ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (556.) Прованса е гнездо на напориста посредственост, независимо дали ще го назоват културна столица или люпилня за политически курви и наемници. – Аноним (1947)
17.04.1994. Епизод от ръкописа (1994-2004) "Историйките на ученика "Ламски"
ПОЕТЕССА
Редакторката на "Ласка" – популярно дамско списание за млади сноби, литература, политика и кулинария, Сийка Мазникова в течение на година издаде последователно три книжки, с които запълни някои поизпразнени ниши на книжевния пазар. Първата бе "Уютният дом – рецепти и плетива", втората – "За идеалния живот в семейството", трета и последна дотук се появи стихосбирката "Невинна нежност", която идеше като ответ срещу напористия поетически цикъл "Гръм, трясък и разруха" на най-любимия поет за президента на Република България Бате Петьо (Петър Стоянов от Пловдив), иконообразния Добрислав Тонов.
Многообещаващият, според местната лит. критика, Тонов бичуваше загниването на обществото, еснафщината, депутатите (по принцип, като най-яко мразени), липсата на нравствени ориентири, разтеклата се надлъж и нашир дива безнравственост и дивна простотия у продажното ни чиновническо съсловие. Мазникова – обратно, заложи на градивното: изтъкна душевната разкрепостеност и благост на българката къщовница. Поемката "Бледи анемони", с която начева сборничето с тихи лигави оргазми, имаше за мото и като запев Ботевото "Какви е деца раждала, раждала, ражда и сега българка майка юнашка", което бе камуфлаж. В действителност "Бледи анемони" представяше рев и вопъл поради отритнатата любов на госпожата – мамче на момчета близначета и достопочтена съпруга на известна мутра бизнесмен с цветни метали, към поета на свободна практика Лазар Шонов – неспокойна волна душа, заклет ерген, обитател на тавански квартири, любител на огнени питиета, излокани в компанията на някоя или няколко многообещаващи невинни поетеси в лоното на природата, за да слушат как свирят нощем щурците и срамежливо гола под лунни лъчи никне тревата, собственик на шест бойки стихосбирки, два копелдака и стара волга, авер и съидейник на Тонов.
Сийчето се подписа с псевдонима Грациела Любима-Рилска, и то беше показателно: наблягаше върху християнската човеколюбива философия, а именно: че Любовта ще спаси затъналата в батаци, разруха и тежък грях наша България, докато псевдонимът Рилска бе намек за едноседмичния семинар в пазвите на хотел "Рила" сред Боровец миналата есен, дето с обладания от нескончаеми сексолюбиви пориви Лазар Шонов си поиграха на Майстора и Маргарита по романа на руския съветски писател Михаил Булгаков.
Дотук добре. Трендю Тутуруткин се появи в снобското списанийце за мъже-паралии "Клуб Розовата газелла" със снизходителен, ама все пак благ отклик. Двайсет абзаца общи лафове, омешани с цитати из "Невинна нежност" и "Бледи анемони" в обзорна статия от две вестникарски страници отдели и Генко Т. Пункин – дежурен извънщатен сътрудник на официозите "Демокрация", "Дума" и софийското "Дрън дарак-радио" на китариста Кирчо Марчинкович. Ласкаво цвилене се зачу и откъм зеленчуковия парник "Нов Демократичен Литературен Фишек". И никой не ръмжи, не хапе, текмета, къчове не хвърля, искри в пространството не пуска. И продажбите не вървят и не вървят. Че как да вървят при скучна, до болка позната идилия на литературното тържище!
И Сийчето се видя принудена да съчини кратко, обаче кръвосмразяващо, откровено злобно заяждане със собственото си творение, така да се каже, изправи се очи в очи срещу себе си, срещу собствената си суета и капризи на завяхнала мадона. Пасквила помести в списание "Ласка", с което преследваше двоен ефект – да изкуши пишещите братя и сестри да я защитят и похвалят, а читателят да си рече: Леле, щом критиката я ръфа тъй гнусно, я да си купя аз стихосбирката, че да си се поизкефя! Понеже след завистта, злорадството е втора по ред стихия сред т.нар. "културно общество" у нас. Статийката бе поместена в априлския брой на "Ласка". Нейде около началото на май продажбите ле-е-еко мръднаха, обаче подир ден и два пак зациклиха около нулата. В местния областен всекидневник "Нова Марица" Федя Куришкинов, както се очакваше, пусна похвално слово под възторжения надслов "Плодове на демокрацията в Града под тепетата". Ей я есенцията на въпросния възторжен опус!
Редакторка от списание дава ход на отвратителни инсинуации срещу собствената й книга, принципът на демокрацията тържествува. Нашата Рилска постъпва в стила на Уинстън Чърчил, който към опозицията срещу неговата партия в английската Камара на общините каза следните думи: "Аз може да не съм съгласен с вас, дами и господа гадняри от опозицията, може и да ми иде с шутове да ви изгоня от парламента, но ще сторя всичко по силите си светът да чуе и вашето калпаво мнение".
