ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (859.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (859.)

  – Не, държа да се изясним. – Той престана да се занимава с мен. – Ами ти, Коен, за какво се мислиш? Тук при нас ли ти е мястото? При хора, които искат да се веселят? От теб човек дума не може да вземе.

  – Стига, Майк – каза Коен.

  – Смяташ ли, че на Брет й е приятно да те гледа тук? Смяташ ли, че присъствието ти е приятно? Защо все мълчиш?

  – Всичко, каквото имах да кажа, казах го снощи, Майк.

  – Аз може да не съм писател. – Майк се олюляваше и се държеше за масата. – Може да не съм талант. Но чувствам, когато съм излишен. Ти, Коен, не можеш ли да усетиш когато си станал излишен? Махай се! Махай се, за бога... Не мога да понасям тъжната ти еврейска мутра. Не съм ли прав? – Из глава ХVI от бестселъра "Безкраен празник" на 26-годишния Ърнест Хемингуей (1899-1961)

  22 uni 1987 

АСЯ (8.)

Глава V

  Движим се като закачени един за друг из стаите. Виждам, страхува се да остане самичка с моите близки. От притеснение се е свила като таралеж в кълбо от бодли, отговаря късо на въпросите им, с които – усещам, като че целят да й покажат, че не й е тук мястото... Появяват се непоканени от мен роднини; разни жени: млади, по-възрастни, влизат-излизат, кафенце пият, разказват сладко истории за разтурени сватби; еди коя си как в последния момент с бившия си любовник избягала, а после как открили любовника и хубостницата в някакъв крайградски мотел ей тъй на, с булчинската рокля както била, с венчето, воала и чантичката със сбраните по масите купища пари – чистосърдечен дар от харните сватбари в най-скъпия ни луксозен ресторант "Тримонциум"; друга пък, за да върже един глупак, метнала го (излъгала), че е бременна, а пък кучката била вече забременяла от друг... В тягостно мълчание хладно я оглеждат. Сред тях тя се е притаила като зверче, примигва иззад дебелите стъкла на очилата си с висок диоптър.

  Дойде Нина, братовчедка ми Нина, хубавицата Нина, десетина години по-възрастна от Ася. Седят двете край полираната масичка в хола. Когато приближих, чувам Нина да й говори:

  – Разбери, мойто момиче, той не е за теб!

  Как ни един не каза добра дума за нея! Искала била да дойде в големия град, искала да ме върже, намерила наивник в мое лице, и значи, колко му е на неопитния млад мъж, тя хитро си била направила сметката. В очите й лискат кофата с помия: грозна била, посредствена, имала вид на момиче, което доста си е походило с мъже... Майка ми пазарджиклийката подпитва дали съм й бил първият мъж, Ася девствена ли била.

  Излизаме няколко пъти да се поразходим край реката. Дойде веднъж с нас и сестричката ми. Сестра ми Ели е хубавица. Гледам ги двете ей така, като страничен, внезапно обхванат от безпристрастност наблюдател: да-а, хубостта у сестра ми се набива в очи, а пък Ася е грозничка, не може да се отрече. Леле-е, къде съм гледал, какво съм гледал! Носех си фотоапарата от студентските години и със сестра ми нащракахме десетина снимки под оголели дървета над едва покарала по припеците трева край придошлата мътна от пролетните дъждове Марица зад железопътния мост в западния край на Пловдив. На една от снимките сестра ми като същинска манекенка позира с ръце на кръста, с пластмасова усмивка на модел от модна къща; на останалите фотографии сме двамата с Ася. За разлика от преливащото самочувствие в позата на сестра ми, двамата с Ася сме подтиснати: у мен избило разочарованието, а Ася е объркана и безлична, без капчица живец, човек, който очевидно съвсем не си е на мястото.

  Започнах да се самосъжалявам. Разправих на родителите си за нейните нощни припадъци и тогава майка ми ме поведе към психодиспансера на булевард Руски*, където лекарят – някакъв доцент с вид на чревоугодник и изобщо, човек на живота, ми обяснява за... отражението на епилепсията върху евентуалното мое потомство. Накратко, увещаваше ме да прекъсна незабавно всякаква връзка с момичето.

  – Направили сте голяма грешка – убеждава ме, докато гледа в празното пространство зад гърба ми. – Но – тракна с брачната си халка по стъклото, с което бе покрито бюрото му: – грешката е поправима. Сега! На момента!

