вторник, 30 януари 2018 г.

Ars Poetica – ЗАГУБИ НЕПОПРАВИМИ

ЗАГУБИ НЕПОПРАВИМИ

Малка пеперуда синя
днес на рамото ми кацна
и това е много мило,
но и малко е опасно,

че възможно е тогава
най-случайно да се влюбя,
а в зелената морава
пърхат много пеперуди –

всяка каца да отпие
от сърцето ти нектара,
и това е поправимо
като в приказките стари.

Като в приказките стари
ти си мъничко момиче,
с кукли цял ден си играе
и цветята най обича.

Но цветята са красиви
ден до пладне и ужасно
после стават малко сиви,
после някак става ясно

колко преходни сме всички, 
как сме всички заменими,
а пък никой не обича
загуби непредвидими.

Чакала си да ти кацна...
Хайде, просто отмини ме –
да се влюбиш е опасно
в загуби непоправими.

Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, 17 uni 2011 – edited 30 jan. 2018

Ars Poetica – РЪЖЕНАТА НИВА

РЪЖЕНАТА НИВА


Кой тичал в ръжената нива нощес под пълната луна?
Кой при любимия отивал, привързал с панделка душа,
ала косите си разпуснал, ветрецът с тях да поиграй
и кой ли с начервени устни оттука минал? Кой да знай!

Докато сън
дълбок сме спали в очакване на любовта,
докато тъжно сме мечтали, край нас притичала е тя
с коси златисти или черни, разпуснати или на кок,
с очи учудено вечерни и дъх на сладък гроздов сок.

След нея като шлейф на рокля нощта отваряла се там
със силует на ловка сова подир мишленцето от свян.
Не знаем тя защо притичва дълбоко в нощния покой
и всъщност, тя ли го обича, обича ли я всъщност той?

Дали не е красив измамник, обзет от мъжки бесове,
съпруга той дали си няма, която нощем го зове
и Боже мой, какво тогава очакваме да обясни...
Не вярвате, ала такава е всъщност любовта, уви –


неопитно моме, кокетка или жена с опасен чар,
приятната на вид съседка, жената на приятел стар,
коя от тях би устояла, когато в тъмен нощен час
открие, че е пожелала плътта й някого от нас?

Да казвам може би не бива и се налага тук да спра –
откривам в ръжената нива една-единствена следа,
а стори ми се, че момиче е минало нощес оттук
и някой вече го обича, и някой е по него луд...

Какво тук има да се случва, не ми е работа, уви,
животът и така е скучен, животът просто си върви –
парици, слава уж си имаш, дом, вещи и какво ли не,
докато Ръжената нива случайно не те призове

и не откриеш най-случайно, че всъщност и не си живял,
като самотник сам в полята живота тъжно си проспал.
Къде е Ръжената нива? – остава да попитам аз. –
Когато всичко си отива, къде си ти, любовна страст?

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 20 mar. 2011 – edited 30 jan. 2018

понеделник, 29 януари 2018 г.

Публицистика – ФРОНТМЕН НА ПАРТИЙНАТА АГИТАЦИЯ (1)

ФРОНТМЕН НА ПАРТИЙНАТА АГИТАЦИЯ (1)

     24.12.1999. 

    Не бях му виждал лицето иначе освен сгърчено в гримасата на уж притеснен човек, а с упорита нотка отвътре, която настоява: Това съм аз; длъжен си да се съобразиш с мен. Три-четири пъти, може и повече, се случва да го виждам ту като ударен от властта, минал през ада на Държавна сигурност, ту като редактор на вестник, ту автор на стихосбирка, ту съгражданин в битов разговор, и все с онова усещане у мен за тази негова сбръчкана душа.

    По друг начин си обяснявах нещата, а ето, от книгата му със спомени, за която тези дни научавам, сам тръгнал да буни бесовете край себе си. Гузната му съвест вероятно го принудила да хули довчерашните си приятели, само да се види колко силно бил страдал. Фактът! Същият "страдалец" преди доста години, привикан в Държавна сигурност заедно с още двама храбреци-наивници, за да отърве кожа и поради малодушие топи пред следователя най-близкия си приятел, не изпява, ами така яко топи, че приятеля му пловдивският журналист и автор на проза Николай Казанджиев го осъждат на четири години затвор.

    Подир тригодишно отлежаване Казанджиев излиза, подписал се за информатор (доносник) на същите тайни служби с таквози ми ти едно именце Страхил. И какво се получава, питам! Получава се най-вонливата страница както от величието на паметния наш роден Девети, така и от величието на паметния наш роден Десети
*.

    Поради что стремящите се да съобщават върховни истини или откровения свише заемат сред множеството простосмъртни героична поза, както циганчето, дето рецитира "Тих бял Дунав се вълнува":
И значи вайводта Ботюф, кат я змъкна калъчката, заповяда му на капетанина: Ей! Туй гемийка – мойту! Този романтически наглед образ никак, ама никак не е романтически всъщност; той просто заповядва: длъжни сте да ме слушате, истината говори с моята уста. Да го слушам? Затова че размахва сатър над главата ми!

