Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

събота, 4 януари 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (25.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (25.)


  Ето, аз дишам, работя, живея, 
и стихове пиша, тъй както умея, 
с живота под вежди се гледаме строго, 
но ти не разбирай, че мразя живота...

 13.02.2000. (продължение)

  Посвикнахме с по-новите, модерни варианти на демагогията като че ли. Но това, надявам се, не е краят на България, а просто естествен развой на над стогодишно заболяване в безкултурието, което начева далеч преди управлението на търновлията Стефан Стамболов и пазарджиклията Константин Стоилов*, иде със зараждане на националноосвободителното ни движение, където докрай и единствен само Левски е същинският нравствен коректив. Тази болест ни се налага да я изболедуваме под бдителните очи на западноевропейските акушерки, които се вълнуват от Балканите от гледна точка свои ползи и стратегии. Прераждането ни в демократично качество е наша вътрешно-национална, българска работа. Що се отнася до Европа и Запада, благоприятно обстоятелство е, че проектират икономическата си експанзия насам, т.е. смятат да просперират с капиталите и продукцията си в нашите земи само при съблюдаване на правилата и сключените договори. Което е шансът за бедстващия унижен българин! – мародерите и лицемерите във властта тук едва ли могат да им осигурят**. Ето как на опротивели до смърт стари муцуни в политическия живот у нас дойде ред да слязат от властта, ако не искат да им се случи нещо по-неприятно.

  Легендите за нашенска политическа класа, за прословутия нашенски политически елит състоятелни ли са? Нравствени, далновидни управляващи България тепърва предстои да се появят – и то не като рожби на затворена елитарна общност, а като редови граждани и стопани, избирани демократично и демократично изпратени за ограничен период от време да защитават българския ни национален интерес като икономика и културна традиция. От такава гледна точка аз, Гражданин на чистата и свята Република България, съм силно заинтересован властникът да не възприема властта като бащиния, като имот, получен в наследство, заинтересован съм на този министър, депутат, прокурор или изобщо – държавен и общински чиновник, да му е ясно, че за само известно време е ръкоположен там, и то с най-високи задължения и отговорности към нацията, т.е. и на всеки като като мен Български гражданин.

  А дали СДС, БСП или там която и да е друга политическа партия или коалиция ще управлява, техните фирмени табели не ме вълнуват; важно за мен е дали ми служат съвестно. Може би жестоко се заблуждавам, но си мисля: все по-трудно ще им е на демагозите от нов тип да ме правят на будала.


  16.02.2000. 

  Чета книгата "Да имаш или да бъдеш" на Ерих Фром (1900-1980), в късата бележка към фотографията му определен за "един от най-блестящите мислители на ХХ век в областта на психологията, философията и социалните науки"... Разбира се, че имам възражения и по-различно мнение към отделни негови по-крайни твърдения, но от прочита на тази негова книга у мен се появи хъз за писане. Което пък лично за мен значи, че – каквото и да възразявам, наистина е голяма работа този г-н Ерих Фром.

  Та за един внушен от прочита психологически детайл!... Седесарите си харесваха девиза "Времето е наше!" – което от една страна, като идея си е абсолютно наивно: времето просто няма как да се владее, то е само умозрителен, метафоричен образ на непрестанно изтичащата като пясък около нас и у нас необятна, но пък насочена чисто психична субстанция. Седесарският девиз обаче издава стръвното желание на новоовластените да притежават, да придобиват, да присвояват... все онзи доста познат крясък откъм сеячите на омраза и раздвоение, които сами себе си наричаха гробокопачи, на мечтаещите преди всичко да имат, но не и да са.

  Съпоставям щурия девиз с изреченото от Левски в писмо до Панайот Хитов през 1871 г.: "Дай, боже, съгласие и любов първом между народните ни главатари; пък име българско нека да е войвода (…) Чиста свобода българину и всекиму своето. Ако така държите с нас, да живеете и вие!"
Ако днешните тъпанари гледат даже на времето като на вещ, която ще се придобива, за Апостола народната работа е като дишането, тя е самият живот във времето. И преди цитирания къс, в същото писмо от 10 май на 1971 г. Дяконът изрича философската сентенция: "Ако е за Българско, то времето е в нас и ние сме във времето; то нас обръща и ние него обръщаме".

