Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

вторник, 18 февруари 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (66.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (66.)

  "Всяка мъдра жена съгражда дома си, а безумната го събаря със собствените си ръце"  Из Притчи Соломонови, Библия

  22.05.1999.
  Нещо подобно, пак крясъци "Вън! Вън" и "Напусни ми кабинетя!" лично и мен ми се случи, когато – десетокласник вече в тукашната ни гимназия "Георги Димитров", придружавах майка ми пазарджиклийката при посещението в някогашната приемна на Градския комитет на БеКаПе, която се намираше на улица "Васил Марков" № 5, в същата сграда, където се помещаваше и официалната част на партийния вестник всекидневника "Отечествен глас". Майка ми се противеше: явно й е било неудобно да я чуя как моли някакъв чиновник за нещо, дето не само по закон, но се разбира и от само себе си. Аз обаче, след като си бях виждал поне десетина пъти името под репортажи, фейлетони, къси разкази и интервюта, все ученически работи от 1963–1964 г. нататък в пловдивските два вестника – в същия партиен "Отечествен глас" и в младежкия "Комсомолска искра", упорствах да видя как става този номер: някого да убедиш в твоето си право. И значи, ето ни с майка в четвъртък, в приемния ден, висим час-два пред тапицирана с яркочервена изкуствена кожа порта, очакваме си реда сред десетина пловдивчани, хора на възраст и с угрижен вид, и всеки стиснал свитък или папчица с документи.

  Дочакахме си ний реда, влизаме; майка ми обяснява нашия случай. Купили бяха на изплащане първия етаж от единствената триетажна къща срещу "Свети Георги", черквата в Мараша*; но имаше наематели в две от трите стаи, и не се съгласяваха да ги заменят с двете стаи, където живеехме под наем, на улица "Люлебургаз" 17**. Замяната бе повече от равностойна, но хората искаха пари и мебели от татко, за да освободят жилището. Използваха, па и дебело подчертаваха, че не са случайни, а са хора с връзки и влияние не само в квартала. Бяха домоуправители, отговаряха за населяващите двайсетина къщи наоколо, активисти в ОФ-е, партийци и прочие. Искали си милите 1500 лева на ръка, около шестнайсет месечни заплати на татко в ДИП "Напредък", харесали си холовия шкаф, изящната холова масичка и червения плюшен диван – все вещи, които баща ми беше правил с мерак като за нас и много се гордееше, че и ние вече ще можем да си посрещаме гости. Милият! Той бе почти склонен да им хариже изработените с мерак мебели, но майка ми настръхна: "Как тъй бе, Кинчо! Ами това е изнудване". Така започнаха нейните митарства, нейното ходене по мъките. И не само нейните. На два пъти нахъсана компания подпийнали мъже ги бяха пердашили в дворчето на същата тази къща на улица "Янко Сакъзов", та се връщали насинени, изподрани, натъртени оттам. Ама тогава (1965-1967 г.) бях войник край Хасково, нямало как да зная, а те лъжели сестричката ми, срам ги било да кажат жалката истина – че три махленски пияндета в Мараша им правили засада, начело с около 45-годишния бай Слави, треньор на гребците от местното Дружество по кану-каяк "Марица" край Гребната база. Радослав – мераклията за тапицирания с червена белгийска дамаска холов диван!

  Този асъл Гордиев възел се разплете около година и половина по-късно, когато – войник в отпуск по награда след състезания по бокс в един от хангарите на старото пловдивско летище, запасах големия кухненски нож на кръста и ходех с този нож не като собственик, а като терорист в нашата си къща, въртях се пред очите на същата компания от побойници, които редовно си правеха следобедните запои в дворчето. Единият от тях, 30-годишният Митко, бе каменар: с месеци чукаше камъни в кариера горе в Родопите, където грубо оформял творенията на известен скулптор. Там спях през онова лято – в избата с паяците колкото палеца ми, там за първи път открих да щъкат между дъските полупрозрачни кафяви скорпиони. Нарочно се размотавах по дворчето, когато компанията на онези трима*** си правеше следобедните запои с ракия и мешена салатка. Плодни дръвчета купих от пазара и посадих череша, слива и круша. Подрязах голямата асма с лозарска ножица, докато побойниците пляскаха карти покрай същата лоза, смучеха ракия и мрачно ме следяха зорко изпод вежди. Демонстрирах, за да ги изкуша да ми посегнат, ама не ми посегнаха. Щура работа!