    Трийсетгодишен, женен, с две малки деца, канех се да избягам от България. Всичко във вестника, дето работех, от един момент нататък взех да гледам като театър на абсурда. Колкото по-далеч – казвах си, толкова по-слабо ще ме гнети овчедушието, ще разперя като албатрос крила, от висините ще говоря. Опитвах да си се представя нейде на Запад, е-е, да речем, в Швейцария... Там крави гледат, шоколадът им хубав, часовниците точни, не воюват, не им се налага тепърва да откриват топлата вода, да доказват колко са храбри, умни, трудолюбиви, уредни. Понеже от феодализма още се знае: най-добрите воини на света са швейцарските стрелци. Нали папската гвардия затова се състои изключително от швейцарци! Пък максима на японските самураи гласи: На добрия нинджа не му се налага да се бие. Което пак ще рече: предизвикват те на бой само недоказалите се, тоест леваците.

    Та размечтах се да се чупя, казано на жаргон, от нашенските представления на Посредствеността. Четях стиховете на американската чудачка Емили Дикинсън от затънтеното градче Амхърст, щата Масачузетс, и ми просветваше пред очи. Ами че да! Да говори истината не е привилегия за партаеца-чиновник, а право на всеки от нас сам да прецени кое е Истина, кое поза на идиот грандоман. Впрочем,
"мехури от красноречие: това е всяка слава", споделя в писмо госпожица Дикинсън. Ала мен повече ми харесва и смятам, подходящо за темата ми е четиристишието:

Колко е мрачно да си някой
– и като жаба мокра –
да казваш цял ден своето име –
пред възхитена локва...
**

    И си останах при своите, без да се правя на велик.

     27.12.1999. 

    Глупаци ли сме, та все ни водят за носа с медени приказки за килим от рози в неопределеното бъдеще? А животът се живее днес, разпилян на сюжети като зърна от броеница; тази броеница има бели и черни, и всякакви зрънца, какъвто е изобщо светът. Тогава защо чакаме да ни поучават какво следва! Защо сами да не отберем от Миналото не тревите с миризма на барут и кръв, а поляни с дъхави цветя, които подсказват как да се живее талантливо за род и отечество, без театрални напъни на честолюбието; за подтекста говоря, не за самите фигури в българската ни История.

    Да вдигнем у себе си Пантеон на героите, пък да престанем да се равняваме
по тях единствено – преклонението нали не бива да е превръзка през очите: тук и сега няма по-съществено от нас, живите, оредяващи в тесните граници на Републиката... едва ли имаме и пет милиона с Българско самоъзнание и национално достойнство.

     
01.01.2000. 

    Ура! В третото хилядолетие сме. Бая джепане се изпуца в Новогодишната нощ. То не бяха бенгалски огньове, салюти, та и канонада като във фалшив американски екшън. Да му се не види макар! Да му се и ненадаш на кроткия ни притеснен народ, че ще скъта толкова барут! Избиваме комплекс, а! Правим се на герои, що ли???? (Въпросителните – от тефтерчето на Васил Кунчев от Карлово.)

    Седемте смъртни гряха: Възгордяване, Сребролюбие, Чревоугодничество, Завист, Леност, Злоезичие, Блудство. И всичко това тук, в България, е сбрано накуп. Нагло, зло, гласовито, хленчещо, безсрамно като въшка на чело.

    Темата за стопанина – антипода на живеещия ден за ден аргатин, е основна не само в християнската философия; тази тема я разработват и агитаторите от Маркс насам, наблягайки, че това не е някаква теория, една от многото, а нещо завършено, съвършено като ключ за разкодиране на обществения космос. Оборудван с това учение, жителят на Голтупан ще може да се гордее пред заблудените "подлоги на империализма". Подлога – уместна, красива дума, тъкмо за случая. Чух я за първи път у приятел-демократ през август 1990 г., който полифонично, с дълбок мажорен баритонов тембър ми каза, че съм комунистическа подлога, докато с показалеца си пробваше да ми бръкне в окото. Става това в градинката на циганките проститутки току срещу Централната пловдивска жп-гара и в присъствие на друг велик човек, който после стана кмет на Пловдив, даже издаде много силна и много седесарска стихосбирка, ако се не лъжа, с метафоричния надслов "Синята метла". Там поетът призоваваше със синята метла да се помете Отечеството от... от Червения ахтапод. Да се смееш ли, да плачеш ли! Мотае се нейде у дома книжлето на поета-кмет, хем с много топло посвещение на демократ по рождение. Затварям скоба за тези двама. 

