Където и да отида, винаги ме следва едно куче, което се нарича Его! – Фридрих Ницше (1844-1900)
Здравей! Бях в Хасково, завчера се прибрах и искам да ти се похваля: Ледът се пука, господа съдебни заседатели!
Закъснях там за тяхната "Южна пролет-84", та не можах да чуя доклада на Николай Петев (четен от Христо Стефанов, лит. критик в "Лит.фронт"), в който мимоходом за мен било споменато, че съм използвал нещо си от Пеньо Пенев, а иначе книгата ми "Сутрин рано" нищо не струвала. Затова пък четох писмо пред целокупната благопристойна млада, а и не съвсем млада смяна, вкл. шефове на днешния литературен живот у нас, като д-р Иван Попиванов, който води дискусията им за дебютната книжнина през изтеклата 1983 г. Не споменах до кого беше адресирано моето писмо, а то с обратна разписка бях го пратил пет дни по-рано (на 23 март т.г.) лично до Георги Джагаров, Държавния съвет на Народна република България.*
Имаше ръкопляскания нестройни, разпокъсани, а после "говорившите", общо взето, се правеха, че нищо не са чули, ама пък Попиванов, който е секретар на Съюза на българските писатели и бивш мой университетски преподавател, се впусна разгорещен доста подробно да ми отговаря, а и Христо Стефанов използваше реплики от посланието ми, за да нахвърля купчина възражения и назидания към младата литературна смяна. Какви високопарни думи, а! – какво ще кажеш??? Вечерта имаше литературно четене и там пред почти пълната зала на хасковското кино "Клокотница" всеки от нас – петнайсетте поети-дебютанти от изтеклата 1983 г., чете по едно свое стихотворение. Та прочетох стихотворение, което ти не знаеш. Ето го**.
Казаха ми, че Любомир Левчев, който беше в залата, ръкопляскал най-силно на това стихотворение. Мнозина след това дойдоха да ми кажат, че им харесало. Но на следващия ден, 29 март 1984 г., когато трябваше да се прави голямото литературно четене, с което се закриваха Хасковските им литературни дни "Южна пролет", си обрах крушите и тръгнах към Стара Загора, дето бях канен на празненството по случай 50-ия рожден ден на моя приятел Михаил Берберов***. За какво ти ги пиша тези работи, брат ми! Ами мисля, че отговорът е: Защото искам да ги махна от главата си, да ги забравя час по-скоро. Истината е, че чакам отговор от Джагаров на писмото си. Може да тресне гръм – дай, Боже! Може и нефелна работа да излезе. Важното е, както казваш, нещо да се върши – ай, стига мълчание! Никой няма да ни оправдае утре-вдругиден, че сме си мълчали и сме си траели. Тук не става дума за скромност. В изкуството, струва ми се доста самонадеяно, скромността намирисва на мижитурство.
Радвам се заради твоята Любов (моля се и ти да я пишеш само с главна буква). Все пак не забравяй, че твоето момиче едва ли ще ти прости, ако си по-силно влюбен от нея. Жените страстно обичат да бъдат измъчвани в любовта – това: от горчивия ми опит, брат ми.
Чета стиховете, които си ми пратил с последното писмо, и си мисля, че всичко между вас двамата е наред, щом още не си взел да й посвещаваш стихотворения. При подобни обстоятелства преди някакви седем години преживях възхода и залеза на чудна история... Следи от нея ще намериш в сб. "Сутрин рано", в стихотворението "Дъжд в следобеда". Уви, всичко прекрасно на този свят е твърде кратко! При мен е тъй. Дано при теб да е по-иначе. Искам да кажа, познавам и добри изключения в тази област. Наистина.
По стихотворенията ти...
Образни са. Поетични. Готов цикъл. Готови за книга. Оставят място и за читателя да размисли. Не го задушават с думи. Обаче! Моите изисквания на читател към теб са много по-големи. Искам не ретроспекции, не искам картини, не искам и благозвучна поетическа реч. Искам предрезгавял от недоспиване или дявол знае от какво човешки глас. Искам глас, който ме кара да влизам в диалог с цялото човечество, ама от точните координати на Добруджа. Вярвай: отстрани, отдалеч повече неща виждам в този вече не-йовковски, добруджански нрав на сърдечност, лек нежен песимизъм и преклонение пред природата.
Страшна сила е тази твоя Добруджа! Хваща те леко, доскучава, изглежда еднообразна и дива, ала отдалечиш ли се, разбираш, че е могъща в привидната си кротост, че само там слънцето е толкова близко и така непоносимо тъжно червено. Мен Добруджа ме свързва много повече с изгрева и залеза, със звездите, с движенията на морето в августовската мараня, с преходността на човека, с поезията и калта от всяка друга област на земята Българска.
На бавни глътки самотата пия.
В тази част на "Самота" само последният й ред е силен, на нивото на първото четиристишие. Значи, първите три реда трябва да се променят... Е, тъй го мисля, тъй ти го пиша; а ти решавай сам как да бъде! Може и да не съм прав.
Не обичам редове като "Чакам в нощта като бог" (от "Нощен автостоп"), "Навеждам гордата си глава" (от "Постеля за щурец"). Няколко пъти вече чета, препрочитам целия цикъл и пак ще кажа: стихотворението "Самота" ти е най-хубавото. Тук звънтиш като струна. То може да бъде програмно стихотворение, защото най-добре те изразява, поне колкото те познавам, добри ми Ромео.