  Не знам какво ги е спирало. Все пак на два пъти бай Слави ми прави засада. Не успя синчето му да ме прихване изотзад за рамене, та бих шамари – не, не на Бай Слави, треньора на гребците от "Марица" Радослав Незнамкой си, ами на жена му, изключително злобно същество****, че ми се изхрачи в лицето, а пък преди това за малко да ме убие: зафучи по мен масивен стъклен пепелник, който се разби върху стената зад гърба ми. Та й бих шамари пред един от тримата й сина и ошашавения от изненада висок жилест Бай Слави, именно край мечтания от тях червен плюшен диван; втория път обаче, след като данданията се изтърколи и пренесе на улицата срещу черквата, пред стотина съседи, чакащи да изкарат хляба от фурната. За късо време местните хора ме виждали като Робин Худ, защитник на честта. Същия ден по обяд изнудвачите пратиха бележка по Живка – двайсетинагодишната му щерка на адвоката, построил къщата и побързал да издъхне, Васил Крумов***** – юрист и автор на сборник разкази за българите от Родопския край. "Елате да се разберем кога ще изнасяме багажа", написано с разкривен почерк върху амбалажна хартия.

  Само че това е година и половина по-късно. А сега? Сега си стояхме мирно пред човека зад бюрото. Какво му е говорила майка, па какво й отвърнал човекът, ми е избледняло. Помня, онзи рече нещо рязко, в смисъл: кого черните, че ви изнудвал, онези хора не са случайни, вървете, отдето сте дошли, и си натискайте парцалите! Такива му бяха приказките: пиперливи, сдържано изречени, но отровни. Рекох да се обадя, а той – към майка ми: "Кажете на момчето да си излезе. Нямам аз работа с него!" И... ами не излязох, докато не му рекох и аз нещо през зъби: Него защо са го посадили в тази канцелария, да брани мошениците ли? Че като се нервира този ми ти идиот! Като скочи, като се развика... Блъска с юмрук по бюрото: "Вън! Напуснете приемната!" Целият се зачерви като варен рак, пули се насреща ни, върти зъркели, ама си стои зад бюрото, не тръгва към нас. Крещи и сочи с показалец към вратата да напуснем кожената стая. Е, тръгнахме си. От средата на улица "Васил Марков" обаче се върнах да разбера с кого съм имал честта, да му прочета името, кой е този идиот. На излъсканата с пуцинг месингова табелка се мъдреше "Георги Алексиев".

  Минаха над двайсетина години, пътечките ми на вестникар и автор на текстове с претенция да са стихове и разкази се кръстосаха със същия този, дето ни крещеше на двамата с майка ми. Не знам той помни ли това, което аз помня. Видях го в друга светлина след онзи случай в приемната на ГК на БКП. Видях го, и като че ли имаше какво да харесам у него: имаше и за какво да му се възхитя, и да му посъчувствам дори! Ала спомените, особено когато са от години на романтична вяра в силата на Доброто, са жилави, с дълбоки корени и упорити като гробищен троскот. Знаете ли вий гробищния троскот? Борил съм се с троскота, вкоренил се в пръстта върху гроба на първия от харманлийските петима братя, "Бати Митко", та знам: корените на троскота стигат до седем метра дължина. Някога пробвах да си представя как тези корени просвредляват плътта и кокалите на мъртъвците, но и как пие ли, пие гробищната трева ужасната си сила от неуредените ни стари сметки. Не-е, не съм склонен да ти простя, скъпи Георги Алексиев******, колкото и добър автор да стана, един от най-добрите съвременни родни белетристи, които знам: със страхотен усет за трагизма у българина, мисля си, по-добър даже от превъзнасяния до небесата твой земляк Йордан Радичков!

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 18 fev. 2020

Илюстрации:
- Бунарджика 1965 г., селянчета от гимназията. 
- На сватбата в Мечкюр с Галя, май 1966 г.*******
___
* От старите квартали на Пловдив. Върху зида на черквата, чието строителство приключва през 1908 г., 

когато Фердинанд се обявява за цар, а България – за царство, върху зида зад олтара има плоча с надпис, че там било скелето, дето е обесен д-р Васил Соколов, описан и в романа "Под игото".
** В къщата на бившия кмет на Цалапица Иван Фъргов, пречукан от нахъсани след Девети (ІХ.1944.) местни криминални типове.
*** Трийсетинагодишният Митко (Димитър) беше тогава съпруг на Дочка – дъщеря на най-възрастния от тримата побойници и пияндета – Иван Врачев, чийто брат, шушукаха, е важна клечка: генерал в София.
**** "Знаеш ли аз коя съм! Аз съм на Тосун бей внучката!" – крещеше тази набита като юмрук жена. Тосун бей през 1876 г. предвожда башибозушките орди за клането в Клисура; но това по-късно узнах. Тя обаче е знаела и като че ли целеше да ме сплаши с този факт. Може наистина да е внучка на известния ислямски главорез, но чудно ми е как внучката на Тосун бей става член на БКП при Народната власт.
******* Млад войник, пуснат 15 дни в отпуск за II място на Вътрешно-армейските състезания в състава на ПВО и ВВС по бокс, кат. "перо" (до 54 кг.). Бел.моя., tisss.