  Разправих за заболяването й и на Никола Джоков-Джоката, когото ценях като моя първи учител в журналистиката, пък и като човек, чиято съпруга, знаех, е специалист в тази област. Мнението и на Джоката, и на госпожата Джокова: да късам с Ася, да я отпратя да си ходи, да я върна на техните.

  – Искаш ли безпомощен да гледаш как твоите дечица се гърчат с пяна на уста, посинели как се задушават в леглото, върху земята, пода и по всяко време? По всяко време да трепериш дали на сутринта не ще ги откриеш с език в гърлото и изхвръкнали оченца задушени? – плашеха ме, изпълнени с добри намерения, тези странични силно добронамерени странни хора.

  – Ако се събереш с Онази, не си ми повече син и не искам да те виждам повече в моя дом! – горещи се както никога моят, иначе мълчалив, баща. – Я, дай! Дай си паспорта да е у мен, да съм сигурен, че няма да направиш глупостта да се ожениш точно сега, когато животът е пред теб!... Млад си, здрав си, силен си... Как пък за тези четири години следване сред умни и възпитани красиви момичета в София, и хем все от заможни семейства, от интелигентни семейства, не можа едничко да си избереш! Че защо ли те пратихме там да учиш, сине мой! С майка ти за кого сме се трудили и едва свързвахме двата края, само ти да си добре в онази твоя София! Сега сам да си съсипеш живота, бъдещето си да погребеш! Ей, това не го разбирам. То бива-бива, ама па чак любов?... Вятър работа! Женитбата е пазар, не си ли го още разбрал? Един син имам, за кого, мислиш, се трепя, за кого цял живот имот събирам!

  Направих страхотна грешка, че позволих да обсъждат решението ми да се оженя. И по-лошо – допуснах да ме настроят срещу единствения човек, когото, без сам да проумея по какви закони на съдбата бях заобичал. Едва ли не хленчейки, размазвах подробностите и обстоятелства, които не бяха в нейна полза. Защо! С каква цел, Боже мой?

  С двайсетолевка, великодушно дадена от баща ми, се качихме на влака и на утрото осъмнахме във Варна. Както и преди, и през тази нощ главата ми лежа в скута й; тя бдеше над мен, не смееше да помръдне, за да не ме събуди. Усещах в просъница как ме завива и гали, и все една пак такава я усещах – напрегната, вглъбена в нещо у себе си, с обърнати навътре очи.

  Прибрахме се на село. Още същия ден й заявих, че няма да се оженим и най-добре е да се разделим веднага:

  – Смятам, че така е честно.

  – Защото не ме обичаш – с равен, с наглед спокоен глас ме допълва.

  – Обичам те, но не мога да престъпя волята на моите родители.

  – Какво значение има волята им, ако ме обичаш! – казано с все същия равен, тих, безизразен глас. После плака, тихичко и много плака, докато събираше едно по едно и подреждаше на равни купчинки кърпите, полите, бельото, блузките, роклетата си.

  – Да ти помогна?

  – Аз... сама.

  – Да те изпратя?

  Поклати глава, не искаше да я изпращам. Вдигна двете си чанти, пак ги остави на пода, спусна се, сгуши се в мен, притиска се, тресе се от плач:

  – Но аз те оби-и-ичам... Обичам те... Много! Много те обичам.

  Отскубнах я от себе си, отворих вратата на ергенската ми квартира край селската черква и гледах как бавничко с двете си чанти се отдалечава, как върви напреко право през локвите по пустата в този миг улица... Хвърлих се в леглото, вдъхнах лекия дъх, напомни ми щастливите ми мигове с нея тук, когато й казах, като я видях за пръв път без онези нейни строги очила, които правеха очите й наистина малки, със сърдито ококорените й големи сини очи: Боже, ти си била хубава! "Малките свински очички – рекла беше сестра ми, родена година и половина след Ася. – Още ли не си забелязал, батко, малките й свински очички? Как само и колко пресметливо те гледа! Хитра е. Направила си е сметката тая проста селянка!"

  Всичко у мен кървеше. Стиснах зъби. Не бива да се разкисвам – рекох си, сега е моментът да си докажа преди всичко на себе си, че съм нещо в собствения си живот, че съм мъж, истински мъж.

