Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

сряда, 3 май 2017 г.

Story – ПОЕТЕССА

Книгата, на която не било писано да види бял свят


ПОЕТЕССА


     Редакторката на "Ласка" – популярно дамско списание за сноби, литература, политика и кулинария, Сийка Мазникова в течение на година издаде последователно три книжки, с които запълни някои поизпразнени ниши на книжевния ни пазар. Първата бе "Уютният дом – рецепти и плетива", втората "За идеалния тон в семейството", трета и последна засега се появи стихосбирката "Невинна нежност", която идеше като ответ срещу напористия поетически цикъл "Гръм, трясък и разруха" на най-любимия поет за президента на Републиката ни Бате Петьо (П. Стоянов), иконообразния Доброслав Тонов.

    Многообещаващият, според местната лит.критика, Тонов бичуваше загниването на обществото, еснафщината, депутатите (по принцип, като най-мразени), липсата на нравствени ориентири, разлялата се надлъж и шир безнравственост и дивна простотия, продажното ни чиновническо съсловие. 

    Мазникова – обратно, заложи на градивното: изтъкна душевната разкрепостеност и благородство на българската жена къщовница. Поемката й "Бледи анемони", с която начева сборникът тихи душевни оргазми, имаше за мото Ботевото "Какви е деца раждала, раждала, ражда и сега българка майка юнашка", но то си беше за камуфлаж. В действителност "Бледи анемони" представяше рев и вопъл поради отритнатата любов на госпожата – майка на близначета и достопочтена съпруга на известен бизнесмен с цветни метали, към поета на свободна практика Лазар Шонов – неспокойна волна душа, заклет ерген, обитател на тавански квартири, на крепки питиета, излокани с многообещаващи млади поетеси в лоното на природата, за да слушат как свирят нощем щурците и как тихо никне тревата, автор на пет много бойки, заядливи стихосбирки и три копелдака, авер и пръв съидейник на Тонов.

    Сийчето се подписа с псевдонима Грациела Любима-Рилска, и това също бе показателно: наблягаше се върху християнската философия, а именно: че Любовта ще спаси затъналата в батаци, разруха и грях наша България, докато псевдонимът Рилска бе плах намек за едноседмичния семинар в пазвите на Рила миналата есен, дето с обладания от сексуални пориви
Шонов си поиграха на Майстора и Маргарита по Миша Булгаков.

    Дотук добре.

    Тутуруткин излезе в снобското списанийце за мъже-паралии "Клуб Нюню" със снизходителен, но все пак благ отклик. Двайсет абзаца общи лафове, мешани с цитати из "Невинна нежност" и "Бледи анемони" в обзорна статия от две вестникарски страници отдели и Генко Т. Пункин
дежурен извънщатен сътрудник на официозите "Демокрация", "Дума" и софийското "Дарак-радио" на китариста Кирчо Марчинков. Ласкаво цвилене се зачу и откъм зеленчуковия парник "Литературен Фишек". Никой не ръмжи, не хапе, къчове не хвърля, искри в пространството не изпуска. И продажбите не вървят и не вървят. Е, ми как да вървят при такава скучна, до болка позната идилия на литературното тържище! 

    И Сийчето се видя принудена да съчини кратко кръвосмразяващо, откровено злобно заяждане със собственото си творение, тъй да се каже, изправи се очи в очи срещу себе си, срещу собствената си суета и капризи на завяхнала мадона. Пасквила помести в списание "Ласка", с което преследваше двоен ефект: 1) да изкуши пишещите братя и сестри да я защитят и похвалят; и 2) редовият читател да си рече: "Значи, щом критиката я заръфала тъй гнъсно, я да си купя стихосбирката, че да си се покефя! " Понеже след завистта злорадството е втора по ред стихия сред тъй нареченото културно общество у нас.

    Статийката бе поместена в априлския брой на "Ласка". Нейде си около началото на май продажбите ле-е-еко мръднаха, но подир ден-два пак зациклиха около нулата. В областния всекидневник "Нова Марица" Федя Куришкинов отпечата, както се и очакваше, похвално слово под възторжения надслов "Плодове на демокрацията в Града под тепетата". Ей я есенцията на въпросния опус! 

     Редакторка от списание дава ход на отвратителни инсинуации срещу собствената й книга, принципът на демокрацията тържествува. Нашата Рилска постъпва в стила на Уинстън Чърчил, който се обърнал към опозицията в английската Камара на общините със следните думи: "Може и да не съм съгласен с вас, дами и господа от опозицията, може и да ми иде с шутове да ви изгоня от парламента, но ще сторя всичко по силите си светът да узнае и вашето калпаво мнение". 

