ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН...При твоето рождение, в деня – когато ти се роди – пъпа ти не отрязаха, с вода те не умиха за очистяне, със сол те не осолиха, с пелени не повиха... Ничие око се не смили над теб, от милост да направят нещо от това, но те изхвърлиха в полето от презрение към живота ти, в деня на раждането ти. Минавах Аз покрай теб и те видях, захвърлена да те тъпчат в кръвта ти, и ти казах: "В кръвта си живей!" ...Тъй ти казах Аз: "В кръвта си живей!" – Из Книга на пророк Иезекиил, 16:4-6
11 uli 2004
В петък ми връчиха "MasterCard" и от банкомата пред административната сграда на Пловдивския мострен панаир изтеглих 150 лв., с които купих 2 хил. листа финландска офсетова хартия и я откарах на печатаря в селото Рогош. Докарах го хубавия човек от село Рогош у дома, за да пооправи четирите си сбъркани плаки на моя компютър и да извади копия на принтера ми. Можеше на ксерокс да ги разпечата, но моят принтер му харесал. Па като свърши тази работа, рече, че си бил забравил на село ключа за апартамента в съседния жк Тракия, и хайде обратно до село Рогош. И там, докато пием слабичко кафенце под навеса към лятната му кухничка, с дрезгав глас, както ме гледа навъсено, рече, че големият му син Стоян бил недоволен, бил ядосан на баща си и току-виж баща и син се скарат защо над уговорените 150 екземпляра от книгата ми, при допълнителни 100 екземпляра, вече на финландския 70-грамов офсет, да не изкяри и синът: онзи намусеният, дето кисел си сурка подпетените патъци из дворчето наоколо!
Отвърнах, че до момента над заема от 2 000 лв. съм натрупал вече над 300 лева суха пара борчове, така че да правят, каквото ще правят с тези още 150 екземпляра, стоте върху офсетовата от мен доставена хартия, останалите 50 екземпляра – върху хартията, за която печатарят ме излъга, че платил 187 лв. с картона за кориците. Същият картон струва – както научавам ден по-късно, 25 лв., не повече. Предложих двамата със сина, който все така се мотаеше по дворчето, суркаше си патъците наоколо, ама не дойде при нас, та предложих: двамата – баща и син Чонови, да решат дали наведнъж ще печатат общо 250-те екземпляра или първо 150-те, пък като им дам исканите отгоре 200 лв. към края на октомври, ще си настройват отново печатарската машина да печатат допълнителните 100 екземпляра. Дотук за отпечатване на книгата разходите ми са около 1550 лв. Смъкнах цената за 1 екз. на 9,90 лв. продажна стойност, така че при 150 екз. продадени, без да пресмятам колко ще поиска търговецът (минимум 40% от продажната стойност), ще си върна вложените парици само при разпродадени всичките 250 екземпляра. Каква ли ще да ми е печалбата от десетгодишните усилия и от вложените за дереджето ми на даскал луди пари за онзи, дето клати гората и на гората листата! Само че няма как да го река на двамата, ами го преглътнах, та кафето като да ми се видя хем слабо и хем ми приседна, та ме и стисна за гърлото.
За удобство при
печатането разделили на три части книгата: І – от 1 до 144 стр., ІІ – от 145 до
312 стр., ІІІ – от 313 до 496 стр., та двете части (вече върху паусите) втора и
трета, са при мен. До четири след обяд четох третата част, като оправях грешки;
оставих пет или шест грешки, които не бъркат смисъла на текста. И после седнах
да правя сметка към колко хора и институции съм влязъл в дългове, а и кога, па
и как ли, ще успея да погася дължимите суми. Листчето с цифри-дати за
погасяване преписах на чисто с червен маркер и го лепнах от вътрешната страна
на вратата в спалнята ми, че да ми боде очите. До Коледа бях си осигурил, дето
се вика, обещаното светло бъдеще, огромна за даскалския ми хал сума пари
потрошени срещу Голямо прекрасно нищо и куп дертове за продажбите на книгата
след отпечатването й, живот и здраве!
Допълнителни приходи не виждам как да си осигуря. Допълнителен приход мога да имам само когато книгата по най-бързия начин се озове на пазара и успешно започне да се харчи. Но продажбите едва ли само от мен зависят.