  Следва

 Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 13 jan. 2022

–––

* Място, което силно ми напомня новелата на Антон П. Чехов "Палата № 6". Лудницата, тъй е известна сред родените и израснали тук мои съграждани, клиника на един от централните булеварди в Пловдив– романтичният булевард Руски, където към човека се отнасят като със затворник. Виждал съм грозд от пациенти да висят зад решетките на горните етажи: ухилени. Бъбрят, пеят, крещят към минувачите долу по улицата, която някога била най-романтичното място на Балканския полуостров. Тъжната войнишка песничка "Лили Марлен", например, си представям да звучи точно на този булевард, където в най-ранното ми детство служител от общината с вехтичък велосипед и лека стълба обикаляше надвечер, за да зареди с газ и да запали фенерите на уличното осветление. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (858.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (858.)

  Не знам в колко часа съм си легнал. Помня, че се съблякох, наметнах халата и сетне излязох на балкона. Знаех, че съм пиян; прибрах се, запалих нощната лампа и почнах да чета Тургенев. Сигурно съм препрочел няколко пъти една и съща страница... Беше разказ от "Записки на ловеца". Бях го чел и по-рано, ала ми се струваше, че го чета за първи път. Виждах описваната местност пред себе си, и тежестта в главата ми сякаш започваше да изчезва. (...) Чух как Брет и Робърт Коен се изкачват по стълбите. Коен се спря пред вратата, каза лека нощ и тръгна към стаята си. Брет влезе в съседната стая... – Началото на глава ХIV от бестселъра "Безкраен празник" (1926) на Ърнест Хемингуей (1899-1961)

  20 uni 1987 

АСЯ (7.)

Глава ІV

  Пролетта прииждаше неудържимо, въпреки че хладните пронизващи ветрове откъм североизток не преставаха да влачат оловносиви парцаливи мрачни облаци, от които от време на време ръсеше лепкав доста едър сняг. Слънцето все по-често пробиваше тежката пелена и от локвите по селските улици към небето над училището се вдигаше нежна белезникава полупрозрачна пара. По стърнищата щръкнаха и зелените ушенца на троскота. Гъшите ята се измъкваха, клатушкайки се в редица, опърпани и с висящи безредно пера от разкаляните селски дворове; с пърхане на крила и изпъната напред дълга шия гъските се затичваха срещу вятъра с пронизителните си дрезгави крясъци, правеха плавен завой ниско във въздуха и се спущаха с кикот върху омаломощената от зимните студове орна земя.

  В механизираната бригада към стопанството механиците бързаха да приключат с ремонта на тракторите и прикачния инвентар; до късно вечер и понякога през нощта там съскаше електрожен, звънтяха чуковете в ковачницата, свредлата или шмиргела, съскаше оксиженът като разгневена змия, изхвърляща напред снопове от искри.

  Хлапетата в училището станаха неспокойни. Девойчетата от седми и осми клас на шумни групички започнаха надвечер да обсаждат пейките в градинката зад местния Културен дом, наобиколени от момчетии, които се появиха като че изпод земята: не ги бях срещал дотогава. Директорът Петков все по-често се хващаше с две ръце за главата от притеснения да не изпуснем някоя неопитна изкушена душица в батака от естрадни палячовци и глезли, противни цинични вицове и сексуално любопитство.

  – Ей, да внимаваме, че лошо ни се пише, стане ли някоя беля! За всичко неприятно  селото първо нас ще обвини. Кой ще ни защити, мислите ли? Колко от колегите ни са местни хора! 

  Препоръчваше очите да си отваряме на четири, по-често да посещаваме домовете на нашите ученици, да държим тясна връзка особено с родителите на физически по-развилите се, по-буйни девойчета. Математикът Пешо Кирилов – същият онзи, който първи ме посрещна в Гурково, се вайкаше тези дни в учителската стая за напращяло моме от осми клас – синеоката Вержинка*:

  – Ей, мамка му стара! Като ми седнала на първия чин и като ги вперила онези сини комбали** насреща ми, взех да бъркам формулите. Дращя аз с тебешира по черната дъска и от един момент формулите взех да си обърквам. Като жена ме гледа, бе!