  Видени чрез философската претенция на неомарксиста и американски мислител Ерих Фром, действията и размишленията на Васил Левски, подредени сковано или разпилени из писани на коляно послания до този и онзи негов съратник, очертават характер, най-слабо заинтересован от притежаването на каквото и да било – имоти, власт, луксозни вещи, обществено внимание, слава. Затова е толкова ценен пример за всички нас – че е без остатък в бита, в действието, в самите пулсации на живота и времето, а не в застиналото бреме на притежаваните така скъпи за идиота неща. Вижте с каква стръв новите ни политици – досущ свидни образи на управленци от Тодор-Живково време, само че още по-нагли, се втурнаха да вдигат палати, замъци, предприятия да купуват, пари да трупат,– па си отговорете що за политици са това и колко силно си приличат с циганите-апаши, дето вече почнаха да отмъкват кое-що от "Бългериън ъмбрелата". Гледам от моята южна веранда: цигани по покрива там се разхождат като да са в катуна си, и как още не са посегнали байрака да отскубнат, ей това най ми е чудно.

  Имам усещането, че дори мимолетното изкушение да се види добре устроен сред материална благодат и обществена прослава му е било противно на сирака Васил Иванов Кунчев, нещо, което не може да се твърди за ни една от големите личности в националното ни възраждане: от Георги Стойков Раковски до Стефан Стамболов. Раковски, Ботев, старите войводи Филип Тотю и Панайот Хитов, Георги Бенковски, Стефан Стамболов – ми изглеждат тщеславни, настояващи за уважение, несклонни към онова дяконско смирение, заради което Апостола е над всички, като енергийно ядро и над тях, неслучайните наши българи.

  Защо усмивката, песента, ведрото настроение при непоносими обстоятелства са отличавали вдовишкия син? Подходът му е различен – не държи да притежава, ала просто е самия себе си. Всичко останало извън действието, извън движението към необятните пространства на свободата като най-естествен израз на човеколюбието, сякаш е незначително за него. Предполагам, оставял е подире си хора, повярвали в себе си, страстно заобичали живота като поле за дейност, не като склад за трупане на вещи и прашасали венци от стара слава. Да притежаваш нещо, каквото да е само заради краткото удовлетворение, че си му собственик, че имаш и славата? Ами че то е твърде малко за онзи, който обича живота в цялата му пълнота и многообразие от дейности и обстоятелства. Защо ти е златна котва на врата, когато плуваш сред вълните на бушуващото време!

  Като тълкува двата подхода към живота, неомарксистът Ерих Фром*** привежда примери най-често от Библията, от древногръцката и средновековната философия. Пропуснал е, според мен, древния "казус Цар Мидас", великолепна илюстрация за злините, произтичащи от страстта към притежания. Та цар Мидас до такава степен обичал златото, че си пожелава от боговете всичко, което докосне, да се превръща в злато, с други думи – в имане. И в резултат на лакомията, убива живота у себе си, загива от глад, но пък се изпълнила съкровената му мечта.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, 7 oct. 2006 – edited by 4 jan. 2020
___
* Първият ярко изявен демагог в политическите среди на Нова България.
** И този факт ме зарежда с оптимизъм. Не може крадец и нарушител на договори, пропаднал човек, затънал в грандоманство да ни представя като народ, нито – да речем, в стихове, нито откъм канцелариите на някое висше държавно учреждение. Това поне е крайно време ни да стане ясно! Пропаднал тип не може да изразява българина. 
*** Егоизмът, породен от системата, подтиква лидерът да поставя личната си изгода и успех над дълга към общността. Нищо не разочарова по-силно от решения на политическия елит и решенията на хора от деловите среди, вредни, опасни за нацията, продиктувани единствено от алчност и егоизъм. Вж. https://magnifisonz.com/2018/03/19/%D0%B5%D1%80%D0%B8%D1%85-%D1%84%D1%80%D0%BE%D0%BC-%D0%BD%D0%B5-%D1%87%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D0%BA%D1%8A%D1%82-%D0%BA%D0%BE%D0%B9%D1%82%D0%BE-%D0%B8%D0%BC%D0%B0-%D0%BC%D0%BD%D0%BE%D0%B3%D0%BE-%D0%B0/ Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (24.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (24.)


  Ето, аз дишам, работя, живея, 
и стихове пиша, тъй както умея, 
с живота под вежди се гледаме строго, 
но ти не разбирай, че мразя живота...

  26.01.2000.

  Има сладкодумци, слушам, чета изреченото от тях, харесва ми дори как го казват; пък минат се ден-два, седмица, и една делнична сутрин се будя с откритието, че то били лакърдии, колкото за впечатление, а не нещо гребнато по-издълбоко. Не ми се изброяват имена, понеже не са случайни мухабетчии от махленска родна пивница, а държавни особи, изобщо ценени персони от приоблачния нашенски нов лъже-елит. Словото им служи, колкото да ги покаже откъм по-приятна за ухото и окото страна. Един политик, който преди години изтърва злостната фразичка за алените бабички на припек, днес лъчезарно ми се усмихва с почти нежна усмивчица от ТВ-екрана и аз много силно желая господинът поне сега да е искрен, обаче как да съм сигурен след толкова далавери, лицемерие и лъжи именно по време, докато той бе премиер министър на България? Предполагам какво ще рече някой негов почитател, то ще е пак от онзи набор оправдания: Ами вие що биете негрите! Накратко, нима само той лъже-маже, има и други като него от същата глутница тарикати, че и по-нагли дори!

