ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1301.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1301.)

 Смехът, казват, е здраве. Така е. Изгуби ли една нация склонността над себе си да се надсмива, отпиши я: вече се е предала. Няма живот без любовта, която смехът внася между човеците, и особено към най-грешните сред нас. – Аноним (1947) 

    9 mar. 1992

ВИКТОР ЗНАЧИ ПОБЕДИТЕЛ*

Летопис на славно минало преди окончателния крах

  Вече се бяхме отказали от запорожеца. Обсъждаме как Тотю да си върне парите от онзи човек, когато звънецът на входната врата пропя и две мощни туловища пъргаво нахлуха в антрето, заливайки ни с възторжено цвилене:

  – Ле-ле-е! Е-ех! И-их! Значи, лек автонобил. Е, браво, браво, туй да се чува. Порасна ви работата, бре-ей... Хм! Ама така се радваме за вас... У-уф, така ви се радваме!

  – Редно е да почерпите. Автонобил се не купува всеки ден, я! Нова ли е колата? Ами каква марка е?

  – Ейй, на туй му се вика ашколсун, надвили сте си на масрафа. Много се радваме на туй ваше щастие. Пък то наште мъжкари само карти им дай да пляскат, само табла им дай да тракат и да се оплакват. Туй се вика мъж, мари! Прибран чиляк. На, глей го как се е погрижил за своите. А наште михлюзи... Уф!!!

  – И каква е колата? Нещо специално ще да е, ах вие!

  – Ах, вие! – подемаха една от друга. – Ай, че потайни сте били! Ау, какви сте ни само скромни и пестеливи!

  – И никой не разбра, глей ги ти! Изведнъж хоп-па-лачко, ама че сюрприз, автонобил! Видиш ли, ма? А ний...

 От двете дебелани думица не успяваме да кажем: ахкат, охкат, уфкат, разтапят се от умиление; от приказките им чак ми се гади, но на Гица шоуто на мазнярките очевидно доставя върховна наслада. Наля им по коняче, цокнаха си те конячето; после, като ги оглеждаше снизходително изпод вежди, наша Гица тежко-тежко, цял Филип Боков, ги отведе до изхода:

  – Всеки сега може кола да купи, не е като преди. Какво беше то! Двайсе години трай, Гуджо. Внесеш парата, сетне чакаш ред да ти дойде... Само няма да се притеснявате! Кой по-рано, кой по-късно, всеки ще се уреди. Демокрация сме, ще се уредите и вий.

  Без да подозират, натрапничките обърнаха нещата в полза на заза и Тотю отбръмча да докара така неочаквано порасналия в очите на общественото мнение звяр. Колата се оказа тъмносиня бая очукана бракма с по една петолъчка на вратите. Досегашният й стопанин Лазар Кичуков в еуфорията, че най-сетне се куртулисал, сбира бюрото на районната партийна организация на БКП/БСП в Кичук-париж и някогашните ремсисти-трезвеници тъй се насвяткали, че видели сметката на Тотювата заплата, Лазар Кичука даже отворил нов борч. Желаехме или не, туй чудо на руския технически гений стана наше притежание, или както много скоро се оказа: станахме му заложници, мъченици и роби. Кога сутрин тате пали запорожеца, вдига се гюрултия, сякаш целият Десантен въртолетен полк към Втора българска армия се изнася на учебно занятие пред нашия жилищен блок.

  – Е-ей, мамка му! – коси се съседът Рангел Пършинга от първия етаж на съседния А вход. – Като го подгряваш на смукач, поне не му извъртай задника към нашта спалня, че ти го форсираш, кефиш се в тенекиената си колиба с тез топовни изстрели, а ний с жената подрипваме като гърмяни диви зайци в постелята и сексът вече не ни спори.

