Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

сряда, 30 ноември 2016 г.

Публицистика - ЕПИТАФИЯ ЗА ПРОСТОСМЪРТНИЯ ПЕТРОВ (2.)

ЕПИТАФИЯ ЗА ПРОСТОСМЪРТНИЯ ПЕТРОВ (2.)
   

    Откъм потъналото в мрака пристанище се издигнаха първите празнични фойерверки. Народът ги приветства с възторжени викове. Котар, Тару, всички те, както и тази, която Рийо бе обичал и загубил – всички, мъртви или виновни, бяха забравени. Старият астматик имаше право: хората си оставаха същите. Но в това се криеше тяхната сила и тяхната невинност; и сега на това място, превъзмогнал цялата си болка, Рийо почувства, че се присъединява към тях.

   Сред засилващите се викове, чийто ек се повтаряше многократно, докато стигне до терасата, и сред разноцветните светлини, увиснали на все по-многобройни гроздове в небесния простор, доктор Рийо реши да напише настоящия разказ, за да не бъде от онези, които мълчат, а да свидетелствува в полза на загиналите от чумата, да остави поне един спомен за несправедливостта и насилието, извършено над тях, и най-сетне, за да каже онова, което човек научава при бедствие, а именно – че у хората има повече неща за възхищение, отколкото за презрение.

   Но той все пак знае, че този разказ не може да бъде летопис на окончателната победа. Той свидетелствува не за друго, а за онова, което сам трябваше да извърши и което без съмнение бяха длъжни да извършат срещу насилието и неговото неизтощимо оръжие въпреки личните си терзания всички, които – не можейки да бъдат светци и не искайки да приемат бедствията, се помъчиха да бъдат лечители.

   И като се вслушваше в тържествуващите викове над града, Рийо си каза, че това веселие си остава винаги застрашено. Защото той знаеше нещо, което тази опиянена от радост тълпа не знаеше и което беше написано в книгите: знаеше, че чумният бацил никога не умира, никога не изчезва, че може да дреме десетки години в мебелите и бельото, да чака търпеливо в стаите, мазетата, куфарите, носните кърпи и непотребните хартии, че може да дойде ден, когато за нещастие и поука на човечеството чумата отново ще събуди своите плъхове и ще ги прати да умрат в някой щастлив град.

   Албер Камю, краят на романа "Чумата", 1947

Албер Камю (1913-1960)  

ЦЕНАТА


    Цената, пазарната стойност на някои хора се чете върху смръщените им вежди, изпъчената гръд, вирнатия нос. То е цена, която искат; можеш да ги купиш и продадеш... и не винаги на загуба. Цената на демокрацията се плаща от обикновения спазващ закона гражданин, не от политическите шмекери от всякакъв род, които са галеници на медийното пространство.

    Комунизмът е преди всичко насилие над интелекта. Затова понятието учител звучи дотолкова иронично и печално днес в чалгарска България.

   Съвест се не купува с пари, слава, служебно положение. С нищо се не купува и от никого не се страхува онзи, който е учител по призвание. Нека вдигнем очи да се огледаме какви ги върши лицемерът, страхливецът, фукльото, парвенюто между самозвани лъжедаскали на нацията? От тези гарги вони на интриги и грубиянщина, на лицемерие, гавра, страх.

    Врагове са ни не онези, с които не сме на едно мнение; врагове са ни инертността и войнстващата посредственост.

   "Мина времето на динозаврите"... За този стих от химна на училището, където работя, някои колеги изгубиха съня си. Една (Цвета Иванова) дори ме попита: "Жоро, аз динозавър ли съм?" Казах й: "Не, скъпа. Ти си само едно малко динозавърче". Май го прие за комплимент. Правиха-струваха, създадоха комисия, дваж на педагогически съвет ми се гневиха и тъй си остана беззъбият вариант на училищния ни химн, нищо, че съм му автор.

   На каква цена си плащаме спокойствието, като фарисеите са в храма!