  Някога на тържествено украсен площад сред Париж генерал Дьо Гол посреща официална делегация, оглавявана от премиера на Великобритания сър Харолд Макмилън*. Какво точно рекъл Дьо Гол не е ясно, но очите на високия гост се напълнили със сълзи. Бистри сълзи като мъниста от кристал се търкулнали по мъжествената политическа физиономия на английския консерватор. И това нещо направило впечатление на личния секретар на френския държавник. "Господин Президент! Ах, господин Президент, но вижте, той плаче!" – ошашавен възкликнал секретарят. "Хм – изсумтял Дьо Гол, – театър разиграва!" И по-нататък с хладното си поведение към сантименталния сър Макмилън дал на тълпата хитри французи да разбере, че приема всичко като зле изпълнен несполучлив фарс**.

  09.02.2000.

  За пространна студия на университетски преподавател върху Алековите разкази (Живко Иванов, "Бай Ганьо: между Европа и Отечеството", изд. 1999 г.)... Книгата е подробно изследване. Ценното тук е обширният фактологически и психологически илюстративен материал за приобщаването на българското ни обществено съзнание към европейските стандарти. До 60-а от общо 260-те страници въпросите ми към г-н научния университетски кадър са:
  1. Скрупульозно ровичкане из типично българската ни рефлексия към света не е ли съмнение нездравословно? Втораченият в детайлите хипнотизиран взор дали не изпуска същественото?
  2. Защо типът "Бай Ганьо" да не приемаме само като вариант, и то не непременно основен – на криворазбраното самоуважение в гротесково изпълнение?
  3. Отделяйки толкова внимание целенасочено спрямо "наш Ганьо", не внушаваме ли на себе си колко важен е той за нас, българите? И после, каква е ползата: този ли е образът за проумяване на масовия наш манталитет?! 

  За мен Алековият герой е периферен, не средищен образ, едно от десетките и стотиците ни лица, грешна отливка, кофти шаблон, карикатура на нещо, замислено с родолюбива цел – да ни каже какви не бива да бъдем. Па и Алеко Константинов го е създавал мимоходом, в движение този образ, вграждайки му черти и от самия себе си, лични слабости – например в отношението към хубавото младо момиче, макар слугинче от шоплука в заможна софийска фамилия, на което рекъл: "Ай, Пенке, да хванем трена за Париж, живот да си поживеем една седмица с кеф". Нещо подобно предложил на харното слугинче.

  11.02.2000.

  Собственикът на хубавото заведенийце с омайното име "Бългериън ъмбрела" се оказа най-обикновен крадец-кокошкар. В разстояние на няколко години осветявал и отоплявал кипрото си кафене, прикачен нелегално към общия електромер на блока, където живее. Усъмнили се съседите, че плащат едри суми, повикали техниците от електроснабдяването и... трета седмица "Бългериън ъмбрела" пустее и тъмнее като гузна съвест, гледа ни с мъртвешки поглед като турски зандан, нищо че още плющи родният трикольор най-отгоре. Пъргави циганета с миши оченца вече заничат какво ще се откърти, какво ще се отгризне, отнесе. Тези весели пъргави циганета са верни съгледвачи, аванпостове на редовна армия професионални столипиновски апаши, разбивачите на апартаменти, изби, гаражи. Апапите ще доплуват като риби пирани, ще се хапят помежду си кой повече да награби, изтърбуши, изкърти от фасадата до вътрешното обзавеждане. И цялата зловеща идилия на разрухата е жив паметник на байганьовщината, не е преставала ни за миг от "славния" Десети ноември насам да се вихри из Републиката. И пак да попитам: тези ли са образите, които ни изразяват като народ, па и като нация?

  13.02.2000.

