ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1505.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1505.)   

Не назлобявай срещу злия, нему това е целта, от това се храни, с това поминува, а може би си успокоява съвестта, че с отровата си е нужен на света. – Аноним (1947)

ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (3.)

   27 sep. 2002

   "Ако някой на този свят е писател, той винаги и при всички обстоятелства пише. И той винаги, при всички обстоятелства търси трибуна или да публикува. И когато тази трибуна му се отказва в родната му страна, талантът го задължава да намери, където може."* В евангелието обаче това е казано образно, говори се за светилника, който не ни е даден да го държим под одъра... "И тогава по ирония на съдбата Сталин бе този, който спаси романа на Шолохов** от унищожение – от гнева на предшествениците на квадратните момченца в "Литературен фронт".***

   На такова едно "квадратно момченце от Литературен фронт" имах удоволствие да се дивя в разстояние на три-три и половина часа миналата неделя. Светлозар Игов – впрочем, професорът Игов. Имах смътна представа за насилен талант, пък се оказа, че и това кофти определение надхвърля реалността. Насилен талант... Имаме такова животно; но реалният г-н Светлозар Игов леко ме разочарова. Жалко, приемал съм го за нещо глупаво, но все пак свежо, а се оказа мек плондер с аромат на мокра кокошка.

Запознавах се днес в училищната ни библиотека с хроника на кариерата му до 1978 г. Роден в началото на 1945 г. в село Радуил, Софийско... Пиперливи анекдоти се носят из околните села за населението на Радуил, чуто от Ангел Грънчаров (1959) от Долна Баня, кажи-речи почти негов земляк. Завършил е през 1966 г. славянска филология в Софийския университет "Кл. Охридски", а после специализирал и вероятно писал там в Белград и Загреб, аспирантура (1967-68), едвам на 24-25 години вече редактор (1969-1970) във официозния вестник "Литературен фронт" и в списание "Съвременник" (от 1971), по-после (от 1976 г.) в Института по изкуствознание при БАН, автор на сборника ."Високо при извора. Критики и есета", издаден през 1974 г. Такава кариера можех и аз да имам. Избрах обаче друго, и като се сравнявам с г-н професора, кефя се, че не съм сбъркал. Леле, какъв ли тъпоъгълник, какво ли "квадратно момченце" щях да съм!

  Разположили сме се четирима в панелната гарсониера на моя печатар Тодор Чонов (1945). Около час г-н професорът прави разбор на Славейковата поема за нещастната Гергана и влюбения в голите й бедра везир османлия. Концептуално, субординация и прочие термини чуждици ми прехвърчаха покрай ушите, за да проумея може би що за лъв е професорът. Стана ми неудобно заради него, та си забих по едно време лакътя в ребрата му (дяволчето от детските ми години на щуротии и хлапашка заядливост се бе ухилило до уши, влизах в ролята на Глупака Ванка пред "великия човек"): "Не е ли това поема за любовта? Що за любовта нищо не спомена? Каква е таз субординация! Където има любов, везирът слиза при робинята или издига робинята до себе си. Или според теб**** в любовта е като в родната казарма, има строг ред и субординация?"

  Все пак, да не го съдя! Ей такива си ги мисля. Бързам,... Пристрастен съм повече от необходимото. Възможно е и да бъркам; ще се радвам човекът да излезе стойностен. Ама и мен ми се насъбра. Толкова години се правя на балък! И естествено, човешко е честолюбието ми да се разбръмчи: "Альооу, Умника! Виждаш ли къде можеше да си!" Но оттук пък иде онзи кеф да си река: "Гледай си работата, Жорес! Всичко ти е наред. Животът е шоу на суетата и ти си не по-малко суетен от самовлюбения чешит до теб".

Проф., д-р на фил. науки и прочие Светлозар Игов

  Г-н Игов поне двайсетина пъти употреби думата "концептуално" и аз, объркан уж от тези сложни научни термини и тълкувания, зинах: "Че какво па толкоз ни кефи думата "концептуално", та ми вади очите с този синоним на родната дума "основно"? Ама не! "Концептуално" звучи по-авторитетно, звучи бамбашка, анджък понаучному! Попитах г-н професора къде му е центърът – оста на неговата мерна система за оценяване коя творба е добра, коя не. Гледа ме, стори ми се, изненадан. Не се разсърди, та си рекох: бързо схвана. "Ами че всяка творба, всеки автор оценявам според контекста, според стила, според епохата. За всеки случай – всеки автор различно". Възможно е да не са били точно тъй подредени и точно тези думите, но в такъв смисъл бе отговорът.