 Докато чарковете в търбуха му се сработят, а маслото в двигателя му докато загрее, това чудо на техниката от епохата на Великия Сталин така гърми, трещи и пука, че да бе новото общинското гробище отсам, а не отвъд реката и покрай пътя за крадливото село Рогош**, умрелите поротно да са се вдигнали от гробовете си и да са се упътили към място злачно, тихо и спокойно, както се пее в старите градски любовни шлагери.

  И ето че един ден, и ний като бели хора, се отправихме на излет със зазката. Леля и мама се шегуват, докато на четири лапи допълзяха до задната седалка. Седнах между двете, а сестра ми Юлия цъфна, разбира се, до шофьора сред чанти, кошница с ядене и одеала, както и кашончето с котарака Мики. Под седалката й бяха бидонът за вода и дървена кутия, направо казано, сандък за инструменти и резервни части.

  – Без тез дреболии нийде да не мърдаш! – заклел го бившият собственик и партиен секретар Лазар Кичуков от най-силно запалителния район на Пловдив Кичук-париж.

  Сандъкът лъщи от грес и отработена смазка, тежък е като чугунена печка "Балкан" и е пълен с какво ли не... За всеки случай – понеже нищо се не знае, вътре има клъбце с с канап, пирони и топче лозарска тел. Въжето за теглене е намотано върху двата рога на предната броня – дебело колкото врата ми, то би издърпало и параход на морския бряг. Онези, които до завчера ходеха повяхнали от завист, сега с разведрени лица ни наблюдават зорко как се щураме край заза, докато да се надиплим и успокоим вътре. Тенекиения мустанг кръстихме Виктор, което значи Победител – Виктор е символ на непобедимата Червена армия, на най-прогресивната мисъл и всичко умно, блестящо и славно, демек, комунистическо и съветско. Виктор е чешит по характер. В ясни дни пали леко, бързо и силно загрява, та за охлаждане в слънчево време се налага да се обдухва, което ще рече да се движи със зейнал заден капак над двигателя. Ако ли пък денят се случи дъждовен, с ниска купеста облачност и увисне мъгла над Тракийското равно поле, електрическата му система блокира и може да бъде приведен в движение само с усилията на всички пасажери. Скупчваме се с мама, леля ми, четиригодишната Юлка като мравки около торен бръмбар. Бута и сам шофьорът, докато тази рожба на прогреса набере добра инерция. Тогава Тотю се мята като цирков атлет, за да включи на трета... На първа или втора предавка, ако зацепи, както е набрал инерция, одма ще му се изронят зъбчатките.

  След каскадата поемаме към околностите на града. Излитаме за първи път, та и не знаем още мизериите на Виктор. Отначало той се държи сговорчиво: с малко бутане запали. Не кашля. Не киха. Не пука. Скоростите му не се самоизключват автоматично. Носим си се по пътя в облак сажда. Бучим, бръмчим, друскаме се, тръскаме се, обаче напредваме с трийсетина километра в час – доста прилична скорост все пак. Дузина велосипедисти в светлосини фирмени екипи на местния цех за маратонки "Ромика" умно ни огледаха, отминавайки напред в далечината. Любувам се на номерата отзад върху фланелките им... Лазар Кичуков казал на тате: "Внимавай с динамиката. Зазът е като юмрук, обаче трябва много да се внимава, да не би ти да изядеш юмрука". Тъй че спазваме този съвет, лениво броя изпреварващите ни капиталистически лимузини.

  Един астрономически час с Виктор ви стига, за да се почувствате извънземен. Леля раздаде памук да си затъкнем ушите, но от друскането отърваване няма. Прежълтели сме като болни от хепатит.

  – Ти гордост нямаш ли си, бре? – крещи Тотю през рамо, приведен, вкопчил се с две ръце в кормилото. – И тая кола ще те откара там, дето ще те отвей мерцедесът.