Намеси се и тежката артилерия. Върху "Невинна нежност" и поемката за бледните анемони столичен езиковед и културолог наниза осемстотин петдесет и три страници реферат, за да му повишат научната степен. Приложил бе към научния си труд свежи мисли от типа "Като се има предвид обстоятелството, че българските писатели сме и помежду си хептен неизвестни, и светът не ни брои даже и за писатели – жалваше се доцентът, – ситуациите на превеждане и тълкуване са разбираеми, но алогични, пък с това не се изчерпва херменевтичната задача; ама творбата е построена като идеален астеизъм и инвектива, съчетава самопохвала чрез привидното порицаване и нападки откъм група лица. Критикът я чете като вътрешна неизговорена, а ясно артикулирана мерена реч. Нашата (да речеш – групата лит. магарета вече са преспали с нея) поетеса пресътворява своеобразна конектура (conjectura), като възстановява непроизнесена реплика въз основа общите правила за речево поведение. Тази дистинкция обхваща и някои по-ниски йерархични равнища, за да се стигне до неделимата единица наше-чуждо. Херметичната ретроградна затвореност на героя спрямо Европа рефлектира огледално реципрочно в прекомерната му привързаност към нашето и родното. Той, оказва се, е предвидлив протекционистичен потребител". Следват така типичните за литературнокритическия нашенски научен подход хърбали, плисенца и заврънкулки, както да речем: "хомологична на културата и творчеството" или чудесния нов израз "анихилация на националната идентичност".*
Тези оплетени като свински черва размишления приключваха пак с простодушното, понятно и за простосмъртния любител на мазни турски сериали, Азис и Ванко 1: "Мен книжлето определено ми допада". Боже, опази! Щом толкова велик, мъдър човек, хем университетски изследовател на Родната литература, като г-н доцента, я харесва тази словесна плява, все трябва да има в словесната плява нещо ценно за непреведимите на нормална българска реч строго научни преднамерено помпозни тълкувания.
През следващите два пролетни месеца (май и юни) Сийчето се радваше на всеобща благосклонност и състрадание. И се наложи от четирите местни вестника да изпратят като настървени конски мухи репортери по следите на пасквила в списание "Ласка". И Боже мой!... Не откриха ни крилце, нито кълка от автора, та публично да го разпнат като същински Исус на площада срещу Централна поща в Пловдив. Което естествено би повишило търсенето на съответния претенциозен парцал. Читателят на местната преса претръпна относно битовите свади и набезите на гладното племе от четирите затънали в собствените си фекалии и помия пловдивски гета. Да, просто свикна! Като изключим случаен някой удавник в разкошната Гребна база, сам опозорил се поради непохватност в просията неопитен полицай или изпаднал в крайна наглост и лакомия общински съветник, общо взето, нищо интересно в Града под тепетата, ама нищичко напоследък не се случва! В тези ужасни жеги на читателя му се свиди да се бръкне за вестник. Понеже междувременно лятото бе дошло. То и какво ли любопитно да види! Даже лайнохвъргачките от Петьо-Блъсковите многотиражни вестници се задръстиха: взеха да ръсят брадати вицове, лъжи и махленски тип клюки и тъпи слухове. Заради кръстословицата, резултатите от тотото и дневния хороскоп струва ли си да се ръси нашенецът за вестник? Не си струва.
Пасквилът беше подписан от някой си Георги Иванов... Понеже Сийчето Мазникова предвидливо прецени – гьоргиивановци в България с лопата да ги ринеш; под всеки български комин, ако не е Гошо, Гецата, Гочето, Гогито, Гогата, Гошето, Гошенцето, то ще да е Ванчо, Иван, Ваню, Ванюшата. И репортерчетата душеха и слухтяха за плячка, ама си се прибираха оклюмали в редакцията при своя шеф по отдел с празни торбета и туристически раници от поход и опити за улов на скандална някоя смърдяща вест.
– Гьорги Иванов, ъ-ъ-ъ-ъ-въх, Гьорги Иванов! – прехвърля на глас и лирикът Добри Вечерников. – Тоз па чешит кой ли е, мамичката му? – И понеже авторът на критиката просто хич не се вместваше в провинциалната конюнктура, Вечерников задвижи своя аркадаш господин кмета Спас Гърмидолски (Гърмидолски му бе силно задължен, тъй като Добри дискретно му дооправяше мазните стиховце в чест на едва прохождащата някога Синя метла на пловдивското СеДеСе, ОДеСе, за густо на всички изключително прогресивни тукашни антикомунисти, които си бяха почти до един наши бивши първи мекерета на комунистите по време на соца, ама то е друга тема и обществена тайна).