    Намеси се и тежката артилерия. Върху "Невинна нежност" и "Бледи анемони" печен столичен езиковед и културолог наниза осемстотин и петдесет страници реферат, да му повишат научната степен. Приложил бе към научния труд свежи мисли и идеи от типа "Като се има предвид обстоятелството, че родните писатели сме си взаимно неизвестни, а и светът не ни брои за писатели – жалваше се г-н доцентът, – ситуациите на превеждане и тълкуване са разбираеми и логични, но с това не се изчерпва херменевтичната задача. Творбата е построена като астеизъм и инвектива, съчетава самопохвала чрез привидно порицаване и нападка на група лица. Критикът я прочита като вътрешна, неизговорена, обаче ясно артикулирана реч. Поетесата пресътворява своеобразна конектура (conjectura), възстановява непрочетена реплика въз основа на общите правила за речево поведение. Тази дистинкция обхваща и някои по-ниски йерархични равнища, за да стигне до неделимата единица "наше-чуждо"... Херметичната и ретроградна затвореност на героя спрямо Европа рефлектира огледално и реципрочно в прекомерната му привързаност към милото, родното. Той, оказва се, е предвидлив протекционистичен потребител".


    Следват типичните за литературнокритическия нашенски научен етюд заврънкулки, като да речем: "хомологична на културата и творчеството" или чудесния израз "анихилация на националната идентичност". Ега си!*

    Тези оплетени като кучешки черва велики размисли приключваха все пак с простодушното, понятно и за простосмъртния наш българин: "Мене книжката определено ми допада". Боже, пази! Щом толкова мъдър човек, хем университетски изследовател на родна литература като г-н доцента, я харесва тази словесна плява, наистина трябва да има в нея нещо си бая ценно в непреведимите на нормална Българска реч научни тълкувания. 

    През следващите два пролетни месеца (май,юни) Сийчето се радваше на всеобща благосклонност и състрадание. От четирите местни вестника разпратиха като настървени конски мухи млади репортери по следите на пасквила в списание "Ласка". И ах!... не откриха ни крилце, нито кълка от автора, та публично да го разпнат като Иисус Христос на кръста. Което неминуемо би повишило, естествено, търсенето на съответния парцал.

   Читателят просто претръпна към битовите свади и към набезите на изгладнялото племе от четирите затънали в собствените си фекалии и помия цигански гета. Просто свикна! Като изключим случаен някой нов удавник в Гребната база, опозорил се поради непохватност в просията неопитен полицай или изпаднал в крайна наглост и лакомия общински съветник, общо взето, нищо интересно напоследък в чудния Град под тепетата, ама нищичко! В тези летни жеги на читателя му се свиди да се бръкне за вестник. Понеже междувременно беше дошло лятото.

    То и какво ли любопитно да види! Даже и т.нар. лайнохвъргачки от Петьо-Блъсковите вървежни вестници се задръстиха: взеха да ръсят и те брадати вицове, очевадни лъжи и махленски тип клюки и слухове. Заради кръстословицата, резултатите от тотото и дневния хороскоп струва ли си да се ръси българинът
за вестник? Отнюд! Не си струва.

    Пасквилът бе подписан с името Георги Иванов. Сийчето Мазникова предвиди, че гьоргиивановци у нас, в България... с лопата да ги ринеш; под всеки български комин, ако не Гошо, Гочето, Гогата, Гошенценцето, Ванчо, Иванчо, Ванюшата ще е. И репортерчетата душеха за плячка, но се връщаха оклюмали в редакцията при шефа си по отдел с празни торбета и туристически раници от поход за скандална някоя вест. 

    – Гьорги Иванов... Гьорги Иванов... – прехвърля на глас и лирикът Добри Вечерников. – Тоз па кой ли ще да е, мамицата му? – И понеже авторът на критиката не се вместваше в провинциалната конюнктура, Вечерников задвижи своя аркадаш господин кмета Спас Гърмидолски (Гърмидолски му бе силно задължен, тъй като Вечерников дискретно му оправяше нестройните стиховце в чест на едва-едва прохождащата някога Синя метла на градското СеДеСе, ОДеСе, както и за дива радост на всички изключително прогресивни тукашни антикомунисти, които си бяха бивши първи мекерета на комунистите, ама то друга тема и обществена тайна).




    Кметът задейства главните редактори на местната преса, и понеже онези вдигаха раменца, врътна един телефон до шефа на Общинската полиция:

    – А бе, Монка! А бе, Добрев! Я вземи ровни там във вашия си архив от Шесто управление на ДеСе за ентилигентския контингент и ми обади кой па е тоз Гьорги Иванов, мааму стара, дет над облаците гаче лети, пък от наште съпартийци тук никой го не е срещал тъдява.

    – Три лица знам с туй име – рапортува новопроизведеният горд полковник. – Едното лице е Гергов, шеф на свинекомплекса "Манолец - 3". Другото лице ми е баджанак и в момента си пием ичкията, обаче баджанакът с изкуство не се занимава, че е шеф на банка "Славянка". Остава третото лице.

    – Куйе тва?

    – Е, ми куйе! Куйе!... Космонавтът Георги Иванов естественнно. Нашият космонавт бе, Гърмидолски. Нали хвърча над облаците, па нефела излезе цялата работа, ракетата се върна, без да уцели ай-толчав ми ти Космос, семенцето ни каръшко! 

    – Не може да е тоз – рече кметът (след консултация с изнервения Вечерников) при следващото си позвъняване до областното МеВеРе. – Рекох, че пише рядко, е-е, рядко-рядко, както писал бил някой си там Черноризец Храбър**, еднъж на илядо години.


