Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

вторник, 25 февруари 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (73.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (73.)

  "Всяка мъдра жена съгражда дома си, а безумната го събаря със собствените си ръце"  Из Притчи Соломонови, Библия

   29.05.1999.
  Тази крепка вяра в правотата на своето, което тук казвам, никак не ми харесва – геният и графоманите говорят толкова убедено. Не съм ни Библията, нито Господ, че да съобщавам истини от последна инстанция. Когато се позовавам на баща си в това и онова, наясно съм, че – след като този мой баща си беше най-обикновен, т.е. простосмъртен и грешен както са повечето хора, естествено е и аз да съм като него. Да, тъй е. Силно ми се нрави позицията на говорещия глас от низините. Колкото по-унижаван и мачкан, толкова по-яростно изпълнен с енергия за живот! Да не усещах съпротивата на средата, в която съм се родил, възпитавала ме е и ме е привързала към себе си с всички онези уж меки докосвания, които настояват: "Ти си сол, ти си нищо, ти си само случайна подробност в пейзажа" – щях ли да ги нижа тези записки! Любомир Левчев (1935-2019) има стих колко отчайващи могат да бъдат за пишещия именно овациите: "И в несъпротивлението падам като в целувка без любов".

  Убитият в мъгливий Албион Георги Марков - Джери (1929-1978)*. В лабораторията му кощунствата на родния соц раждаха жлъч. Жлъч и омерзение – какво повече от ирония, като акт на съпротива! Бисерната мида превръща в стойност онова, което я наранява, което предизвиква болка и потрес у нея. Благородното е уравновесено – не крещи, не размахва юмруци, не изпада в опиянение от омраза. Нали не бива да мязаме на полит-агитатори и гьобелсови ученици? В такъв случай защо да посягам към озлоблението и ненавистта, след като нищо свястно тези две не са в състояние да произведат освен фанатичното убеждение колко сме прави, колко сме призвани да въведем ред, най-после ред в объркания хаотичен свят! Къде е тук смирението да се живее талантливо? Това ли е подходът на стопанина?

  В никакъв случай не съм постигналият смирение уравновесен тип, но съм убеден: фанатичната ярост, позата на праведник и светец, въобще всичко добре известно с клишетата "революционна вяра и убеденост, непоколебимо принципно становище, свещени демократически начала" и пр., нищо добро няма да роди, ами ще затвърди партайския рефлекс към човешката ни участ. Фашизмът или националсоциализмът, ислямският фундаментализъм или сръбският шовинизъм, куклуксклановците, или мракобесите във всички времена и епохи са духовни братя близнаци. В актива на соца стоят крупни престъпления, като преселването на цели народи, обричането на милиони човешки същества на глад, гладомора от 1921 г. в Съветска Украйна и през шейсетте-седемдесетте години на века в Китай, по-късно и в "революционна" Куба.
И всичкото това гладуване и смърт – за да може армията да бъде въоръжена с най-разрушителните технологии за масово изтребление. А онази така стройна система за репресии и унищожение на самото понятие "личност"! В такива гигантски мащаби подобен род мероприятия, както при съветския строй или както в Северна Америка по време на маккартизма, кога са били толкова блестящо творчески приложени?

 
И всичкият театър бе граден върху антагонизма, върху демонизирания образ на врага. Какво да очакваме от драконово семе? Мъстта или злоблението се явяват с привлекателни лозунги; зад пищната фасада обаче е пренебрежение към човешката природа, идеализъм от посредствен вид. Не съм заразен от християнщина, съвсем не! Попските лакърдии не са моето амплоа. Не обичам търпението на овцата, която се надява на утешение и награда в Отвъдното, в райските селения на Аллах или Бог отец. И у мен кървят раните. Колко пъти се будя нощем от проклетия въпрос: Защо ни смятат за нация от наивници? Нима сме неспособни да се защитим – точно ние, които сме с дълбок корен в българската земя! Но не бих си позволил хора, които ме отвращават, да ме превърнат в свое подобие. Знам, че на тях врагът им е жизнено необходим както слънцето, въздуха и водата за всяко същество. Друго е, мисля си, основното в посланията на Иисус: не опрощаваща, а Любов в защита на човека.