  Ася вече се пренесе с чанта бельо при мен. Донесе одеяла, черга: пода да покрием, бельо, няколко поли и роклета. Петков, като бъдещ кум, уреди тя да започне работа; прави размествания, отвори място за още един учител, така че Ася водеше часовете  в началния курс по физкултура, по трудово обучение, по рисуване. Дадоха й новичък анцуг, май придоби самочувствие сред децата, пък и те, открих, я харесаха; виждах от втория етаж как като квачка ги сбира край себе си; изглежда от тяхната глъч бързичко се уморяваше, защото все търсеше сухо местенце сред мократа спортна площадка да поседне. Седне на асфалта, обгърне с ръце коленете, дълго време стои неподвижна. Притеснявах се малко за нея. Кой знае какви ли мисли й минават през ума? Разбирах, че с шумните и палави ученици съвсем не й е леко.

  Развличаме се, като хлътваме в Читалището да погледаме кино или пък в неделите честичко с междуградския автобус отиваме до Балчик. Понякога Данко идва с нас. Тя никога не ни прекъсва, когато водим с него вечните ни разговори за книги и политика, намеси се дип нарядко с подхвърлена дума и ни оставя да спорим, да се горещим. Не умеех да й щадя самолюбието, все още пред очите на останалия свят на селото с нея се отнасях твърде прямо, твърде независимо. Това доста я разстройваше и тя много пъти плака с тихичко хълцане – основно за дреболии, погледнато откъм моя страна. Пък и хората край нас още не бяха свикнали да ни приемат като нещо общо и единно: момичетата, които – притеснен, разбирах, вече се усещаха жени, пак си ме следяха с предизвикателен поглед; на самата нея някой си Панко – две години по-малкият брат на най-добрата й приятелка Танчето (Стоянка), предложил да се съблече в кабинката на киномеханика. "Давам ти десет лева да ми се съблечеш както те е майка родила" – придумвал я братът на приятелката й и съученичка от основното училище.

  – Ще му натрия мутрата на това лайно! – гневях се.

  – Не му обръщай внимание, по-лошо ще стане. Да не мислиш, че е сам! С един да се захванеш... Те момчетата тук само това чакат от теб.

  – Избягвай тогава да ги срещаш. Онзи тъп чешит тенисистът Стефан знаеш ли какво рекъл на колегата по география Генчев?... Казал: "Ние си взехме каквото имаше да се взема от Асито, нека сега и други се пооблажат".

  – Ако пък съм имала нещо с него!

  – Тогава тези гадости що ги е говорил?

  – Изпращаше ме известно време, определяше ми срещи, прави се на интересен; ту на италиански, ту на немски, на английски, или на друг език ми приказва… Кух човек, не му обръщай внимание.

  През голямото междучасие тичаме пак в квартирата, хвърляме се пак в леглото да се любим, но не забелязвах кой знае каква стръв или страст, по-точно, у нея, като да беше щастлива, че може да ми угоди, но бях ненаситен да галя, мачкам и прониквам в тази свежа, плътна, кадифено мека плът.

  Сутрин вън върху перваза на прозореца все откривах пластмасова кутия с домашно приготвени лакомства. Без да ни буди, по тъмни зори баща й се е отбивал от пътя, за да ни остави тази кутия, приготвена за нас от двете жени в Тригорци, майка й и баба й Анаста. Опитвам да си представя какви ли чувства ще да е изпитвал, когато внимавал сакън да не притесни дъщеря си и любовника й кандидат-женихът ябанджия, гушнати в плътска прегръдка. При доста редките ни разговори с него, зад оскъдицата от думи усещах все същия пронизващ ме поглед, в който се таяха и угриженост, и бащинските му тревожни предчувствия.

  Така измина седмицата до началото на пролетната ваканция. Два или три пъти Ася получи припадък с гърчове. Изпуснала се, в подгизнала от урината тъничка нощница, вкопчва се за мен като удавница; очите й с невероятно разширени зеници надничат в очите ми; посинелите й устни, по които пяната не е още засъхнала, хрипливо шепнат: "Мацко!... Мацинко, нали ме обичаш? Кажи! Нали ме обичаш". Отпуска се. Постепенно пулсът и дишането й се нормализират. Гледам как заспива и бледа розовина плъзва по страните й, как тънка синя вена на шията й полекичка пулсира.