   Бележка, отпечатана в местния всекидневник "Глас" през януари 1993 г. под заглавие "Цената", подигна такова яростно неодобрение сред част от колегите ми в училище! Час и половина слушам гневните реплики на... десетима бяха, помня ги до един – които се причислиха към обидените. Десетимата настояваха публично да им се извиня чрез същия вестник; задвижиха отговорни фактори в местната пловдивска градска управа.

   Не бях споменал ни едно име, но се познали; и оттам ме връхлетя това гръмогласно горещене. Заболя ме не от тях, а затова че останалите деветдесетина колеги в учителската стая кротко попиваха скандала. След учителския съвет трима на излизане в тъмното крадешком приближиха да ми стиснат ръка, а следните дни мнозинството ме избягва като прокажен; сетне простиха май: размахват пръст, усмихват ми се с печални очи: "А-а, знаем си те. Шило в торба си ни ти". Демек, простили, разминало ми се.

   По повод книгата на Василен Ведров (псевдоним на някогашния беден счетоводител Петър Петров) "В бездната на безверието"... Тази късичка рецензия се появи във вестник "Пловдивски неделник". По-късно поетът Чонов от Рогош, доскорошен кмет на Стария Пловдив, среща престарелия Петров: "Брей, ама ти го-о-оляма книга си написал! Чета по вестниците..."



    Ето я впрочем въпросната рецензия за книгата на Петров.

    Пристрастие (в най-човешкия смисъл на думата) към участта на българина, уважение към етичните норми откривам в тази книга. От нейната искрена, почти наивна поради приповдигнатия й тон проза иде полъхът на моя Пловдив като родно място на характери, от една страна, смачкани в скучното си провинциално битие, от друга – извисени до онова качество, което наричаме общоевропейско модерно съзнание. Защото сме народ, който жестоко е лъган в своята доверчивост... Как ви се вижда този самопоканил се кореспондент на вестници и вестничета, на пошли, тъй дразнещи радио- и телевизионни рубрики?

    Откривам строгата взискателност при възпитание на поколението млади българи, излъчването на достолепие и самоуважение от чистия Български дом, респекта пред бащата, очарованието на нежния майчин силует. Тази книга връща моралните стойности на мястото им, излъчва уважение към семейството, като важна част от обществената среда за изграждане на характер. Любопитно е да се съпостави героят на В. Ведров с "хероите на нашето време"... Ехидничещият. Непукистът. Симпатягата-шмекер. Безцеремонният грубиян. Злият шегаджия – потупващ те по гърба тъй, че да си глътнеш езика. Зализаната естрадна глезла.Неврастеничният фукльо. Проспериращият подлец. Изкачващият се в кариерата си червей. Лакомото животно от бизнеса... И деликатният, но твърд глас в стила на най-доброто от европейската и световната публицистика.

    Лично аз не бих се заел с разгръщане на стари сметки. Но не мога да отрека: униженият българин е в правото си да изправи нашето "минало незабравимо" пред съда на собствената си съвест. В този смисъл книгата има драматичен сюжет.

    Който я прочете – а тя се чете на един дъх! – едва ли ще съжалява за развредените стари рани. Демокрация или комунизъм, общественото ни съзнание се определя от тези негръмогласни, но сурови завръщания към преживяно и изстрадано. Все пак властта преди 9.ІХ.1944 г., сочи авторът, колкото и корумпирана, колкото и жестока, алчна да е била, мнозинството обикновени хора тогава живееха почтено, спазваха традициите и морала на българина. Бедите на България произтичат преди всичко от системно развращаваното обществено съзнание. Липсата на уважение към нацията в политическите и стопанските катаклизми направи българина податлив на манипулации от най-посредствени политически чучела. Ето защо тази книга е нужна и си струва да се чете и препрочита от младия читател.