    Ползвайки христовия модел за добродетелен успешен живот, комунистът – или марксистът, ако предпочитате! – така префасонира моралните норми, че като краен стремеж надделява не човеколюбието, не любовта в широкия смисъл на думата, а враждата, антагонизмът, тоталното противопоставяне, пердахът. Праведникът не търпи компромиси, той плътно следва своя бог. Има го и в някои световни религии. От епохата на комунизма до практиката на Иван-Костовото Де-Се-Бе покръстеният в правата вяра йезуит се бори с демоничния лик на човека отсреща: с прословутия Образ на врага. И за да е щастлив, комунистическата, в случая – Иванкостовистката идея му повелява да съсипе, да унижи опонента. Дано от болшевизма не заимстват разграждането на врага във всякакъв смисъл: от личната му собственост до самата му личност, до смъртта на врага***. И така идваме до темата за гробокопачите.

    Следва


Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 29 jan. 2018
___
* Т. Живков е свален от власт в края на пленум на БКП, 10.ХІ.1989 г. Двамата приятели, минали през следствените служби на ДС днес не са вече между живите; пловдивска улица е наречена с името на първия, за втория които го познаваха предпочитат да не говорят, все едно никога не е съществувал.
** Емили Дикинсън (1830-1886), сборникът "Крехки небеса", изд. 1988, с. 58.
*** Според Корана, правоверният изпитва най-върховно блаженство в Отвъдното, като съзерцава от удобствата на Рая как душата на съседа-неверник се пържи в Пъкъла: 
"Наистина праведниците са в благодат и наистина грешниците са за Ада! Ще горят там в Съдния ден" и прочие... Бел.м.,tisss 

събота, 27 януари 2018 г.

Ars Poetica – НИКОЙ НЕ Е ПО-ГОЛЯМ ОТ НАРОДА

НИКОЙ НЕ Е 
ПО-ГОЛЯМ 
ОТ НАРОДА

За нищо минало не съжалявам;
напротив, виждам се щастлив:
обикновен, нехаен, непрославен –
писан на коляно стих.
Човека доверчив какво го пази,
та колкото и да го мразите дори
и колкото и силно да ви дразни,
не струвате пред него пет пари?
Когато политическите клоуни и тарикати
купуват гласовете на братята ти по съдба,
кога нещастни други нещастници купуват
с екскурзия до Турция
или почивка на море...
Когато палячовците ти се появяват
зад всеки ъгъл вече толкова години
с романтични имена и красива кауза
и уверяват денонощно по радиото,
телевизията и своите вестници
как денонощно мислят само за теб
как прилежно работят за България
и тежките си грехове срещу нацията
приписват на всички останали,
а т.нар. демократи са пак същите
като онези, срещу които говорят,
обаче заедно въртят далаверата,
и като не знаеш – защото те лъжат,
и когато не можеш – защото нищо,
внушават ти – не зависи от теб,
и когато твоята България става
все по-печално място за честния
и все по-весело място за крадци,
темерути, изнудвачи и паразити,
не ти остава може би нищо друго,
нищо друго може би не ти остава
освен истината да погледнеш в очите.
Всичко, мили, тук от теб и мен зависи.
зависи от нас, 
защото сме мнозинство
ние – лъганите,
ние – ограбваните,
ние – унижаваните и оскърбяваните,
ние – които сме голяма сила
и няма как да не знаем това.
Излез!
Излез от черупката си, приятелю,
виж колко сме с твоята участ наоколо,
каква сила сме, ако решим какво искаме.
Животът е дар, не хленч и сълзи,
и никой не е по-голям от теб,
защото ти си Стопанинът,
ти си Народът
и всичко тук
точно днес, точно тук и сега
в твоя дом, в отечеството ти
от теб зависи.


Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, 6 uni 2009 – edited 28 jan. 2018

Ars Poetica



петък, 26 януари 2018 г.

Публицистика – БЪЛГАРИЙО, МОЯ ЛЮБОВ

БЪЛГАРИЙО,

МОЯ ЛЮБОВ

    Литературното творчество, както всяко изкуство, е начин на омагьосване. Значимият творец, демиургът "играе" така, че публиката – очарована – забравя обикновеното човешко същество от кожа, кости, жили, воня, плът, коси, жлъчка, кръв… и вижда божество, излъчващо потоци енергия. Ако в музиката има строги закономерности, художественото рисуване, в най-значителна степен литературата, и особено поезията, могат по всякакъв начин да пренебрегват канона, следвайки единствената цел: да омагьосат, да изкачат съзнанието на типичния (стандартен) простосмъртен в други, по-високи сфери на битието. Тежко им, не успеят ли; тогава публиката вижда дебелите шевове, грубите тропоски, сочи с пръст фъндъците пух и перушина, стърчащи във всички посоки от неумелия образ, присмива се на артиста или снизходително го потупва по гърба: Карай нататък; по-нататък може и да успееш. Останала ли е неочарована обаче, веднъж прогледнала ли е трезво отвъд сърцераздирателните клоунади на нещастника, тя (публиката) страшно упорито му се съпротивява, не позволява да бъде омагьосана, т.е. превзета духом отново. Получава се нещо като с веднъж неслучилата любов, просто първото разминаване с Голямата Тръпка е край, край и край: никога на това място щурци не ще пеят, цветя не ще цъфтят, няма да има любов между точно тези две сърца.