Поред... "Вечеря" е доста статично. "Богатство" ме подразни с известна декларативност. Не разбирам това "Грош да зърна в тревата/ – правя от него звезда". В "Жътва" виждам недокрай оползотворени възможности, които предполагат инак отлично намереният тон и гледна точка. "Косачи" е интересно, само че без заключителния стих; тук ти е нужен друг финал. "Сбогуване" е добро, честно; само дето в последния стих "но"-то вече е излишно. "Задушница" не мога да проумея, има нещо насилено в идеята тук. "Елегия за рибата" е недоработено стихотворение; "плюят си върху късмета" ме подразни. В "Талян" пък откритието, което крепи цялото ти стихотворение, се съдържа в последния ред; малко нещо е разцентрован тонът с тези подвиквания с "чуденки" накрая и с двата въпроса. "Орис" е добро, ама не повече; можеш да си много-много по-драматичен. Завърти го малко и към себе си, към хората, и по-пряко: като въздишка и стон, че се примиряваме! "Нощен автостоп" – добра идея, а зле изпълнена. Защо държиш непременно да заковеш стихотворението с някакво обобщение? Като че не разчиташ твърде на усета у "читающата публика". За "Самота" вече казах. А "Постеля за щурец" не го разбирам. Изобщо, у теб това си е някакъв любим мазол на душата: да плашиш народа с гробищни истории, които звучат сомнамбулно. Последното – "Съдба", хич не говори зле за автора, но изведнъж ми отваря очите за Борис Христов – че въпросният Борис Христов всъщност не е Голям поет, а е виртуозен поет.
Литературата от 30-те години на века е погребала няколко дузини не по-слаби поети от него. Уви, тъй е. Ще пошуми, ще пошуми и ще се забрави. Брат ми, искам да повярваш на това, което ще ти кажа: Върви си по свой път, не се опитвай да бъдеш на всяка цена метафоричен, виртуозен! Ами че – между нас казано, например, откривам чисто поетически слабости в "Предсмъртно" на Вапцаров; да речем, повторение на една и съща рима в първата и втората строфа, или възгласът "Какво тук значи някаква си личност!" И все пак, и въпреки: това стихотворение е много по-силно от тонове изящна словесност.
Разстрел... И след разстрела – червеи.
Част от коментираните по-горе работи влязоха в единствения издаден приживе цикъл на Йордан Кръчмаров, в печалния "Общежитие", сборник, обединяващ единайсет неиздали още своя самостоятелна книга поети от далечната 1985 г. Който се интересува, ще види тук и стихотворенията на Данко в тази, както помежду си тъжно я бяхме нарекли, "Братска могила" на Варненското издателство с предговор от споменатия край историята в хасковския киносалон критик Христо Стефанов****. Под надслов "Цялото ми богатство" двайсетте къси – от по осем стиха, творби на този изящен поет на Добруджа ще открие, който пожелае, между стр. 125-та и 146-та. Едва когато Данко се спомина на 38-годишна възраст от трети инфаркт, току след рецитал в Толбухин (Добрич), светът сякаш обърна внимание на стиховете му. Но аз зная, че между ценителите на младата Българска лирика той имаше не малцина почитатели – селяни и хора от града, които много го обичаха. Отчаянието, което ще доловите в лириката му и заради което приятелски съм го заял тук, няма нищо общо с наглото позьорство. По-нататък в тази поредица ще покажа и други негови работи. А сега ето стихотворение, което ме връща към лепкав от маранята августовски ден, изправен сред обраснали в жилав троскот надгробни плочи на мъртвите от село Гурково (село на 12 км от Балчик) заедно с двете ми, тогава още невръстни, дъщерички пред гроба на Данко.
След полунощ,
в часовете, когато кукумявките тръгват на лов
и над могилите призрачно свети тревата,
от черния вир на небето слиза Христос
и моли за риза да стопли плътта си.
Гласът му е тих, уморен и печален,
като глас на самотен пияница,
който плаче над празната чаша.
Земята е кръчма. Кръчма на мръсно пристанище
и кръстът е фар, онемял и отдавна загаснал.
Протяга към мене десница Христос
и през страшната рана от гвоздея виждам звездите.
С приковани крила върху лунния рог
сухи облаци бавно се скапват и падат надолу на дрипи.
Господи. Господи...
Остарял е светът. Равнодушно и хладно
без еретически мисли, той отваря врата след врата
и по пътя си скубе горите.
Този свят пеперудите смила на прах
и търси красивото в гроб на случайно изровен езичник.
На твойте риби, някога нахранили земята,
хайверът е отдавна вкаменен.
Изгризали са плъховете чудесата без остатък
и все по-гладни
с тихи стъпки
стягат обръча около мен.
Аз нямам броня. Аз съм беззащитен.
По-беден съм от вятъра дори.
Не си отивай, господи! Не си отивай.
Вземи последната ми риза. Тя няма да те стопли,
но няма и да ми тежи.
Оглушал е моя вик,
както се появил, така полека чезне,
разтапя се сред бездната на нищото Христос
и сякаш никога не го е имало.
Като ранена птица пада на земята бялата ми риза.
Смирен и тъжен плъховете чакам.
Знам, че страшно, страшно ще боли. И се страхувам
в последния си земен миг да не заплача.
Йордан КРЪЧМАРОВ*****
____
* По онова време Джагаров (1925-1995) бешe Зам.председател на Държавния съвет на НР България.
.jpg)
.jpg)
.jpg)