  За честта на Виктор обаче, ако мерцедесът едва-едва подушва горивото и лети като вихър, хем без димна следа, само с тихичкия звук на отдалечаващ се болид "фю-юй", нашият вихрогон гълта кофи бензин и масло като ламя и произвежда антрацитеночер пушек. Дочуете ли жужене на муха в паяжина и едновременно забележите ли катранен облак на хоризонта, сигурен да сте – след минути срещу вас гордо ще препатка руски ЗАЗ, върхът на най-прогресивната мисъл под слънцето. За да изстине звярът, преди да поемем по завоите към хижа Здравец над Пловдив, спираме до ледени три чучура в подножието на стръмнините и серпантините. Пихме водица, поехме си солук и то се знае – мигом се усетихме гладни, измъкнахме кошницата... Като хапнахме, тате откри, че зазката не ще повече никъде да ходи. Заинати се, и туй то. Обърнахме я с муцуната към къра, но тя киха, кашля, къчове хвърля. Е, че как се тика с пълен тумбак! Някак от само себе си, след като Гица отправи горещи молби към Господ Бог и заплаши, че ще Го прокълне, най-случайно двигателят взе, че запали – и ние веднага се нахвърляхме потни и въодушевени в тенекиения търбух на Виктор. 

  Тате посочи града, разпрострял се под нас, красив като полегнала древна гола мома в следобедната мараня, и бодро рече:
  – Тъй и тъй сме с лице към дома, хай да не завивам в обратна посока, че ми се види магистралата нещо тясна на туй никакво място. Да се прибираме, докато е още светло и докато звярът се движи!

  – Ама нали поехме към хижата, там да преспим? – възпротиви се мама.

  – Бе, поехме, ама знам ли каква мизерия може да ни погоди таз пущина! Представи си, мила Ленче ле, лунна нощ, гроздове от звезди и жуженето на настървени за кръв рояци комари. И каква наслада ще е, мила моя, да слушаме квакането на хиляди жаби откъм мочурищата. Жабите дали баш сега не са в любовния си период?! 

  – И аз туй викам. Да се прибираме! – разкрещя се Гица. От вибрациите и бученето на двигателя тя, горката, макар и със затапени уши, хептем бе оглушала.

  Прибираме се росни-росни. И за да не злорадстват излишно комшиите, влязохме в заплескана сладкарничка на две преки от нашия блок. Седяхме там "ча-а-ак до мрак", както се пее в песента за двете момчета, дето като жребчета скачали из река Марица. Докато ние с Юлия се издувахме от боза и пасти, леля и мама обсъдиха прическите и грима на жените наоколо, а хлебарят Тотю се зае да изучи устройството или по-точно казано, запалителната система на зазката. Бърка той до лакти и рамена в задника на Виктор и вади оттам някакви джаджи от вътрешността на звяра, лъска ги с парцалче и шкуртка, цъка весел с език, пак ги връща на място. Обеща, като опознае по-изтънко тази руска техника, да ни откара до моренцето някой ден. Ур-р-ра! Виктор е същинска авантюра. Що значи това ли! Авантюра е да предприемеш нещо решително и храбро, без да си наясно що ще последва, например, да пикаеш върху оголен кабел, по който тече трифазен ток. Както гласи стар нашенски лаф: да си туриш главата в торбата. 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 10 uni 2023

Илюстрация:
- Върхът на научно-техническия прогрес.
- Поетът-зарзаватчия от селото Рогош***.

___

* Eпизод от Част II "Виктор" (името на зазката) от ръкописа "Историйките на ученика Ламски".

** Някога юнаците от Рогош обрали турски търговски керван, и за да заличат следите от зулума, избили до крак керванджиите. Подир години случайно минаващи през Рогош турци видели у нагиздилите се с крадени накити местни моми рогошлийки. Последвало жестоко отмъщение: някогашното крадливо село Рогош било напълно изгорено, а крадливите юнаци преследвани, бити и клани из къра източно от Филибе. Оцелели от онези събития по-късно възкресяват любимото Рогош няколко километра на запад от старото пепелище.  

