилично изглеждащи мъже и жени с титла и фасон, сладкодумни профани, обливащи ни с патетична пяна от телевизионния екран. И да оставим настрана как еди кой си свирел добре на саксофон, пък друг министър сам затварял бурканите с манджа и лютеница на тъщата, трети сам си построил верига бензиностанции, четвърти за ен-ти път си сменя любовницата, пети заради запека у внучето прописал не просто стихове, ами класическа поема на стари години, шести въртял далаверка със съмнителни финансови посредници и само мъ-ъ-ъничко го гръмнали, бог да го прости, седмият като лидер на партия се вози в джип, подарен му от благодарните мутри и босове на пазара в Илиянци. Все по-земни изглеждате. Костюмите ви стоят все по-шик. Вдъхновението или угрижеността на вашето лице все по-добре стои. Но да попитам: какво общо имате с живота на този народ?

  Шмекерът става безпомощен, когато го ситуираш (разположиш) в реалностите на живота и му отнемеш претенцията, че творял бил заради селенията на Духа.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 4 uni 2020

Илюстрации:

- Градът на изравнените със земята хълмове*****

- Творец на смъртните и непреклонни бедни****** 

___
* (нем.) Всекиму своето!
** В отрицателния вариант: отказ от националната независимост, култура, традиции. Според Речника на чуждите думи от 1978 г., с. 381-382: космополит ще рече "гражданин на света", т.е. 1. Човек, който е загубил националното си чувство...

Божидар Чапъров (1941)

*** Божидар Чапъров, вж. https://chapara.webnode.com/about-us/

**** (фр.) "Добрият тон". 
***** До началото на ХХ век естествените каменни грамади или останки от тях били десет. Унищожени са хълмовете Каменница, Лаута, Марково тепе и пр. Вж. https://podtepeto.com/besedka-za-grada/izcheznalite-tepeta-na-plovdiv/
****** Емир Кустурица, вж. https://youtu.be/mPbGzoZU45Q Бел.м., tisss.