    Мисля, по това публицистиката или литературната критика се отличават от самото изкуство. Там, където публицистът разчита на обмисленото слово, на разумно подредената фраза, точно там Поетът, истинският Артист, нещо си бъбри нехайно, каканиже или се премята като смахнат по сцената… и – как става то, не знам – излезеш ли веднъж с негова помощ от всекидневното (реалното), ти ставаш нещо като наркоман, който непрекъснато търси начин да види света наоколо по-многоцветен, изобщо еуфоричен, наситен с щастливо приключващи екшъни и безкраен романтически хепиенд. Големият артист е шаманът на племето. Нужна му била логика?! Но това е друг тип логика: познанието, което ни предава артистът, има трансцендентален характер, иде от бездните на космоса в божествената човешка душа.

    Как упойващо ми действа онзи мирис, дето се носи от старите схлупени соби, наблъскани с исторически реликви и битови предмети от Османско време! Копривщица и Клисура, Панагюрище, Калофер, Карлово и Сопот, черквата край село Шипка, чаршията в Трявна, единствената улица на Габрово, овчарските колиби из припеците на Троянския балкан, каменният мост над бълбукащата стръмно вода в Брацигово и мястото зад лозята край пътя, дето била някогашна Перущица, чаршията на Пазарджик и, пак там – катедралната черква "Света Богородица" до реката, оглозганата от куршуми на налитащите кюрди на Тусун бей Баташка черквица, шуртящата над позеленели улеи и калдъръми ледена планинска вода, ромолящата кристална вода от извори и бронзови или поръждавели чучури, ароматът на чимшир и здравец, на напечена от жежкото слънце прогнила, изгризана от дървоядите дограма сред запустели буренясали дворчета, дето се мотаят улични помияри и съседски кокошки, оградени, в плен на внезапно разлашкани и рушащи се каменни или кирпични дувари… Мирисът на шаяк и гайтани, просмукани от прах, тежкият лъх на овча вълна, тръпчивият – на оборски тор, примесени със следобедното гугукане на гургуличите семейства или ситното лястовиче жижикане, цицикане, придаващо особена лепкавост на въздуха наоколо, струйката тъничка миризма на угнила шума в яркозлатистия тракийски подиробед…

    Каква палитра от аромати, отблясъци, замайвания, шумове, звуци, допирания до кожата на душата, Боже мой! И всичко ми говори, и всичко ми шепне: Това ти е мило и драго, защото това е мирисът на майчиното ти мляко, сине на Тракия, Мизия, Македония многострадална.

    Смятали Христо Ботьо Петков за черната овца в рода. Каза ми го старото отче някъде около 1976 г. край Калоферската черквица над мраморния равен площад, дето току-що монтираха микрофоните за Втори юни… Ама че самолюбец бил този синковец! Тщеславието му мерило ръст не с кого да е, а с везирите на султана, пък и със самия падишах. Изненадан, възмутен от клокочещите стихии, които съзирал у сина си, благонравният и родолюбив даскал Ботьо, дето си сърбал кайвето сегиз-тогиз в компанията на местния каймакамин, предвидливо отдалечава буйния дангалак чак в Одеса… да учи. И както често се случва, вместо да укроти стихиите, налива с бащинската си милозливост масло в огъня. Едно говорят онези, дето са общували приживе с Христо Ботйов, друго четем у самия Ботев; да съпоставим, па да решим кому да повярваме, или и двете страни са прави, че описват различни нива на битието у тази необикновена личност.

    "Ботев се отнасяше с всички приятелски, но много се смееше (…), весел, отворен характер" (Ст. х.Гендов).

    "Добър другар. Весел, красив по външност, приветлив в обръщенията си към всички, той правеше крайно приятно впечатление и бе считан за добър момък (…), никога не предизвикваше другарите си към препирня (…), и когато препирнята вземаше горещ характер, той не само не се забравяше и не говореше резки думи, но с душевната си доброта заставяше спорещите да се смекчат" (Г. Смилов).

    "В интимна среда той беше много весел, шеговит (…), като се развеселеше, декламираше самичък" (Д. Ночев).

    "Отнасяше се много сърдечно към хората. Не бе сребролюбец; когато имаше пари, даваше на всички ни, а когато нямаше, гладувахме всички" (Ст. Блъсков).

    А сега да чуем и самия него.

     "Аз ще направя ръцете си на чукове, кожата си на тъпан и главата си на бомба, пък ще да изляза на борба със стихиите; ако падна, то нека съдиите ми кажат, че настоящето ми писмо е било последньото безсъдържателно писмо, а ако стана аз сам съдия, то ще дам съдържание и на своите глупости" (из писмо от 12.II.1876 г.).