     Защото цената, която плащаме ние, обикновените граждани, не може да се изрази само с финикийски знаци. Защото все някой трябва да ни припомня от време на време какво представлява Чумата на днешния свят.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

 Два документа за войнстващо невежество и алчност в Пловдив:
1. Гола сеч върху 40 декара стогодишна гора край Гребната база (горе).
2. Палеж на 4 сгради от архитектурния бисер Тютюневия град (долу).

Plovdiv, 8-10 mar. 1997 – edited 1 dec. 2016

Публицистика - ЕПИТАФИЯ ЗА ПРОСТОСМЪРТНИЯ ПЕТРОВ (1.)

ЕПИТАФИЯ ЗА ПРОСТОСМЪРТНИЯ ПЕТРОВ (1.)


      Навършвам моите 54... Ходихме до Араповския манастир с Емил и жена му Весна, после и до м. Четирийсетте извора край Асеновград. Знойната Re. ме последва, кога рекох да паля свещи в черквицата "Св. Неделя" зад високите каменни зидове на манастирския двор. Усети се (Пуста женска интуиция!) и ми шепне: "Ако не ме щеш, няма да идвам"*.

      Обявих на компанията, че този път не съм усетил магията, стоял съм като пън пред иконите. Запалих огънче за хубавата Re. и за себе си – пред иконата на Богородица, за Чечо – пред иконата на Исус, за мъртвите ми родители, да е светъл споменът ми за тях – в ниското, в тава с пясък пред иконата на Христос.

      ***

      Починал Петър Петров (или Василен Ведров), един от героите на тези записки. Споминал се на 4 юли от рак, това – на деветдесетия ден подир смъртта на жена му Райна Сарафова, леля Рени от копривщенския род Каблешкови. Съобщава ми за Петров Емил** по телефона от дома на Чонов в ЖК Тракия; на Т. Чонов някой тъкмо му обадил пак по телефона.

      Видяхме се тримата в кръчме край пазарчето за зарзават в ЖК Тракия. По-късно с Емил седнахме в кафенето на ъгъла срещу блока на Петрови, улица "Съборище" № 5, ако не се лъжа. Отскочих да прочета некролога; изненада ме – човекът починал на 4 юли, мене ми го съобщават днес, 10 август, като новина. Сантименталният, мнителният, докачливият, изпълненият до вежди с подозрения Петрович ще ми липсва, въпреки че престанах да го навестявам след смъртта на леля Рени. Бях обещал да го посетя заедно с преподобния Кадиев, ала незаинтересоваността на Марин Кадиев, нехайството, безобразното му отношение към Петров послужи за оправдание и на моята ужасна немарливост.

      Отиде си от нашия свят писател, когото мнозина продължават да възприемат като графоман, а той всъщност бе по-честен към изкуството от мнозина титулувани, вписани в родната литературна енциклопедия чиновници в изкуството. Бързаше да издаде писанията си не за облага, не и да се изкипри пред властта, както сториха мнозина т.нар. соц.реалисти, а с невероятното ожесточение на саможивец, решил да документира как болшевишката държавна машина мачкаше самоуважението, но и таланта дори у най-нежните и най-достойните край нас.

      За Петър Петров тепърва ще се говори. Той бе типичният дисидент, т.е. в известна степен симпатизиращ на комунистическата химера, отраснал в семейство, плътно и приятелски свързано с известния Кръстю Раковски (1873-1941)***, но достатъчно честен, за да каже истината на глас. Е, агитката местни пишещи му отвръщаше с пренебрежително мълчание, ехидни подмятания, дори – колебая се дали това да не го разкажа някой ден! – с опити да го изнудят за пари известни в местните литературни среди любимци и галеници, като Тодор Б. и Добромир Т. (Преборя ли се с отвращението си към ровене в низостта у всепризнати писатели и поети, имената зад инициалите ще ги кажа на висок глас.)

      Не-е, не беше обаятелна личност Петър "Петрович"! На доста хора с добро самочувствие тровеше спокойствието; но какво да очакваме от счетоводител, от човек, който цял живот е раздиплял кирливи ризи!? Беше се наситил да се диви на самодоволни престъпници с власт; кой знае защо, страхуваше се, че някой тайно го следи, за да го убие, да го изличи от земята...