  Сега и тук, в този мой живот, са неуредените стари сметки. И ще сторя, колкото е по силите ми, лицемерът, мракобесите в мимолетния отрязък от живота на цялата ни нация (всъщност на цялата ни цивилизация) да осъзнаят греха си и да се покаят, ако могат, ако имат духовна сила, ако е живо достойнството у тях. И не на площада, а пред себе си, пред генетичната ни обща памет като народ и човечество. Колкото и противни да е стореното от тях, те остават наши братя, и държа първо към себе си да възстановят уважението към себе си. Не, не е удовлетворяващо да виждаме как лицемерничат именно заради гузна съвест, настръхнали против бедстващия народ, който не споделя участта им. Вероятно затова посягат към власт, слава, богатство, към повърхностни белези на задоволство от себе си – с материално благополучие да подтиснат притеснението си. "Ето, вижте ни! – ехидничат чрез демонстрациите на охолство. – Ние сме успешни хора, понеже много сме постигнали в живота".

  Наивно ли е така да мисля? Възможно е. Но тази наивност ми носи равновесие. Не се измъчвам дали написаното ще достигне до своя читател. Каквото и да се случи, онзи, за когото са предназначени тези писания, ще ги открие. Нямам намерение да им правя реклама. Пиша не за слава, не за пари, не да си чистя образа пред света, макар че – строго казано – суета и самолюбие има и в написаното тук. Но това съм аз. Да ме съди, който ще! От себе си, и да искам, не мога да избягам.

  Снощи тържествено, с халосни гърмежи и илюминации тук откриха Европейския месец на културата. От 28 май до 1 август Пловдив е Културна столица на Европа. Много любопитно, много приятно и не ме касае. Ще попеят, ще порецитират, ще си покажат платната, ще се повеселят, пък ще отлетят по къщите си. И ще си останем пак с мизерията да обитаваме работническите гета спални комплекси, да метем и чистим след шоумените, да подреждаме, доколкото можем в тези люти хайдушки времена за Балканите, дома си, двора си, тази наша простодушна България извън модните дефилета, фетиши, кумири, настроения и прочие суета.

  И ще си кажем някой ден или нощ сбогом. Не вярвам в преражданията. Не вярвам и в отвъдното овъзмездяване. Пък и да ги има, тези радости не ме греят. Мен тук си ми е хубаво – тук да усещам топлина и студ, глад и насита за плътта и за разума, да продължа да любопитствам, все тъй разхвърлян из подробностите на делничното, и все тъй прибран в моите си историйки, дето ги нижа както хлапенце реди фигурки от камъчета и мидени черупки на пясъчния бряг.
Питам стар манго как живее сред смрадта, помията и лайната, сред техните бесните кавги, сватби, ядене, пиене, сред кръщенетата, погребенията и щурите побоища пак заради някоя невярна невяста на Столипиново, а той – дълбоко, искрено учуден, ми отвърна с широка усмивка: "О-о, тук е хубаво! Тук е Раят за моята душа, братко. Тук са ми приятелите, жената, тук са ми синовете, щерките, моите палави внуци. Няма по-хубаво място на света за мен".

  И ще ме повика някой ден или нощ майка – пазарджиклийката с ръцете на кръста: "Хайде! Идвай си. Време е вече. Я, всички сме се събрали. Масата е сложена. Ей ги баща ти, баба ти Невена, дядо ти Борис, сваковците Ваньо от Исперих и Славчо от село Крали Марко, Пазарджишко, чичо ти Стефан от София, баба ти Динка излязла изпод онзи ненадписан речен камък в къра край Лом – и тя, чичовците ти Дончо от Харманли, Димитър от Старо Железаре, Пловдивско, Атанас от онзи дом за луди в Странджанско или дявол знае къде – и той, дето го затвориха при откачените, че говорел срещу властта, с китарата си е тук, подрънква и ниже пак неговите си за огнени мелници. И харманлийският ти дядо: бирникът Гьорги – бирник, пък най-бедни в махалата, и 17-годишната ми сестрица Вяра от пазарджишките гробища е дошла с копринено русите си разкошни косици и хубавите сини очи, единственото русо, най-красивото ни момиче, хубостта на рода, която не си виждал, и всички те все за теб питат, моето момче. Хайде! Идвай си, Джоре, де ни се губиш още!" Ще й кресна: "Чакай още малко, ма-а, да си доиграя играта!" Пък ще засуркам боси пети в прахоляка на сиромашката ни уличка "Ниш" – осемте къщурки сред дворчета, дето мина ранното ми детство, когато бяхме тъй бедни, и въпреки това съм бил толкова щастлив, както никъде другаде! Сантименталности... От тях ми иде ищахът да пиша.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 25 fev. 2020
–––
* "И да те е имало, пак те е нямало"  – надпис върху надгробна плоча. https://www.ploshtadslaveikov.com/smehat-na-dzheri/ Бел.м., tisss.