    Питам се: ако я нямаше тази висша степен самовлюбеност – да даде началния тласък към висините на измъчената ни Българска гордост у 28-годишния потомък на даскал Ботьо, какво би бил сега мижавият Алтън Калофер в нашето съзнание? Може би щяхме да го споменаваме заради фината тукашна дантела за дамско бельо и покривки, дето биела връх с брюкселския терк дантелени перденца, салфетки и дамски кюлоти… Излиза, че най-драстичното отрицание на уседналия порядъчен животец в онези условия е усукало, запрело, та и източило най-перспективна нишка в бъдещето на цял народ.

    "Каквото и да е написал той, каквото и да е казал, душата му всецяло е участвала в думите му, в плача му, в смеха му" – пише за него Захари Стоянов, който лично не го е срещал никога. Медвенският овчар обаче съобщава най-същественото за твореца: че тоновете си за публицистика (Ботев е преди всичко публицист, вестникарин) и поезия вади от дълбините на своето его, което не е някаква си амбиция за лично устройване, а олицетворява самия епицентър на Българския генетичен код и жизненост.

    Колцина измежду нашите артисти не стоят дръпнати настрана от огъня, който изгаря рисуваните от таланта им герои: един Вазов, да речем, с всичкото уважение, което му дължим! Пък и колцина други. Чуйте как само говори даскалският син – същински стопанин на България! Е? Къде е отишло самолюбието, младежкото грандоманство?… Няма ги. Прелели се в нещо, качествено ново, отричащо егоизма и противната грандомания във всичките им лъстиви преображения. Колко велика нужда имаме сега от такъв тип личности, а не от кокошкари, завистливо бленуващи т.нар. Западна цивилизация!

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 25 avg. 2006 – edited 27 jan. 2018

Опити (есета) – ЛЮБОВТА ЦАРСТВА ОТВЪД...

    Изкуството е урок за искреност. Истинският художник изразява това, което мисли, с риск да се сблъска с всякакви предразсъдъци.*

ЛЮБОВТА ЦАРСТВА ОТВЪД ПОЗВОЛЕНОТО (1)

     29.07.2004.

    Всяко пренебрежение към естествения ход на нещата, всяка припряност скъпо се заплаща с реки от кръв. Количествените натрупвания в сферата на духа не водят до скокообразни качествени преобразования, а до еволюция, която е постепенен процес. Не може вечерта да си легнеш измамник, а сутринта да се събудиш кавалер на честта. Тези работи така не стават.

    Светът на общественото съзнание се гради не толкова върху материалния интерес и изгода, тъй като човекът е зависим и повлиян от феномени с интензивна духовна същност, каквито са Вярата, Любовта, Надеждата, което по-ясно казано е: стремеж към вътрешна хармония, трепет пред инстинктите за живот, продължение на рода, щастие, вродени или преоформени представи за добро и зло, хармония и хаос, които ни съпътстват през целия ни живот.

    Човешкият разсъдък много по-сложно, отколкото ни го представят стройните теории, отразява света. Героизма, подвига ни предлагат като еталон за личност и достойнство, а и героизмът, и подвигът са изключения от нормалното. Баща ми се върнал от фронта с орден за храброст, без – изтегляйки триста метра фронтовата линия напред, да съзнава, че върши нещо изключително. Изключителното видели стоящите отстрани. По оскъдните, изтръгнати с ченгел от мен думи, 22-годишният редник просто пълзял и притичвал между трупове в интензивно обстрелвано поле между две войски – някаква немска част и наша лекокартечна велосипедна рота, както на подбив я наричали, за запушване дупки всякакви по фронтовата линия.

    Какъв подвиг, какъв ти героизъм! Великолепието му в моите очи на негов син е, че отказваше да приеме подвига и героизма, които извършил.

    Мирозданието се крепи върху яки основи, заложени в човешката ни склонност да се възторгваме от себе си, да се виждаме център на Вселената, та представите ни изкривяват истината, моделират я, казано без емоция. Политиката е сред ярките примери за склонността ни да се самозаблуждаваме, изкушавани от красиви лъжи. Понятието Демокрация
** е категорична неистина, тъй както го поставят в някакъв вид йерархия на духовните ценности. Понятия, като Свобода, Равенство и прочие, фиксират горещи желания и мечти, но обективно те не съществуват в живота.

    Идеализира се т.нар. Борба. Представят борбата като сражение с хаоса, а пък тя е изначалният носител на хаос. Народите нямат склонност да воюват помежду си, за да се докажат; отвращението помежду им го внасят обладаните от грандомания манипулатори, теоретици на идеализма, оратори от името на уж висши инстанции, каквито представляват, да речем, религията, политическата партия, наперен вожд с дарбата умело и красиво да лъже.

    Строго погледнато, християнският възглед е за хармонизирането на човека с общността на другите хора, независимо от вродения егоизъм. Затова пък идеите имат неприятното свойство да се самоопровергават.