12 uli 2004
Тази сутрин
приключих четенето и коригирането върху паусите на части ІІ, ІІІ и ІV – както
са по моята подредба: "Виктор", "Отнесени от вихъра" и
"Кафене Анасон". Така намесата ми при текста и оформлението на
книгата приключва. Имам идея: ако пазарът дръпне, да направя самостоятелни
книги от частите І, ІІ, ІІІ и новопоявилата се част ІV "Кафене
Анасон", та общо четири книги от по 150-200 стр., като дорисувам поне още
двайсет илюстрации в стил, заимстван от US-сериала "Семейство
Симпсън". Оттук насетне всичко по отпечатването зависи от печатаря,
каквито и съмнения да ми висят като градоносни облаци над кратуната за онова,
което ми се явява като "Измамниците от село Рогош".
В 496-те страници на книгата оставих дузина по-незначителни грешчици – при членуването на съществително или промъкнала се неканена, или повторена дума. Обръснах се, къпах се, пометох с прахосмукачката панелката си... Рано сутринта, между четири и шест, беше притъмняло от оловно тежки дъждовни облаци. От шест до седем се изля дъжд като из ведро, а сега – в девет часа вече, небето синее чисто, слънчицето пече и съм си отново на балкончето, а моята лястовица цвърчи, кацнала срещу прозореца на спалнята... Печатарят завчера подметна с най-дружелюбната си усмивка, която съм виждал у него: "Тази лястовица като че само заради теб долита на прозореца ти да цвърчи".
Сестричката ми се появи вчера (в неделя) към три след обяд с кофа кайсии от вилата им току над близкото до Пловдив село Белащица. Откарах я около пет и половина до къщата, която заграби от наследствения имот, останал от родителите ни, и тя ми донесе повреден вентилатор: "Батко-о! Подарявам ти го". До девет вечерта си поиграх с блокиралия вентилатор: разглобих го и го почистих, смазах го с тънко вретенно масло, и не щеш ли, вентилаторът взе, че проработи. Сънувах същата нощ, че с новия си съпруг бившата ми любима Re. се е пренесла да живее в къщата на родителите ми, а колата си новичкият й любим е паркирал пред мебелната работилничка на баща ми. Ама че сън!
Към единайсет преди обяд от уличен автомат по телефона ми се обажда Re. Върви, пък не вярвай на сънища! Ето какви й бяха думите: "Лесно ти е на теб! Занимаваш се само със себе си! Аз за четирима трябва да се грижа!" Звучеше ми доста изнервено, въпреки че не разбирам защо съм виновен. Не попитах и защо тъкмо на мен е решила да си изкара яда. Не посмях да попитам каквото и да било; слушах развълнувания й, до болка познат глас и като ехо отгласях през трийсетина секунди по една печална, а всъщност: лицемерна въздишка от моя страна, съчувствено "да". Така сладко-сладко си побъбрихме с моето някогашно ужасно готино момиче. А като пиша за нея, още ме свива сърцето. Повтаряше, че зле ме чува, че няма минутка покой, непрекъснато търчи ту за едно, ту за друго. Имала проблеми с фирмата си... Съпругът й не можел да си движи колата по не знам каква там причина, обаче тя – като пробвала веднъж сама да подкара дяволската кола, всичко й било терсене, неясно, страхувала се, та й се налагало пак да вземе няколко опреснителни урока по кормуване при някогашния си инструктор, който пък от своя страна имал същата кола... И т.н., и т.н. Отдавна не бях подлаган на такава чисто женска инвазия с важни за една жена приказчици, които суровият ни мъжки свят се пази да не изрича или мълчешком преглъща. Но това е типичната жена все пак, 110% момиче!
Вероятно не това беше целта на обаждането й, ама и от своя страна не съм протестирал, нищичко не съм й казал, освен че и аз като всеки си имам мои "некои проблеми", обаче те не ме невротизират, докато тя ми се вижда като че "лекичко се невротизирала". И това естествено наля кофа бензин в огъня, даде й повод за жестоки и гневни нападки. Да бе, че как може да съм толкова ангажиран единствено и само със себе си, а при нея, ето пак на! – господинът й боледува, крак си ударил или нещо там се схванал, пък не можел да си кара колата, и пр., и пр. все с този характерен за класическо колоратурно сопрано красив назидателен тон на знойна, млада и силно взискателна зарязала ме особа.
Интересно, този сън от снощи как предвиди кой ще ми се яви на хоризонта от сумрака на близкото минало! Трябва да запаля свещица заради паметта на родителите ми в черквата "Света Петка". Защо в тази черква ли – идея нямам, но живо си представих олтара, отчето, кандилата, иконите, свещниците в този стар християнски храм на пъпа на хилядолетния мой роден Пловдив.