    Спомена Черноризец Храбър, и Добри Вечерников, както бе кацнал върху широкото като фурнаджийски тезгях кметско бюро и до този миг си клатеше краката, се пресегна да тури среден пръст върху бутона за изключване на телефона:

    – Стой! Мина ми нещо през ум.

    От отсрещния край на жицата Монката Добрев повъртя-повъртя из ръце заглъхналата телефонна слушалка, па се обърна към гримираната късо подстригана особа, която
по сутиен и бикини, палаво му духаше в другото ухо:

    – Е-е-еби му мамата! Мен главата ми пуши от дертове, имам списък с две илядо и пестотин крадени коли за издирване в областта, а глей го онуй говедо кметът с кви глупости ме занимава!

    В августовския брой на седмичната лит. притурка към общинския вестник "Маришки лит. експрес" тресна есето "Де го чукаш, де се пука". Авторът Добри Вечерников, затаил обидата на отритнатия самец, че на онзи там семинар в Рила бе жестоко подигран от Рилска в най-нежните си чувства (дето най-боли), най-сетне успя да си го върне. Ето как!

    "Навъдили ми се някои т.нар. литератори сред нас, които – като не са им стойностни книжлетата, правят се на онеправдани. Етично ли е – питаше есеистът – да дигаме гюрултия около сборниче, за което няма що друго да речем на авторката, освен най-приятелски и съчувствено да я потупаме по рамо? В лириката на Грациела ги няма онези високи качества и достойнства, под стандарта е тя на модерното съвременно световно изкуство, че да издържи сериозен литературно-философски анализ..."

    В заключение идеше възгласът: "Да припомним латинското Amor vincit omnia (Любовта побеждава всичко), обаче да не забравяме: De mortuis aut bene, aut nihil (За умрелите или добро, или нищо)"

    Подир съпоставка на поемката "Бледи анемони" с пасквила срещу стихосбирката
"Невинна нежност" бай Добри Вечерников доказваше недостижимото, а именно: че с едни и същи шаблонни фразички можеш да сътвориш както посредствена поезия, така и убийствена критика.

    От схватката спечели пак Сийчето. Сборникът й сега вече бясно се харчи. Книжарите тъй напират, че се наложи общинската печатница да допечатва на три пъти по две хиляди екземпляра. И продължава да се харчи като топъл хляб, като прясно агнешко по Гергьовден, та едва ли допечатаните хиляди ще задоволят внезапно бликналия глад за изящна будоарна*** лирика.

    – Сладурана! – провикна се докаралият се на градус в кръчмето "Анасон" Лазар Шонов, известен с влиянието си сред ъндърграунд-обществото на пописващите филолози от местния университет, както и сред сексуално незадоволените съпруги на известни в държавата ни бизнесмени и мутри. – Ако беше посредствена, както твърди тахтабата Вечерников, щеше ли да го измисли тоя финт, а? Кажете ми, щеше ли!

    Така и на интимния фронт Сийчето пожъна успехи, за които г-н съпругът й – абсолютен профан в бохемските драми около кръчмите, едва ли се досеща. Като скрападжия, бандит, покерджия и шеф на банка за земеделски кредити, г-н Яко Мазников бе духовно силно ограничена личност, за да прозре истината за своята прогресивна поетесса.


Пловдив – европейска столица на културата 2019 


Plovdiv, apr. 1994 – edited 3 maj 2017
____
Бележка: Текстът по-горе е епизод от романа "Ламски" (1994-2004).

* Оцветеният пасаж е заимстван от творчеството на доц. Живко Иванов (1957). Доц. д-р Живко Иванов  e декан на Филологическия факултет в Пловдивския университет, който е най-големият сред деветте факултета. В него се обучават 2500 студенти по 16 специалности в бакалавърска степен, 10 магистърски програми и 3 специализации. Преподавателите са повече от 110, от които 8 професори, 30 доценти, 48 доктори и 50 асистенти. Доц. д-р Живко Желев Иванов е роден на 13 юли 1957 г. в Чирпан. През 1982 завършва специалност българска филология в Пловдивския университет “Паисий Хилендарски”. Асистент в Катедрата по литература от 1983 г. Доктор по филология от 1993 година, хабилитиран (доцент) през 1998, хабилитационен труд: „Бай Ганьо: между Европа и отечеството“, 1998. От 1999 до 2007 е зам.-декан на Филологическия факултет, а от 2007 е негов декан. Лични страници (с повече информация) - zhivanov.blogs.uni-plovdiv.bg  Вж.и  http://hermesbooks.com/avtori/zhivko-ivanov.html.
 ** Черноризец Храбър  известен с единствена, стигнала до нас творба "О писменехъ" (За буквите). Предполага се, че с това име се подписва Симеон Велики: "Седял на трона Царят в мантия, обшита с бисер, със златен наниз на шията, гривни на ръцете, с кадифен пояс и увиснал на бедрото му меч” Описание на Екзарх Йосиф.
*** От фр. boudoir: 1. Неголяма добре обзаведена дамска стая, в която си правили тоалета богати дами. 2. Мебел за такава стая. 3. прен. Интимен кът.