*** Вж. https://paralel42.com/8772/todor-chonov/ & https://www.marica.bg/balgariq/chonov-chupi-rekord-sled-rekord-s-domat-nad-1-kilo Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1300.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1300.)

 Смехът, казват, е здраве. Така е. Изгуби ли една нация възможността над себе си да се надсмива, отпиши я – тя вече се е предала. Няма живот без любовта, която смехът внася между човеците, и особено към най-грешните между нас. – Аноним (1947) 

  10 mar. 1992

ЗАХАР ОТ... ФАБРИКАТА ЗА ПИРОНИ*

  Цяло богатство са приятелите. Те дават, ама и искат. Тате няма връзки със Захарния комбинат "Кристал" и му се наложи по обиколни пътечки да се снабди с така нужната за ракията на полковника торба рафинирана захар и в замяна областният полицейски началник да открие и ни върне зазката, като допълни в резервоара й бензин, източен от бракуваните машини на бойната ни авиация, обречена да бъде нарязана за скрап в чест и за хатъра на новите ни бойни приятели от НАТО. Седмица мина от гостуването на капитан Симеон Добрев, скоропостижно произведен в чин полковник, изяснихме и подробности за похищението на тенекиения мустанг. Първо – оказа се, че Виктор не е краден. Баща ми от години си имал таен порок, за който порок само мама подозирала: ходел при двайсет години по-млада любовница и спял с нея. Нашият Тотю: дебелият, плешивият, кореместият, човекът с мръсната уста, прескачал при някоя си Людмила. Гушкал се с Людмила, обядвял с Людмила, Людмила му била на сърце. Това някак си мога и да го разбера; как обаче спяла, като Тотю хърка насън бетер от дъскорезница, ей това не мога да проумея. Понеже напоследък почнал често да наминава към онзи тих квартал, изнервени от трясъците и пушиляците на Виктор, Людмилините съседи обсадили зазката, и докато хлебарят блажено нанкал, избутали я встрани от пътя и я лашнали в самотна копа люцерна. По-нататък случая го знаем. Вестта за маскирания запорожец долетя с пощальона Пейо, който долетя до нас на стар немски велосипед "Мьове" с препоръчана поща във вид на писмо с обратна разписка, адресирано: "До уважаемата госпожа Елена Ламска, лично”. 

  Като го чете и препрочита поне дузина пъти, междувременно го и наизусти и обсъди съдържанието му с хлевоустата Гица, вечерта – докато тате още го нямаше, мама ми даде писмото с жест, сякаш кралица Елизабет ІІ дава завещание на сина си Рудолф*, и рече:

  – Чети, Иване. Чети, миличък, и се учи. И не прави като баща си. В тез работи човек трябва да си знае мярката и овреме да се спира, ала баща ти, Иване, никога не е знаел кога да се спре, та от него ми побеля косата.

  Трийсетина подписа се мъдреха под тържественото послание, а пък над трийсетте с едри калиграфски букви се мъдреше: "Група възмутени небезразлични граждани". Възмутените небезразлични граждани, или по-точно казано, селяни-бахчеванджии от Коматево ни известяваха как и кога, по дати и часове, баща ми Тотю се отдавал, както пишеха, "на див разврат" с вдовицата Людмила Илинчева. Интересно, за въпросната Людмила авторите на писмото настояваха, че е "кротка, тиха и скромна, майка на три невръстни рожби, съответно на четири, шест и осем години". Уведомяваха ни още, че гледа кравата Монка, плюс сто и петдесет ярки-носачки, два шопара Гошко и Бошко и покрай всичко това честно и почтено търгува с редовна китайска стока. Дотук както и да е, писаното за баща ми Тотю обаче бе върхът.Авторите сочеха скандали, цинични изрази, побоища. В идиличния зарзаватчийски район край Пловдив нашият хлебар се проявявал като агресивен, нагъл, безскрупулен тип, демонстрирал връзки с одеската мафия, говорел, че има чичо милиардер, губернатора на щата Калифорния, някой си Арнолд Шварценегер. Фукал се, че е агент на израелските тайни служби с прозвището Бесния Дитрих, че прокурорът на Републиката ни Татарчев лично му бил задължен, и с помощта на Татарчев държи в ръцете си албанската мафия за оръжие, наркотици и леки жени певачки. Затова небезразличните зарзаватчии наричали хлебаря зад гърба му на подбив в кръчмата "Еделвайс" Гарабед Шпионина.