Кметът задейства главните редактори на местната ни преса, и понеже онези вдигаха рамена, врътна един телефон до шефа на Общинската полиция:
– А ве, Монка! А бе, Добрев! Я ровни там във вашия архив от Шесто управление на ДеСе за ентилигентския контингент, да ми обадиш кой па е тоз Гьорги Иванов, мааму стара, дет в облаците гаче лети, че тъдява от наште съпартийци никой го не е срещал.
– Три лица знам язе с туй крепко родно име – рапортува новопроизведеният храбър полковник. – Едното лице е Гергов, шефът на свинекомплекса "Манолец - 3". Другото лице ми е баджанак и в момента с него си пием ичкията, обаче баджанакът с изкуство ваопще не се занимава, че е шеф на банка "Славянка". Остава ти, значи, третото лице.
– Куйе е тва трето лице?
– Е ми, куйе? Куйе!... Космонавтът Георги Иванов естественнно. Нашият космонавт бе, Гърмидолски. Нали българин отфърча и над облаците, ама нефела излезе цялата работа и ракетата се върна, без да уцели ай-толчав Космос, семенцето ни каръшко!
– Не мое да е тоз – рече кметът умислен (след консултация с изнервения бай Добри Вечерников) при следващото си позвъняване до областното МеВеРе. – Рекох ли ти, че пише рядко, е-е, рядко-рядко, както писал някой си Черноризец Храбър**, еднъжка на илядо години.
Спомена Черноризец Храбър, и Добри Вечерников, както бе кацнал върху широкото като фурнаджийски тезгях кметско бюро и до този миг си клатеше краката, със среден пръст посегна към бутона за изключване на телефона:
– Стой! Мина ми нещо през акъла.
От отсрещния край на телефонната жица Монката Добрев повъртя из ръце внезапно заглъхналата слушалка и се обърна към силно гримираната късо подстригана особа, която, по голи цици и само по бикини и на висок ток, палаво му духаше в другото ухо:
– Е-еби му мамата! Мен главата ми пуши от дертове, имам списък с над две хиляди и двеста крадени коли за издирване в областта, ама глей го онуй говедо кметът с кви глупости ме занимава!
В августовския брой на седмичната лит. притурка към общинския вестник "Маришки демократичен преглед" тресна есето "Ти де го чукаш, а то де се пука". Авторът Добри Вечерников, затаил обидата на отритнатия самец, че на онзи семинар в хотел "Рила" беше жестоко подигран от Рилска в най-жежките си мераци (дето най-боли), най-сетне успя да отмъсти, да си го върне. Ето как!
"Навъдили ми се някои т.нар. литератори сред нас, които, като не са им стойностни книжлетата, правят се на онеправдани. Етично ли е – питаше се есеистът – да дигаме гюрултия около книжле, за което няма какво друго да речем на авторката, освен най-приятелски и съчувствено да я потупаме по рамо? В лириката й на Грациела ги няма онези твърде високи качества и достойнства, под стандарта е на модерното световно изкуство, че да успее да издържи сериозен литературно-естетически и философско-психологически анализ." В заключение идеше възгласът: "Да си спомним латинското Amor vincit omnia (Любовта побеждава всичко), ала и да не забравяме: De mortuis aut bene, aut nihil (За умрелия – или добро, или нищо)".
Подир старателна съпоставка между поемката "Бледи анемони" и пасквила срещу стихосбирката "Невинна нежност" бай Добри Вечерников доказваше недостижимото, а именно – че с едни и същи фразички можеш да сътвориш както лигава лирика, така и убийствена критика.
От схватката все пак спечели Сийчето. Сборникът й бясно се харчи. Книжарите тъй напират, че се наложи общинската печатница "Светлий луч" да допечатва на три пъти по седем хиляди екземпляра. И продължава да се харчи като топъл хляб, като прясно агнешко по Гергьовден, та едва ли допечатаните многохилядни тиражи ще задоволят внезапно бликналия глад Пловдив за изящна будоарна*** лирика.
– Их, сладурана! – провикна се докаралият се на градус в кръчмето "Анасон" Лазар Шонов, известен с авторитета си в обществото на тайно пописващите филоложки от местния университет, както и сред сексуално незадоволените съпруги на известни в държавата баш-бизнесмени, а сексуално нефелни мутри. – Да бе посредствена, както твърди тахтабата Вечерников, щеше ли да измисли тоя финт, а? Кажете ми, щеше ли!
Така и на интимния фронт Сийчето Мазнева пожъна успехи, за които г-н съпругът й, абсолютен профан в бохемските драми покрай кръчмите, едва ли ще се досети. Като скрападжия, бандит, покерджия и шеф на банка за земеделски кредити, господин Иво Мазников бе елементарна, духовно силно ограничена личност, за да прозре жестоката и сладка истина за своята прогресивна поетесса.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа__
.jpg)