  "И все пак – продължих, – коя е твоята Полярна звезда, точката, според която ти се ориентираш при твоите строго научни разбори и тълкувания? Ще го кажа по-образно: Къде върху картата на Европа, върху континента на християнската ни цивилизация е твоят ориентир, еталонът, според който сверяваш мерната си система за оценки?"

  Изгледа ме от патъците до щръкналата ми на всички посоки коси – озадачен ли, що ли! И се опитах да го успокоя. "Ето, говоря ти интуитивно. Твоят център не е Италия с нейните Флоренция, Рим, Неапол, но не е и Франция. А може би Германия? Ами не, не е и Германия... Всеки случай, на запад е от България точката ти за ориентиране, поне така интуитивно усещам. Къде всъщност ти е центърът, твоята Полярна звезда, а?" – питам... И той рече: "Е, да! Малко по на запад от България е, в оназ тясна крайбрежна ивица, дето е Хърватско, там, където Изтокът се среща със Запада".

  Логично би следвало да го попитам: че що не България, но не попитах. Спрях се, да не би да се засегне. Говори ни като дългосвиреща грамофонна плоча около час колко сме изостанали от Западна Европа, духовното ни развитие колко било пострадало от геополитически, исторически и други обстоятелства. "Нищо ново не чухме" – рекох.

Георги Башиянов (1946), университетски преподавател

  Освен проф. Игов в гостната сред модерния пловдивски жилищен комплекс Тракия бяхме още трима филолози – двама прогимназиални даскали (аз и Георги Башиянов), плюс домакина на боксониерката – издателя и бившия кмет на Стария Пловдив (както обича да напомня) и огнен поет Тодор Чонов, който се явява редактор на мижавия ми първи и единствен до онзи ден сборник стихове*****. Та продължих: "Дотук минусите от робството си ги знаем. Но ти кажи: Това изоставане от Запада какви предимства ни носи?" Отмина с мълчание този мътен въпрос. Час по сетне, когато се пренесохме в близкото кафене същите тези четирима, обърна се, рече този път с човешкия си, не с тенекиения си глас на университетско светило: "Да... наистина, това изоставане може да ни носи и предимства. Заслужава да се помисли. Е, виждаш ли, не съм ти забравил въпроса". Бе бая словоохотлив – припомни на компанията ни кога какво бил написал и как партийната (комунистическата, дебело подчертано) критика го фиксирала изпод око. В мухабета им почти не участвах. Тримцата хапнаха по една шкембе-чорба, пих и аз една евтина бира покрай тях. Между другото, похвали се, че написал изключително сполучлив роман, "Най-сполучливият роман в съвременната българска литература"– вметна, като приветливо и глупаво със светнали очи ни се усмихваше.

  "Как се казва сполучливият ти роман?" – рекох... "Елените", това му е заглавието"– отговори, и тримата станаха, тръгнаха към квартирата на Чонов, аз пък се прибрах с жигулата. Минах покрай пазарчето в нашия занемарен, за разлика от жк Тракия, краен квартал Изгрев, зад някогашния отлично подреден и замлян със стока на трите етажа, напоследък занемарен, изтърбушен, заринат в късове дограма и в ръждиви тенекета Районен универсален магазин "Изгрев", паркирах жигулата в гаража, качих се горе и се хвърлих в леглото. От изпушените цигари, от кафетата този ден, от изпитата бира усещах се леко замаян, но и странно спокоен. На въпросите, които като да го учудиха, отдавна знаех моя отговор. Леле, само дано не съм ядосал човека! – мина ми през ум в просъница. До вътрешно-партийния обрат в БКП и присъдружното казионно БЗНС-е на Десети ноември 1989 г. пловдивският РУМ "Изгрев" беше средище за пазаруване и срещи в кипротото си кафененце. След това стана собственост на турчин бизнесмен и когато съм минавал там в 10 часа или по обяд, зад телената ограда виждах момичета и млади жени, и жени на средна възраст от помашките села в техните носии скромно, някак притеснено с филия хляб в ръка да си приказват на своя чудноват диалект, все едно виждах шивачките в цеха на турчина като да бяха милите в концлагер.  