  Късно вечерта, когато "агресивният, нагъл и безскрупулен тип" се втурна между нас и лекомислено, без да го питат, заразправя как му преминал денят, посрещнахме го с ледено мълчание. Бяхме строги, траурни като депутати в Британскат горна камара на лордовете, общувахме чрез ей такива невероятни сред нас изрази и думи, като "моля, извинете, заповядайте, може ли да ми подадете нож и вилица" – обръщения, от които при други обстоятелства би ми се гадило. Той обаче не спираше да меле колко фурни хляб извадили този ден, колко тона била мухлясалата американската царевица, дето им докарали от Бургаското пристанище, какви нови поръчки за баници се очертават и как на кадровичката кучката окучила шест пальока, обаче пък двата взели, че умрели, понеже тя единия го задушила по невнимание, а другия настъпала.

   – Кой утрепа кученцата – ехидно рече леля, – кадровичката или кучката?

  Но Тотю, преизпълнен от планове и мечти, й хвърли само очарователна усмивка и продължи: смята да завъди пуйчета, понеже по Коледа пуйката можеш да продадеш скъпо и прескъпо, даже срещу валута. Скришом щял да заделя по някой и друг чувал от плесенясалата американска царевица и бракуваното за преработка клисаво тесто.

  – Повечко поръчки, повече парички! – тържествуващ, ентусиазиран, вдъхновен като оратор в парламента завърши словото си. И едва сега откри, че никой не му се радва, не споделя неговия ентусиазъм, не му и съчувства дори... Разпери безпомощен лапи, същински регулировчик на задръстеното кръстовище край Чифте баня: – Кво става в таз крива нива, кво става с таз къща! Да не е паднала бомба?

  – Имаш огнени поздрави от Людмила – рече сестра му Гица, – че и група възмутени небезразлични граждани ти пращат пламенен прювет.

  – Кви са тез майтапи?

  – Пак си го ударил през просото! – оглежда го мама. – Твойте, а-ах, твойте... Твойте магарии край нямат.

  – Аз да не усетя какъв Казанова живеел сред нас – добави леля, зачервена до уши, а носът й щръкна както носа на дървения Пинокио, знак, че е силно развълнувана.

  – Тате-тате! На леля Людмила децата какви ми се падат? Ще ме заведеш ли да видя кравата Монка? Тя има ли си теленце? – дърпаше го Юлка за ластика на гащите. – Ами прасетата Гошо и Бошко ядат ли сутляш?

  Че някога тате имал вземане-даване с някоя си Люси, продавачка в магазин за плод-зеленчук край пловдивската Сточна гара, това било самата истина. Всичко останало в писмото се оказвало кофти майтап и нищо повече. Като го гледали как се бъхта, мята чувалите с брашно, трезвен и свеж, неколцина брашнари, естествено под влияние на алкохола, съчинили доноса за "тая Людмила",обаче не не знаели за "оная Людмила", зарзаватчийката. Ама онова с оная Людмила било стара работа, стара и приключена. Имало далечна симпатия от нейна страна и чисто човешко, кавалерско съчувствие и състрадателност, и дълбоко снизхождение от страна на тате. Така обясни той. Зарече се, че ще открие как да се реваншира на зевзеците, хем тъпкано ще им го върне. Да не се съмняваме, че ще си удържи на думата, понеже иде реч за неговата чест, което ще рече: за честта на рода Ламски. Заем брашно тъпкано се връща! – с тази пловдивска древна сентенция приключи пледоарията на възмутения Тотю. Що да ни лъже, нали!