    (Ръми ситен дъждец тази сутрин и е много приятно за писане – приписка в полето на бележника.)

     30.07.2004.

    Реплика на момичето, с което бяхме женени, кажи-речи, до края на 1988 г., тя в момент на ярост:
"Ти си самият ад. Как живееш с този ад у себе си!" Та оттам ми хрумна, че всеки сам твори своя ад. Проблем на нашата цивилизация в дните след 11 септември 2001 г. е как да бъде избягната злостта в основата
 на Исляма, без да се почувстват засегнати милиард и половина кротки мюсюлмани на планетата.

     Да се правим, че не откриваме жестокостите, произтичащи от тенденциозен преразказ, както и от превратни тълкувания на Стария завет от християнската Библия във версията на Мохамед, става все по-трудно, по-тягостно. В зората на глобализиращия се свят тази набъбваща метастаза заплашва да взриви самите основи на живота, отрича от най-висока в нравствеността трибуна човечността и възхвалява главорезите.

    Невинните жертви на конфронтация между унижените бедни и благоустроените общества поставят неотложно пред философията проблема кой се възползва от озлоблението и как хищникът да бъде изваден на видело и нравствено порицан. Никакви стени не ще ни предпазят, докато не бъде разкодиран механизмът, според който Злото бясно се възпроизвежда. Светът е в състояние на перманентна война, непозната досега по мащабите си, понеже т.нар. свещени бойци (джихадисти), както с гордост се назовават, отричат априори собствения си живот.

    И не мога да обясня защо в този момент ми иде на ум, че нещо ми напомня изсмуканите из пръсти бръщолевеници за Хари Потър. Умът ни е окупиран от подвизи на дрогирани убийци сред невинни жертви на смъртта в името на бог, а всъщност манипулираните са продукт на Духовна сила, която явно повърхностно познаваме.

    Събитията от началото на третото хилядолетие утвърждават градежа върху любов и смирение, като основа на живота. Аллах, представян като версия на Бог-отец от Стария завет, е образ на грандоман, настояващ да бъде въздиган над реки от кръв. Поне в тълкуването не може повече да бъде представян за Съвършеното добро. Ислямският фанатизъм опровергава Исляма. Но това е едва началото на труден път за елиминиране не на ислямската вяра, а на озлоблението.

    Къде бъркат общества, градени върху Божествени препоръки? Може би самите мюсюлмани, възприемащи Свещения лик на Добрата световна сила, ще подскажат отговора, защото те са най-силно уязвени в човешкото си битие и достойнство. За огромни множества мюсюлмани сега Съединените щати са Враг № 1; но на мястото на САЩ би могла да бъде всяка просперираща нация, която охранява интересите и живота на гражданите си.

    Малобройна група свръхзаможни и практически необезпокоявани властници в Близкия Изток е изворът на нещастия, а янките с хаотичната си политика от позиция на силата се държат в Близкия Изток и навсякъде по света като слон в стъкларски магазин. Този род конфликти на честта не се нуждае от оръжия, а от разум. Участта на мюсюлманите по света вече е тема, която тепърва предстои да бъде обсъждана. Какво добро да очакваме от този човек, като са му отнели възможността да живее човешки?! Трохите, подаянията не са достатъчни за него, и това е очевидно. Какво добро е видял лъган от рождението си вярващ! Когато към човека се отнасят като към терорист, той наистина ще иде да се взриви на някой многолюден пазар като фанатичен убиец. Аллах ли се грижи за него? Но той се кълне в Аллах, защото не вижда изход, и самоубивайки се в името на Аллах, решил е, по-точно внушили са му, че възстановява достойнството си.

    Лесно е да го осъдим; трудно е да го разберем. Защото причината не е у него, а в нехайството към участта му. Умният търси причината първо у себе си, глупавият злобе срещу света.

    Бойците на САЩ са жива мишена на омразата, която набъбва не само в Ирак. Защо са там, освен за да разпалват ненавист, както и да онагледяват лицемерието на висшата държавна администрация на най-развитата материално държава в съвременния свят? Един ден рейнджърите ще си тръгнат от Близкия Изток, както преди това с подвита опашка и смачкано самочувствие напуснаха Виетнам, за да се потвърди древната максима, че съдбата на един народ е дело на самия народ.

    Най-същественото сега е, че съдбата на арабина влияе вече и върху нашата участ, независимо какво знаем за този човек. 

    Следва

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 26 jan. 2018

Илюстрации:
горе – Иисус, живопис на Ел Греко (1541-1614);
долу – фрагмент от скулптура на Донатело.***
___
* Мисъл на Огюст Роден (1849-1917). 