  Вечер пиеше фенобарбитал*** и сацерно. Бях я питал какво й има; каза, че е невроза, втора степен, и един ден ще й премине, и тогава ще свали и очилата с голям диоптър. Свиваше ми се сърцето, мислех си: А нали любовта всичко лекува! И каква ще е тази любов, щом пред такива подробности се стъписва! След известно време проумях, че ме мами. Може би пък възрастните и от нея криеха истинското й състояние. Странно нещо е любовта – тази явна неистина, вместо да ме отрезви, накара ме да се усещам горд пред себе си, че мога да пренебрегна горчивата истина****. Уверен бях, ех, няма начин да не се справя с всякакво положение, няма начин. Хайде де! Те ще ми кажат!

  На 31 март от Балчишката пощенска станция край новичкия хотел пратих телеграма до Пловдив: "Пристигам тчк с булка тчк чакайте тчк първи април". Качихме се с Ася в следобедния автобус от Гурково за Варна, помахахме за довиждане на родителите й; майка й с ъгълчето на престилката си изтри влагата от крайчеца на окото си, баща й едно и също милият само повтаря: "Да заповядат на село! Кажи, Жорьо, на вашите да заповядат на село!" Милият на сърцето ми, по-мил от родния ми баща! Той изглежда най-дълбоко преживяваше промяната с щерката... И тъй, помахахме си за довиждане, а пък в единайсет бяхме вече в потеглящия от Варненската жп-гара нощен експрес. И на следния ден рано сутринта около пет звъня на входния звънец у дома в Пловдив, срещу черквата "Свети Георги" в Мараша.

  Цяла нощ в купето главата ми бе лежала върху скута й; завиваше ме; будна, бдеше над мен. В просъница я откривах вглъбена в себе си, съсредоточена в нещо си свое. Във Варна, докато чакаме да настане време за експреса, изгладнели, настаняваме се в снек-бара срещу парадния вход на Варненския драматичен театър. Русоляв момък с вид на лекокрил палавник се промъква сред масите, от три-четири метра подвикна:

  – Асенце-е-е... Осигурил съм квартирка за тая вечер. Идваш, нали!

  Като приближи съвсем и се изправи пред нашата маса, тя ме посочи с очи:

  – Запознайте се, това е моят съпруг.

  Онзи тип смотолеви нещо, поогледа ме, направи кръг около нас и се стопи в кадежа от цигари и пури в пълния с гърбове и уши лъскав снек-бар на хайлайфа във Варна... Изправи ме на нокти тази случка, ала замаян от дългото нощно пътуване, притеснен как ще ни посрещнат у дома, оставих чудесния епизод нейде настрани в съзнанието си. В момента миналото й не ме засягаше. Зъзнем, значи, двамата с Ася пред вратата на бащиния ми дом чакам да отворят (вече е пет и трийсет) рано сутринта на 1 април.

  И ето ни около масата. В дома на родителите й беше къде-къде по-уютно, но тук вее сибирски мраз. Уж съм сред своите у дома, а се държа като гостенин. Баща ми, майка ми – сдържани, много сдържани, не мога да ги позная. Сестра ми – ученичка в десети клас на гимназията, се спусна да ме прегръща разплакана зад вратата на кухнята:

  – Батко-о, какво направи, батко! Ти за мен беше кумир. Откъде я намери тая?

  Как да обясня на сестра си, че "тая" за двайсетина дни ми беше станала по-скъпа от всички лъскави мацки на София, Париж, Монте Карло, Холивуд и изобщо – на света!

    Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

    

 

Plovdiv, edited on 12 jan. 2022

Илюстрации:

- Сред моите осмокласници в онази зима*****.

- Табелата, а пък вдясно е пътят към Каварна.

___
* Побългарена версия на латинското virginе, девственица.
** Простонародно: облещени, вперени очи. С гальовен оттенък.
*** Лекарство срещу епилептични припадъци, отречено днес от медицината, понеже води до трайна зависимост и уврежда нервната система. Силен опиат. 
**** Наричат я "царска болест". Не ми е известно дали се лекува; медицината, доколкото знам, се стреми единствено да ограничи пораженията, които епилепсията нанася върху най-финото у човека, съзнанието, нервната му система. 

***** На снимката клекнал пред мен е любимецът на момичетата от класа Банко, който след година, като ученик в Толбухински (Добрички) техникум, се обеси с колана си, привързан към дръжката на прозореца в своята квартира. Причината: нещастна любов. А иначе познавам хора, нормални щастливци на вид, които никога не са се и докосвали до стихията, каквато е истинската любов между мъж и жена, независимо колко години са живели в брачно съжителство и колко деца са им се родили. Бел.м., tisss.