  Най-странното – Виктор наистина се оказа във въпросния краен квартал Коматево, че и под въпросната копа люцерна. Отидохме двамата с тате да отървем зазката от плен и вечерта ядохме до пръсване фасул с кисело зеле, тате излока три двулитрови канички вино и много пя, ама пя все тъжни песни, пък мама цяла вечер внимателно го наблюдаваше както сокол-мишелов съзерцава куцо полско мишле в стъклен буркан.

  И тъй, мина седмица оттогава. Осигурили сме от два дена захарта, ето че и Виктор се намери. Какво ли сега ще рече Монката Добрев? За да излезе от така заплелото се положение, тате остави Виктор, както и където си беше... Само поразбута люцерната, за да могат откъм небето да го съзрат бойните пилоти и стюардесите от гражданския въздушен флот на бившата родна БГА "Балкан". За повече сигурност метна носната си кърпа върху телефонната слушалка, набра служебния номер на полковника, и като си стисна с два пръста носа, с писклив женски гласец рече:

  – От името на група небезразлични граждани на квартал Коматево сигнализираме. А бе, господа полицаи, кога ще приберете тъмносиния запорожец, модел 1956-та година без капка бензин в ризюрваря**? Ръждясва вече втора седмица в третата копа слама на улица "Тинтява" номер 5.

  В отговор на което чухме басовия тембър на самия шеф на местната полиция:

  – Бензина го имаш. Осигури ли захарта?

  – Готова ти е захарта – рече тате с неговия си глас. – Чакам те утре сабахлен. И само гледай да не ми пробуташ бензин за трактор "Беларус"!

  – Едеот! – чухме хохота на полковника. – Какъв шофьор си! Беларуса гори нафта?

  – Някои беларуси може и да са на бензин – рече тате и умислен, положи внимателно слушалката на мястото й.

  Питате се как сме намерили захарта, кога нашите търговци заради побеснелия курс на долара изпокриха стоката, та да ни я предлагат след месец-два на четворни цени? Но понеже обикаляхме както в онази детска приказчица: "Дай, бабо, огънче!... Харно, ама качи се по-нагоре!" – та ще ви отворя очите, като ви светна: И от пиле мляко има в България, стига да знаеш на чия порта да похлопаш. Стартирахме от яко закъсал за поръчки тенекеджия в квартал Прослав. Тотю му достави седем килограма брашно, а тенекеджията ни изпрати при брат си, главен технолог на Фабриката за пирони в Русе. Оттам, па като стъпихме на шефската пътечка, все по персийски килим вървяхме. Не минахме през пловдивския захарен комбинат, по простата причина че в цъфтящия по Татово време държавен Захарен комбинат "Кристал" откак някогашният му директор си го купи с честно зает от банката заем, вече десет години захар няма, няма и да има; захарта в обречения "Кристал", уверяваха ни съкратени напоследък бачкатори, била само върху рекламното лого на фирмата поръсена колкото за едно снобско кафенце. От Фабриката за пирони срещу само четири кубика букови греди и дъски за резбован битов кът от бабиното село Пльоковица, Смолянско изкярихме трийсет кила гвоздеи. Пироните разменихме за три осем пити овчи кашкавал с г-н Карамедаров – управител на млекоцентрала в Балчик, който тъкмо си строял скромна виличка на четири етажа нейде край Рожен в Родопите. "Майсторът му отунзал*** паричките" – жали го тате. С кашкавала се представихме на заместник-шефката на Варненското общинско аптечно управление, която пък в замяна ни даде от така дефицитното швейцарско лекарство за подаграта на левия й крак на тъща му на бургаския захарен шеф.