  Това беше миналата неделя. Днес се зарових до уши в книгата на Игов, сборника от най-обикновени делнични вестникарски статии, а уж есета "Грозните патета", продукт на издателство "Български писател" (1989). Не ми хареса стилът, претенциозен ми се видя. Очевидно обаче е "мислеща тръстика"; бихме били приятели, ако поизчисти от себе си самодоволството на университетски даскал, свикнал да му се възхищават, да го четкат по косъма.  

 Вълнуващи преживявания ми доставя четенето. Желал бих написаното от мен да се чете със същия интерес, който ми донесе сборникът есета на Георги Марков "Когато часовниците са спрели", издаден в еуфоричната за нас 1991 година. Светлозар Игов – обект на горните наброски, разбира се, е частица от огромния сатанински механизъм за смазване на таланти или за приспособяване на тези таланти според конюнктурните нужди на някогашната, пък и на днешната партокрация в България. Такива обаятелни ерудирани приказливци и суетни врани служеха по време на соца и отново служат за притегателен център на неопитни млади автори, неусетно за младостта манипулират и сега в името на "партийната правда", подготвят следващата вълна наивници, които да славят марксизма-ленинизма, днес глобализма, без да си дават сметка, всъщност, без да съзнават хищната му същност. Мнозина от някогашните мои приятели и гневни идеалисти неусетно се превърнаха в глас на т.нар. "партийна съвест" или поновому "демокрация", поласкани от височайше някое внимание, печатани или приветствани в литературната периодика. Имам ли право да ги съдя! Та нали до четирийсетата си година и сам бях в плен на пищната ренесансова илюзия за Свободата, Братството и Равенството! В първата книга, сборника "Сутрин рано" от 1983 г. имам такива наглед верноподанни редове:

Но всъщност болшевики мъртви няма!
Те все така безшумно ще вървят
през обръчи, засади и куршуми,
ще минат всеки път и кръстопът
и в днешното ще бъдат помежду ни.

 По-различното в моя случай е, че плътно бях привързан към средата, в която съм се родил и съм се учил да мисля, да възприемам света. Тази пловдивска или българска иронична стихия ме зарежда с енергия за писане, в опит да документирам как рушаха Отечеството ни, нищо, че жестоко ми се е надсмивала или още по-зле! – просто не ми обръщат внимание. Както казваше дърводелецът-мебелист, баща ми: "Какво правите по цял ден в редакцията на вашия вестника, а! Пишете ли, пишете ли?" Имал съм луд късмет, че не са успели да ме превърнат в свой властниците. И колко леко тогава бих се превърнал в "наше момче", според лафа на Върба Чавдарова (1929-2022)!

   Впрочем, де ли е това Радуил?! Ще ми се да го открия върху картата на България. Виждам, има село Радуй в Пернишко, отдето е родом поетът Добри Жотев (1921-1997) – Бащата за поетите от т.нар. Априлско поколение, ама Радуил, Софийско го няма на пътната ми карта в колата. Трябва да е позанемарено кипро шопско селце с мирис на тор, непрана овча вълна, горени дръвца, печени чушки и лютеница, варена на двора, с ухание на дюли в одаите, на жлътнал дъсчен селски под, жулен с керемида от жени, коленичили с високо запретнати поли боси, на четири крака, с присмехулно кърваво- червено и бяло мушкато в дъсчени сандъчета по прозорците, с лениво подиробедно жужене на мухи и лястовичи цвъртеж. Всеки случай, надявам се, не се намира нийде другаде – нито в Хърватско, ни по бреговете на блажената злачна Адриатика.

  Следва

Пловдив - гнездо на посредственост и култура

Plovdiv, edited on 2 fev. 2024

Илюстрации:
- Умъртвеният в Лондон Г. Марков (1929-1978).
- Любимец на студентите, Св. Игов (1945-2023).

___
* Георги Марков, цит.съч., стр. 15.
** Става дума за романа "Тихият Дон".
*** Вж. стр. 18 от цит.съч. на Георги Марков.
**** "Сутрин рано", изд. "Христо Г. Данов", Пловдив, 1983 г. обем 56 стр., тираж 1130 екз.,цена: 0,27 лв.

***** Нарочно на "ти", в удобната за мен роля на приветлив наивен българин.
****** Светлозар Игов: На политическата ни култура й липсва Ренесансът! http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=406927 Проф. д.ф.н. Светлозар Игов е български учен, литературен критик и историк, есеист, поет, белетрист и преводач. Автор е на книги с монографични литературоведски изследвания, студии, статии, очерци. (Уикипедия). Бел.м., tisss.