** От гр. demos "народ" и kratos "сила", оттам demokratia през лат. държава, устроена върху норми, сред които основни са равноправието и гражданските свободи, най-важна от тях: че Народът е суверен, определя кой да управлява общите дела, да защитава интересите на нацията. 
*** Давид на Донатело (1386-1466) е първа бронзова статуя на Ренесанса, първа по рода си, изобразяваща гол мъж. Представя Давид със загадъчна усмивка, след като е отрязал главата на Голиат. Давид е гол, с ботуши и шапка, в ръката му е мечът на Голиат. Статуята е правена вероятно между 1420 и 1460 г. Бел.м., tisss 

четвъртък, 25 януари 2018 г.

Ars Poetica – ВНЕЗАПНА ЦЕЛУВКА

ВНЕЗАПНА ЦЕЛУВКА

Във Варна някога поехме риска
да продължим зад първия завой
и в миг на свежест замириса
като след майски луд порой.

Побягна ти, измокрена до кости,
след тебе мокър втурнах се и аз,
че бяхме само уж дошли на гости,
ала обхвана ни внезапна страст.

По тротоара локвите блестяха,
шуртеше поднебесната вода
 и свряхме се под стара стряха,
щастливи, а изпаднали в беда.

Беда ли бе, че минаха години,
ти тичаше тогава, аз – след теб,
да ни се чуди кой, как мине,
любов ли е или хлапета две!

Това не ще се никога повтори,
годините отлитнаха като ята,
остава ми дъждовната история
с целувката ти бегла под дъжда.*

Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, 28 maj 2016 – edited 25 jan. 2018
–––
* Отиде си омерзена преди точно година. Пожелала да бъде кремирана след смъртта, да не я заравят в гроб, за да е при близките си. Три пъти прави опит да си сложи край на живота, а толкова силно обичаше и живота, и свободата да е това, което е – жена обичана и желана. Бел.м., tisss.

сряда, 24 януари 2018 г.

Story – ЖИВОТ СИ ЖИВЕЕМ

Из ръкописа „Историйките на ученика Ламски”

ЖИВОТ СИ ЖИВЕЕМ

    Болен съм. Температура, главоболие, гърлото ми е зачервено. Като го видя туй мое зачервено гърло, училищната ни госпожа лекарка яко ми се зарадва, повика сестрата и зъболекарката, които тъкмо лапаха шоколадови бонбони, клюкарстваха и си пиляха ноктите, а наоколо беше бояджийска работилница сякаш, тъй вонеше на ацетон:

    – Елате, ма! Елате да видите идеален хонконгски грип!

    Съжаляваше вероятно, че не тя го е пипнала тоя мой грип.


    Затова съм си у дома. Заничам като арестант. Януарски мъгли се скупчили, сякаш се сбрали на партийна конференция над нашия краен квартал. Сутрин стъклата са сребристи вълшебни рисунки от скреж. Като опра нос, образува се точица, точицата расте, превръща се в петънце, и като погледна, виждам, жива душа няма вън освен врабци, нафунели като орехчета върху липата отсреща. И се мушна в леглото.


     На излизане тази заран тате дръпна следната реч:


    – Ванчо! Оназ дофторка красива рецепта ти нарисувала. Обаче, Ванчо, у нас пари йок. Тез илачи са за богатите, сине. За някой Хари Потър ще са тия скъпи илачи. Който иска, да си ги пий. Според мене, Ванчо, тез лякове са химическа отрова, с която значи державата ни преследва: едно – да те усмърти, Ванчо, и второ – за да ни отунза* и последните парици. Чуй що ще ти река: ше пийш лимонтозу, сине. От лимонтозуто трябва да ти размине, че на бацилите им се повдига от киселото и бягат. А пък киселото е витамин Це. И да не прекаляваш с шекеря, че и шекерят скъп. Днеска, кажи-речи, цял ден бъхтя за кило захар. Цепи ли те глава, ей ти носната ми кърпа. Мокриш я на чешмата, туряш пет капки оцет и... по гръб. Кърпата на челото, и си готов. Но и с оцета да не прекаляваш, че и той пара струва. Пет капки! Пет – колкото пръстите на ръката.


    Пестим от всичко. Мама вечер не плете, че се хаби ток. Върнат се леля и тате от работа, хапваме хляб със зелева чорба и бучица сирене. Гица носи в бурканчета храна от детската градина като онази принцеса от приказката за цар Дроздобрад**. Краде, и като моли Бог да помага, не му казва, че краде. Има деца, рече, тъй глезени и капризни, представете си, че не обичат мляко с ориз.


    – И да го сипя в кофата за свинете?! Не-е-е, сипвам го в бурканче, и Бог ми е свидетел, никой не губи.


    – А готвачът! Готвачът Перо не те ли псува на майка?


    – Че отде да знае готвачът!


    – Не знае, понеже се криеш. Честно ли е да крадеш, а? Свинята на Перо си има прасенца и прасенцата гладуват, нали? Защото им крадеш от яденето, от копанката им крадеш. Бог всичко вижда, не знаеш ли?


    – Харесва ли ти свинският сютляш? – рече мама.


    – Кога не прекаляват с канелата...