  Цялата далавера развъртяхме за ден и половина. Поехме от фабриката за пирони в сряда сутринта, в четвъртък по обяд бяхме кацнали върху рампата на Пловдивската жп-гара,когато началникът на пощенския вагон стовари в нозете ни чувал със захарта от Бургас, и естествено съвсем не безкористно. Човекът пожела тутакси да си отсипе полагащата му се според неписания закон на далаверата комисионна, свещения свой пай. И като нямаше подръка торбичка за тази цел, прояви типичната за всеки окумуш (предприемчив) нашенец чудна съобразителност – насипа с шепи захар в джобовете на железничарската си униформа. Посегна и патъците си да изуе, пробва да си свали железничарския си панталон, с канап да му вържеотдолу крачолите и да ги напълни. Добре, че тате го спря идиота; каза му да не се излага като кифладжия... Обаче някои хора у нас са готови не само себе си да окепазят, да окепазят Българските държавни железници и на цялата ни държава да плюят, опре ли работата до келепир, кьоравото да ударят. На кирливия си фасон да плюят колко българите сме храбри и достойни.

  В съботното слънчево утро Виктор цъфна под балкончето ни. На буксир го довлече ламборджинито на Лилко, по-точно, личната кола на току-що назначения за началник на областната полиция новопроизведения в чин полковник Монката Добрев... И да ви кажа, всичко си беше абсолютно чисто и честно. В резервоара на Виктор наистина се пличкаха**** трийсет и пет литра чист керосин*****. За да е сигурен, че не се е минал, тате ги измери литър по литър с каничката за кафе, като използва за тази цел корито. Докато се движеше с гориво за свръхзвукови изтребители, тенекиеният звяр гърмеше толкова оглушително, че парализира трафика на крадливото племе от близкия катун и манговците около месец изобикаляха нашия блок и улицата ни, притеснени, че тук някой смелчага гърми на месо по апаша-кокошкар, та си отдъхнахме и от гюрултията, от зурните и тъпаните им, от техните безкрайни празници: сюнети, сватби, кръщенета, погребения, шумни веселия, изобщо, отдъхнахме си от патардията до късна доба и от кефовете на несретния цигански живот.

 Оказа се, и от полицията имало полза. Не знам господа полицаите дали са наясно с изнасилвачите, наркопласьорите, сутеньорите, проститутките и взломаджиите, но че притежават богат архив с жалби на ограбени страхливи българи, трябва да е истина! Дали продължават да си губят от съня, за да запишат с подслушвателно устройство какво си приказваме по телефона? Да кажем, професионалът Чингис Айтматов****** не може да е сигурен от коя трънка ще изскокне зайчето, нали! Затова той трябва да е готов и в собствената си майка да се съмнява, да държи нацията ни изкъсо и под око, понеже много е възможно от плямпането на две болнави кекави бабички да изпадне и вест, важна за оцеляването на нашето мило отечество в десетилетия на организирано от обновените бивши бурно капиталистическо строителство за сметка на съсипията в целия ни щастлив живот на най-после абсолютно свободни българи. Шеф на районно полицейско управление, като пристигнал една ведра утрин от село, строил момците в униформа, изкривил сурат, сякаш зъб го върти, и ей таквази реч им дръпнал:

 – Равни-и-ист! Мирно-оу! Скъпи ми господа сержанти и вся астальная сволач, орли, соколи мои! – подхванал кротко, по бащински, като обаче постепенно усилвал гласа: – Какво научавам аз за снощи? Научавам, че подчинените ми, моите юнаци, без мойо изрично согласие и без дознание, без дори да ме попитат, без дори да благоволят да ме сигнализират, нахълтали въоръжени в колтурния комплекс "При кривия чвор". И какво се получило, господа? Изсрали сте се на метеното. Ей това се получи! – Спрял дъх да поеме, извадил кокалено гребенче, сресал старателно оределия стоманеносив перчем, издухал пърхота, върнал гребенчето в малкото джобче баш над шефското си сърце, па продължил пред вдървилите се от зор полицаи: – Подкарали сте към кауша най-ценните граждани на чистата и свята Република, онез, дето ни осигуряват пари за униформа, обуща, шлемове, муниции и нафта за борбъта с тероризъма. Едеоти-и-и-и! Нещастници-и! Окошарили сте Кашалота, Големия и Малкия Катил, Геле Адвокатина, Пепи Маймуняко, Мето Дзверот, Игнат Келя, Пацо Касапина, Митю Пищова и Магдалия Уруспията. Вий знайте ли, че ако тез наши граждани вземат да се обидят, ще пропищи орталъкът*******, бе-е-е, догоре державата ще се разклати и не ни остава друго освен да хлопнем кепенците, па кой отде е! По живо-по здраво си се прибираме всинца при козите и овците на село… Това ли искате? За туй ли мечтайте! – Разкашлял се, спрял колкото уж да се успокои, но с гръмовен глас повторил: – Това ли искате бре, едеоти-и! Аз що съм турен за командир? Началник на районното МеВеРе ли съм, или лукова глава? Я-я, да чуя! Аз лукова глава ли съм? – Подложил длан зад ухо и се навел.

  – Съвсем не! – отвърнали в един глас унило униформените. – Съвсем не сте лукова глава, господин капетан.

  – Щом е тъй, слуш-ш-шай командата ми! Вий, тъпанарите... В посока ареста хо-о-дом арш!... Раз-два, раз-два-а-а... Раз-два-три. Леви-десни. Леви-десни. Леви. Набий. Набий крак. Дясното рамо напред, ммм...арш! – Разпоредил, заповядал да цункат ръчица по ред на всяка от окошарените миналата нощ мутри и мутреси. "Като има грешка, има и прошка!" Народът го измислил. Което ще рече, че и полицията понякога бърка. Както сбърка, да речем, като помля от лобут студентите край парламента, дето се радвали, веселили и празнували, че правителството на Жан Виденов – онзи наивник с готиния алаброс******** се килна да пада. Пак добре, че този път се размина без съдрани уши и носове, без уста разчекнати и задници насинени!

  Господин министърът на полицейските работи Николай Добрев същата вечер след ювелирната акция обясни от тв-екрана какво станало. Човекът си беше готов за Баща на нацията. Понеже народът е бетер щуро палаво дете. Остави без надзор този тъкмо демократизирал се пощръклял от щастието, че е свободен народ, и току-виж изкипял млякото, къщурката катурнал с комина барабар, на локомотива пищялката затапил, та да гръмне едва ли не цялата политическа менажерия. Така че налага се чат-пат да има и насинени задници, съдран някой нос, уши откъснати, зъби избити, ама то е заради душевното здраве на нацията. Партията пак мисли вместо нас, дами и господа, и сега бди. Тъй че да следваме командите откъм централата в София. Инак – лошо!**********

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 9 uni 2023

Илюстрации:
- Министър Николай Добрев (1947-1999).
- Милият типичен наивник от митингите. 

___

Фрагмент от ръкописа "Историйките на ученика Ламски" (1994-2004).

* Единайсетгодишният Ламски греши за: 1) Нейно величество кралицата на Великобритания, която ачик си мяза на коматевска зарзаватчийка от зеленчуковата борса отсам Първенец, Пловдивско; 2) Въпросният не е Рудолф, един от двата елена на Дядо Коледа, а принц Чарлз, вече крал на империята.

** Хлебарят Тотю бърка думата, и вероятно така полковникът разбира с кого говори.

*** Пловдивски жаргон: обрал, отмъкнал, обогатил се с измама.

**** Плискали се. 

***** Гориво за самолетни двигатели.

****** Писател, чието име се ползваше като нарицателно за доносник на Държавна сигурност.

******* Околността.

******** Жан Виденов (1959) - председател на БСП от декември 1991 до декември 1996 г. и министър-председател на България през 1995-1997 г.

********* Вж. http://klisurov.blogspot.bg/2011/02/blog-post_8980.html Бел.м.,tisss.