      Този страхливец и заядливец е може би един от най-деликатните характери, до които съм се докосвал. Леле, какви Пунически войни води да го приемат за свой местните литературни говеда! Предупреждавах го, че им доставя удоволствието да се гаврят с него, да му се надигат, да го унижават, но... това признание явно му е било необходимо, за да погледне светът със сериозно око написаното от него.

      Строго погледнато, основна сила на писането му е документираната гадост и скудоумие; това не е чиста проба висока литература, изящно изкуство, абстрактни образи и събития, а самият живот на две поколения българи между 1930 и 2000 г., период, когато се е вкоренявал комунизмът тук и се разраствал като метастаза: болшевизацията изпървом, суровият сталинизъм – после, развихреният "социализъм по съветски модел", рухването (уж!) на едномилионната (в 1989 г.) Българска комунистическа партия, манипулацията с т.нар. "демократическаопозиция, укрепването на Съюза на демократичните сили (СДС) и на низ ефимерни партийки с гръмки имена – уж "антикомунистически" формации, а бъкани с бивши партийни секретари, кадрови ченгета, доносници на Държавна сигурност. 

      Дисидентът – т.е. несъгласният, отклоняващият се от праведниците Петров нямаше как да бъде радушно приет за свой в стройните редички на самодоказалите се новоизлюпени жарки "борци за демокрация"; пък и амбициите му от годините, в които бях по-близък с него, се ограничаваха преди всичко до сферата на псевдо-литературното местно общество от провинциални сноби. Не-е, не беше удобният свидетел на подвизи пост-фактум Петър Петров; знаеше истината за тях, та ги е плашела вероятно неговата скрупульозност, моралът, който бе възприел от патриархалната честност на градския еснаф, на българина – стопанин от епохата преди Деветосептемврийската революция на нравите.

      От 1993 до 2001 г. Петър Петров сколаса да издаде с помощта на приятели, с дребната лепта на случайни и неслучайни съмишленици и на свои разноски шест малки по обем книжлета, напомнящи по-скоро ученическа тетрадка от трийсетина листа:

      "Погребаха ми сполуката" (32 страници),
      "Кремена" (32 с.),
      "Възкресена" (32 с.),
      "В бездната на безверието" – І и ІІ (общо 136 с.),
      и една... която не знам със сигурност, 

все в малък тираж и на най-евтина вестникарска хартия. Тези книжлета му носеха радостта, че е осъществил мисията си на Малък човек, свидетел и коментатор от своя позиция на случващото се след 1989 г. Обществото на местните пишещи прие тези книжлета като стандартен тип графомания, отмина ги, както често става у нас спрямо неудобни за конюнктурата, с ярко безразличие.

      Беше израснал в средите на комунисти и симпатизанти на комунизма като мечта, но никога не се назова комунист, въпреки че го болеше за сриването на тази негова мечта. Бе личност, показателна с поведението, с житейската си драма на Малък голям човек, неканен съдник и коментатор на събития, както би ги тълкувал непредубеден съвестен гражданин на Републиката.

      Не е редно да го противопоставям на негови събратя, творящи публицистика и литература; той си има свое място в пейзажа на пишещите. Да, недоработен, неразвит докрай талант... но за отминаване ли е фактът, че ни остави толкова поводи за размисъл и самооценка! В крайна сметка, за кого се пише литературата: за самонапомпали се плондери по върховете на местната чиновническа йерархия или за простосмъртни, каквито сме над 96% от българите в днешна България!

      Следва

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 7-10 avg. 2001 – edited 30 noe. 2016
______
* Четирийсет дни по-късно щяхме да се разделим след десетгодишна любовна авантюра.
** Писателят Емил Калъчев (1932-2013).
** Висш фукционер в администрацията на Сталин, един от най-интелигентните чиновници във Външното министерство на болшевишка Русия, убит впоследствие от Сталиновите НКВД-ейци.