    – Иде ми да му очукам кратуната в масата. Аз съм го създал, аз ще го унищожа, пак ме дразни – рече Тотю*** с пълна уста и варен ориз се разхвърча насреща ми.

    – Щом ти харесва, с канела или без канеля, яж-гъчи и си мълчи. Ай, че неблагодарник! Не стига, че му носят наготово, ама претенциозен! Да не си син на граф Мутрафон или депутатски син?

    Тази нощ беше много тревожна, крадохме с Панчо насън. Посегна аз към кофата с помия, а свинята на Перо ме погледне с печал. Пълня бурканчетата, привързани с въженце под палтото, та съм грамаден като хокеист. Тате каза вчера: кой не краде, загива. По селата старците се бесят, че нямали си парици лекарство да купят. Остава само народните избраници да свалят тенекията със стария надпис и новата табела на опоскана България с яки каруцарски пирони да ковнат върху фасадата на Народното събрание: Да живеят тарикатите! Честният, обяви Тотю, е честит само в легендите, в нашия живот истината е друга.

    Разправих им съня и Тотю се ядоса:

    – Ти син ли си ми или рожба на глупак! Разциврил се за свинята. Онез в парлюмента живот живеят. – И продължи в мерена реч: Кара ново беемве, който знае да краде. В скапаната си кола тръска ми се будала.


    – А който кара жигула?

    На онези с жигулите, москвичите, трабантчетата, вартбурзите и шкодичките не им провървя, че бензина им се налага да си го купуват. Няма как, не може всички да крадат, все някой трябва да тегли Аврам-каиша. Пък за да крадеш умело, пипе се иска, решителност и храброст. Храбрите са богати, по тилювизоря ни ги показват да ги видим, да им се порадваме как плещят за демокрация. А главният прокурор следи косъм да не им падне от главата. Щото са наша народна гордост.


    Следната нощ с Панчо тръгнахме за бензин. Ей го трактора насред изтърбушено заводско хале. Мотая се аз, че не ми се влиза в затвора. А Панчо: Ще бутнем туба бензин на Татарчев и Татарчев ще ни пусне да си оправим кариеса. Брей, Панчо, ти всичко си предвидил, обаче ако ни спипат, да знаеш, бият ли, няма да издържа. След първия шамар всичко ще призная на господа полицаите. Смее ми се: Ще ни обършат по два-три през врата и ще ни пуснат, баща ти с перце ли те гали!

    И ето какво стана. В пощата са, знам, големите пари. Те не миришат като бензина. Повъртяхме се, па грабнахме торба, опряна до стената. Свряхме се във входа на жилищен блок да преброим парата. Оказаха се обаче лентички с дупки. Пазачите тичат насам, та зарязахме торбата и се пъхнахме в мърлява квартална кръчма. Набутахме се в таз крива нива – отчая се Панчо. А от ъгъла се чува: Кха-кха! Кат си попска унука, що, моме, дириш ти тука? Юнаци, треперят ли ви гащите?

   Оказа се, че сме се вмъкнали в кръчмата на бай Петко. За него говорят, че е българският Леонардо да Винчи, но щъркелът объркал навигацията и вместо отвъд сбърканата от кавги Сърбия, да вземе да пусне бебчето Петко отсам Калотино. Кога ще си видим сметките? – рече кръчмарят, както бършеше с мазна гъба масата. – Стават хилядо лева борч. А откъм ъгъла се чува пак: кха-кха и гласът: Закръгли ги на две иляди. Подир малко гласът – към мен и Панчо: Юнаци, да ви се намират две иляди? Как ги искаш? – опули му се Панчо. Предпочитам звонк – рече гласът, – дайте ги на Петко. Петко бре, я им донеси две илимонати на тез! Чувам пъшкане, шише се търколи, тенеке издрънча, котка измяука и лъснаха насрещу ми фосфорните й котешки зъркели. От мрака изплува Данчо Ментата с мустаците на Панайот Хитов.

    И се будя. Бре, що за сън беше? Сутринта, докато Юлия още спи, кършим ръце в кухнята с мама:

    – Ние сме честни българи, обикновени хора. Тоя ти сън, Ванчо, хич не е на добре. То аслъ само с татарчевци и Данчо Ментата още не сме си имали работа.

    Надвечер тате се прибра оклюмал. Не ръси шегички, докато изува калните си обуща, само изпъшка:

    
– Ленче!... Гичке!... Деца мили!... Откраднаха ни Виктор.

Пловдив - европейска културна столица 2019

Plovdiv, apr. 1994 – edited 25 jan. 2018
____
Диал. ограби, изнуди.
** Поучително четиво от учебника за българчета в началния курс на днешното училище.
*** 
Хлебарят повтаря казаното в не по-малко мътни времена от някой си Тарас Булба, документирано от руския писател Николай В. Гогол (1809-1852).

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)    Роденият във Врабево, село нейде в Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колега в...