...Виждате ли сега за какво низко нещо ме смятате! Искате да свирите на мен. Държите се, като че ли познавате всичките дупчици на ума и сърцето ми. Искате да изтръгнете скрития звук на тайната ми, да ме просвирите от най-ниската до най-високата ми нота. В тази мъничка цев е скрита много музика, прекрасен глас, а не можете да я принудите насила да проговори. Хиляди дяволи! Мислите ли, че е по-лесно да се свири на мен, отколкото на едно пискунче? За какъвто и инструмент да ме сметнете, можете да ме разстроите, но не и да свирите на мен. – Уилям Шекспир (1564-1616)
4 avg. 1996
В ПОДНОЖИЕТО НА МАРГАРИТКАТА*
Поетът е детето на човечеството –
ходи с пръстчето в уста
и не знае да мълчи,
ала сърцето му увлича се да страда,
да се гърчи
и да се оплаква от щастието.
Подкарал трите си годинки
по възвишенията на уморяващия ни живот,
а егоизмът му дели света на пояси,
планетата за него е ябълка на познанието.
Дечурлига четиригодишни даже
От тях по-малко важен, поспрял в подножието
на маргаритката – на сянка,
той очите си затуля с длан от слънцето.
И не умее да се влюбва –
защото влюбен по рождение е той:
и не в едно, а във всичките неща,
и не в едно момиче, а във всичките жени,
и не в едного, а във всичко живо.
Леярю на мечти в калъпи влажни,
строителю на замъци от пясък,
ти, продавачо на туткал и звезден прах,
на мъх от пеперуда и на аромат от цвете,
ти, мулетарю, който крачиш подир звяра в теб,
ти, генерале на пехота сиромашка
от спукани идеи,
ти, повърхностен, дълбок и много стръмен,
пази се да не се удавиш в себе си!
.jpg)
.jpg)