13 uli 2004
Зетят Светлозар, съпруг на по-голямата ми щерка, сутринта в неделя дойде да пием кафе, всъщност дойде да побъбрим двамата. Като го видях в петъка пред задния вход на Панаирното градче, както се бях натоварил с онези 2 000 листа офсетова хартия и гланциран картон за печатницата в селото Рогош (на баба жигула задницата бе клекнала, калобраните меко стържеха по асфалта), зарадвах му се, усетих го близък, като да ми е син. Сега същата доверчивост към него ме обзема. Обаче не се държах като по-възрастен, а ми бе кеф да си приказвам като с по-млад мъж, на когото ще мога да подскажа не с лакърдии колко съм велик и проч. фукня, а със стила си на живеене, нещо съществено, което мъжът научава не толкова чрез победи, колкото чрез загубите си през годините. Може би съм му странен с тази моя щура гонитба по блянове: било за самостоятелна фирма, било за десетината ръкописа, които мечтая да видя във вид на луксозни книги в ограничен тираж. Гледам край мен мъжете, които като да са се предали... Тези здравеняци сякаш нямат идея как да продължат живота си: пляскат белот, търкалят зарчетата на мешена табла и се псуват на поразия! Какво ли, това е дълбокият прованс на моята България! Моите хора.
Новичкият, присадил се към Re., ашладисал се както магарешки трън може да се кръстоса с китайска роза, ми е в тези няколко дни тема за размишление. За да ми се обажда тя толкова нервна, едва ли завалията е успял да обуздае енергиите у нея. Знам си я – пак тя явно влачи основния товар, и това ще да е причината за дивната й ожесточеност, за отчаянието й. Познавам и щастливи брачни двойки, правило като че в семейния живот е с Любовта да се отнасят като да е котка в златна клетка. Ей, приятели жарки, Любовта как ще оковеш, как ли ще й подрежеш крилата! Мечтая си за жена, която хем да е нежна, хем горда и самостоятелна, ама не Дулсинея дел Тобозо, нуждаеща се от мъж за товарно муле, което да й мъкне багажа и женските дертове.
Несретна е женската участ; щерките ми дали следват моя монашески стил на живот в самота и тишина? Не обичам да ме напътстват, мразя да напътствам. Жената между 30 и 40 години, когато е активна в личните си планове, е много по-изящна в любовните си авантюри от матроната, която живее в сянката на съпруга си и е робиня на рожбите си. Две птици в полет, така си я представям успешната любовна, а и успешната семейна двойка. Макар при втория случай нещата да са много по-трудни за всяко амбициозно момиче.
14 uli 2004
Мюсюлмани заклали българин. Проклета да е общност от фанатици, която е Утроба на злото в глобализиращия се свят! Нашият човек лошо не им сторил: като шофьор на автовоз, закарал десетина леки коли втора употреба в Ирак... Автовоза наел. Беден човек, българин – името му е Георги Лазаров. Другият българин – Ивайло Кепов, също чакал да бъде ритуално обезглавен. Ивайло Кепов. Ами Иван Кепов е перущенлията, публикувал през 1931 г. свидетелски разкази за кланите, насилените, гонените из кърищата от Кадиево до Филибе като дивеч, бастисвани, където ги застигне башибозукът, живи горени, с най-модерна за онова време артилерия по Перущенската черква "Свети Михаил" са избивани невръстни деца, жени, старци християни, сред които е и Хаджи-Трендафиловият ми род по майчина линия... Ивайло Кепов. А може би е вече заклан! Кадри на клането от видеозапис по арабската телевизия "Ал Джазира" били потресаващи, дочувам реплика на коментатора. Клан бил като животно.
Националната общност носи вина, както отделния престъпник. Онова, което фанатикът върши, е заложено в бита и манталитета на общността, каквото и да ми говорят... Проклети да са праведницине, които измъчват невинни, за да славят Божеството си! Ще повторя, трябва непрекъснато да се повтаря: Няма нищо божествено в образа на Върховния творец, нахъсващ самообявилия се за праведник, правоверен и верноподанник към издевателства над невинния простосмъртен, наивен и доверчив, изпаднал в беда унижен човек. Ходих на гроба на майка ми и го почистих от бурените; после бях на гроба на баща ми. Гроба му, обраснал с млади акациеви храсталаци, едва почистих. В черквата "Света Петка" бучнах за помен на двамата ми родители по свещ в сандъчето с пясъка, бучнах по свещ и пред иконите на Богородица, Иисус и пазителката на българския ни род откъм света на Отвъдното Света Петка Търновска. Пих кафе на масичката при павилиончето на мюсюлманина Маруф от Афганистан таджик, родом от Кабул, Маруф, слънчевия приятел Маруф, който мечтаеше да вдигне християнски параклис на тротоара край булеварда, по който фучат и трещят хиляди леки коли, откарах в село Рогош паусите за редактираните ІІ, ІІІ и ІV част на ръкописа "Историйките на ученика Ламски".