  Героите от най-новата ни Българска история в повечето случаи са едностранчиво представени: икони, а съвсем не живи хора със своята драма и особености. И това едноизмерно, плоско, шперплатово изображение е своего рода "данък обществено лицемерие", обслужва не истината за българите, а е вид дидактическа страхливост, опасение, че българинът не е дорасъл зад отрицателните качества на личността да съзре събуждащия се от робска летаргия и малодушие масов българин. Начело на тази светла педагогическа линия в родната литература е патриархът Иван Вазов с неговите измислени сюжети (дори за Левски), където поуката е завързана с червен ибришим накрая, та и хептен слепият духом да може да я съзре. На дидактическата линия антипод е линията, следваща плътно безпощадната сурова истина, колкото и фактите да не са в наша си – българска, угодия. Имам, всеки случай, повече респект и симпатия към наши творци като Захари Стоянов и Алеко Константинов. Дори и да се заблуждават в пристрастията си, за мен те са автентични, много по-яко заредени с перспектива за развоя на националния ни манталитет; и то е поради честното им, лишено от комплекси писане без украшателства, с трезво внимание към пътя, който предстои да извървим към цивилизацията. Докато създателят на красиви митове, воден от добри намерения Вазов, дотам се увлякъл, че след като въведе образа на Левски в родния Пантеон, откри у клетия свещеник поп Кръстю съответстващия на митологията Юда Искариотски, като съсипа живота на единствения в този трагичен епизод, комуто Апостолът се е доверявал.

  Сто години подир закономерната лична трагедия на Стефан Стамболов хвалят и разхвалват на ангро (на едро) държавника, строителя на Нова България, градят си бронзови, чугунени и каменни паметници в негова чест, назовават улици и площади с името му, без да си дават сметка до каква степен управлението през соца напомня пренебрежението към нравствените правила и неписаните закони у властниците от Стефан-Стамболовото управление, но и разцвета на онази дива келепирджийска и политиканстваща сган, която Стамболов с таланта си на ярък държавник възкачва по върховете на Държавата. Най-малкото чудно е, че политическа партия***, която обединява напоследък надеждите на мнозинството българи, свято тачи и се учи от търновлията Стефан Стамболов, величае го с повод и без повод като свой кумир и модел за следване. Дето се вика: наред с хлебното жито минава и къклицата.

  Не става дума да развенчаваме положителното начало от края на ХІХ столетие, а да си създадем изчерпателна безкомпромисна представа за качествата и греховете не само на тази, но и на ред други върхови личности в националния наш български Пантеон. Ако сега не извършим болезнената за мнозина от нас операция, рискуваме да срещаме оттук-насетне все по-нагли познатите до болка типове на властолюбие, самочувствие на тариката, стоящ над закона с безцеремонност и лакомия за лични облаги, рискуваме да продължи деленето на нацията на "съпартийци-съпартизани" и "боклуци-врагове".

  Следва

  БЕЛЕЖКА ОТ ДНЕШНИЯ ДЕН
  
  Докато преписвам на компютъра пасажа за Стамболов, пред очите ми се явяват, изскачайки от небитието, депутат, срам за родния си град Силистра, Камен Влахов, хитрият таксиметърджия, добрал се до върха, известен с кипрото прозвище Гошо Тъпото, обаятелният Данчо Ментата от Созопол или от близко някое село край град Созопол. Помните ли? Последният от тази света Троица от трибуната на Народното събрание, от най-високата трибуна изобщо в съвременна България пери пръсти, па разгъва ръчички настрани като гумено човече, усмихва се, кипри се, подбелва очи към тавана и говори колко лошо нещо е корупцията и как на Данчо партията вече е взела мерки и прочие. Вай завалла! Ето кой ще измъкне България от батака. Този образ, от когото пищяха мнозина измамени собственици на имот по черноморското крайбрежие от Бургас и Созопол до река Резовска... И уважаемият университетски изследовател при тази вакханалия на безочието твърди: този е типичен българин? Или нещо не съм разбрал г-н доцента от Пловдивския университет Живко Иванов. 

  7 окт. 2006.


Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, 7 oct. 2006 – edited by 4 jan. 2020

Илюстрации:
- Председател на Народното събрание Цвета Караянчева;
- Иван Вазов сътворява икони на българския ни характер.
___
* Сър Морис Харолд Макмилън (1894-1996), консерватор, премиер-министър на Великобритания от 1957 до 1963 г., вж.
** От фр. farce – нещо скърпено, пошло, направено да заблуди; част от по-обемното понятие "демагогия".
*** Съюза на демократичните сили. При управлението на СДС тръгнаха приказките колко г-н Премиерът напомнял на Стефан Стамболов. И почнаха хвалби, възвеличаване, възгордяване, грандомания спрямо обикновения българин, което прати тази, според мен, замислена в канцелариите на Държавна сигурност партия извън сериозните политически дебати. Фанатици сред все по-малките ядра безусловни фенове на Съюза на демократичните сили и Демократи за силна България не отчитат, че обикновеният българин се е променил през тези години. Оттам иде и озлоблението им – губят влияние, топят се верноподанните редици от почитатели. Бел.м., tisss.