Печатарят настоява да доплатя вече не 200, ами 300 лева за допълнителните 100 екземпляра. Казах: Двеста лева мога да ти дам чак към края на октомври, останалите сто – в края на ноември, кога най-после ще си видя книгата готова за пазара? И пак, и за кой ли път "моят печатар" – сериозен и угрижен едва ли не повече от мен за книгата ми, рече: "Книгата ти ще е готова до края на юли, в най-лошия случай около началото на август ще получиш поне петдесетина екземляра". Предстояло, обаче, пак на моя компютър да изработи паусите за корицата в четирите цвята, което значи четири двойни страници тепърва ще прави, сетне ще ги разпечата на принтера ми, за да ги отнесе на машината за пауси в жк Тракия, а оттам пак в онзи омагьосан кръг Пазарджик – Пловдив – Рогош – Пловдив, или дето имаме една родна приказка: Колай за Македония, драги ми Калитко! Разтакава ли ме, или наистина е угрижен?
Изрично настоях стоте и колкото може още отгоре екземпляра да печата на финландска офсетова 70-грамова хартия, колкото остават до сто и петдесет екземпляра, нека печата на избраната от самия него сива, евтина 45-грамова вестникарска хартия. До гуша съм затънал в дългове, а с печатаря мухабетът ни е: Аз му говоря, че най-после искам да си видя книгата, той ми говори, че иска от мен още пари. Каква стана тя? Как я мислех, в какъв батак се виждам до вежди накиснат!
17 uli 2004
Вече втори месец
чета спомените на 70-годишната Анна Ларина – съпруга на висш функционер в Съветската
държава*, опозорен и разстрелян от глутница идиоти край Йосиф Сталин (1878-1953).
Ето какво ми идва наум, докато чета спомените на Ларина.
Християнството,
като Учение на Иисус от Назарет, съветва човек да се пази преди всичко от
грандомания – основата на всички следващи грехове. Всеки народ сам си кове
участта, докато национални конгломерати (САЩ и прочие) с грандоманията си
влияят върху живота на планетата. През последните три столетия въздействие
върху света ни са оказвали:
В естествения ход на поколенията планетата ни се очиствала постепенно от Злото. Протуберанси на Жестокостта обаче обгарят понякога почти половин хилядолетие, както в епохата на т.нар. Османско присъствие в отвоювания от просветена Византия модел за цивилизационен напредък и завръщането към Средновековния фанатизъм на тълпата. Свещеният Коран е химн на връщане към преосмисления от Иисус Стар завет в Библията... Облагородяването на разума, колкото и странно да изглежда, идва откъм Тибет с неговата бедност, от тибетските монаси, сред които между дванайсетата и трийсет и третата си година, според легендата, живее и школува Иисус. Изкушено да живее все по-охолно и все по-лекомислено и удобно, човечеството неизменно досега се е сблъсквало с хищничеството на разума. Има неясен за всеки от нас твърде строг ритъм в напредъка на човешката ни популация. И този ритъм може да е априори зададен от надхвърлящия изблиците на ентусиазъм и романтически блянове непонятен Свръх-разум от Космоса. Но какво постигнаха с илюзията за Свобода, Братство, Равенство от зората на ХХ век! Разпиля се достойното в Русия, унищожиха го или го противопоставиха на животинското ни начало... Резултатът – нация, където пияниците са нещо нормално, бандитизмът носи успехи, а подлизурството те прави заможен... Такива грехове не се изкупват леко! И лесно се не преосмислят. Българското ни обществено съзнание още е в плен и не се знае докога ще е в плен на безнравственото. Най-пропадналите персони денонощно са фокус на медиите, охраняват ги всякакви институции, включително Църквата.
Нациите плащат за грехове по същия начин, както плаща отделният човек.
Неслучилият обущарски син, семинарист и слаб поет Йосиф Джугашвили не би бил Сталин в друга среда, при друго ментално обкръжение. От "жаркий революционер" в нашите си Български традиционни модели на живеене би израснал изряден диктатор, не по-лош от всеки диктатор по света. Панайот Волов (1850-1876) е типичният роден интелигент, безпомощен пред стремежа към успех на всякаква цена и пред грандоманията. Любопитно ми е все пак как Възгорделият се в ограничен период от време придава устрем и енергия на огромни човешки множества, дисциплинира ги, изпраща ги на заколение в името на умозрителна мечта или идея. Александър Македонски и Наполеон Бонапарт, Адолф Хитлер и Бенито Мусолини са грандомани. Без Сталин, не би просъществувал СССР.
.jpg)
Илюстрации:
.jpg)
.jpg)
