Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

неделя, 6 януари 2019 г.

ЗАВЕЩАНИЕ (1972) Продължение 5

ЗАВЕЩАНИЕ (1972)

Продължение

LXXV

И досега си спомнят често
как дядо ми, прострян в пръстта,
заровил нос, изглеждал весел,
ужасно весел пред смъртта.
Това е трайната черта
на целия ни род, у нас –
с добре раззинати уста,
усмихнати в коварен час.


LXXVI

На старата Невена искам
да поднеса надгробен стих,
че по душа ми бе най-близка,
хем весела, с характер тих,
сърдечна, жизнена такава
 с излъчване на доброта.
Сълза от мен тя заслужава
в горчивата си самота.*

LXXVII

И друга тук да спомена –
с косици, сплетени на кок,

петима сина таз жена
дарила беше със живот.
Старешки, с архаичен слог
от нея помня куп писма.
Без близък влезе и без бог
край Лом** в коравата земя.

LXXVIII

От мъж, чието име нося –
чиновник дребен и миньор,
да беше жив, с два-три въпроса
разбрал бих как и с колко зор
мъжът успява да е горд
дори предаден и проклет***.
Но ето, следващият спор
очаква неспокойно ред.

СПОР ЗА ГОРДОСТТА

LXXIX

Съдбата картите размесва –
кокетка дърта и без срам,
един погубва в неизвестност,
а друг въздига като храм.
До днес нечестно не играх
с валето, дамата и попа,
а виждам, козовете сбрал,
по масата друг някой хлопа.

LXXX

И му разтваря – срамота! –
съдбата тежките си порти,
Ахил подлага сам пета,
Офелия тресат я вопли;
а ти със зъби си се вкопчил
в сърцето си за своя пай.
Жестоко плаща гордостта си
беднякът, и това се знай!

LXXXI

Синът на Робов – Валентин,
синът на Зарев – Владимир****
и тъй нататък всеки син
на татко с име и пари
не се коси, не се мори.
Не се сравнявай, драги, с тях,
не ставаш и за чеп дори –
глупакът предизвиква смях.

LXXXII

И те се чувстват недоволни,
и кръв струи от всеки ред
на хора патетични, волни,
а ти не си признат поет,
че нямаш още ни куплет
умилни стихове в "Септември",
ни в "Пламък" си добре приет,
та зарежи я тази тема!

LXXXIII

За "Пулс" да не говорим; виж,
творби на автори с пера
в нахакан стил "село Мъглиж" –
работника наричат "брат",
  със гневни възгласи, с "ура"
възпяват, бият се в гърди...
У парвеню да търсиш срам!
Защо ги споменаваш ти?

LXXXIV

– Смири се. – Думи не губи!
– Поспри! – Не, никого не чакам.
– Главата си в стени не бий.
– Чекръкът на Историята трака.
– Затъваш в сплин и с двата крака.
– Но нищо калпаво не скрих.
– Описвай себе си, не мрака.
– Аз цял съм в този мрачен стих.

БАЛАДА

По дяволите, Франсоа Вийон,
знам, не подхожда този тон
на бръчките ти некрасиви
сред толкова поети мили.
Защо ли стенеш и кълнеш?
Самотник някъде ще мреш
и никой няма да си спомня
за твоята сълза огромна;
и под плешивия ти лоб,
Чудако, ще копаят гроб
и ще те бесят из горите,
пред замъците, ведри, сити.

По дяволите, Франсоа Вийон,
не ти подхожда гневен тон.

LXXXV

О нежност, колко си ни нужна,
как скъп ни е отнесеният лъх
на южна вечер теменужна
с луна като опънат лък,
с река, в която ромолят
небе, звезди там потопени,
и аз съм плът от тази плът,
разбит на късчета от време.

LXXXVI

И колко неуместно е това,
подобно реквием звучи,
сантиментални някакви слова
на млад глупак със светнали очи.
Къде е поривът лъчист,
реката бистра де е днес;
и тишината в теб квичи
подобно стар премръзнал пес.

LXXXVII

За теб седемдесет и втора
горчиви хапки отреди –
със себе си да се пребориш
тъй както никога преди;
сега – и криво да седиш,
дали около теб е чисто,
макар високо да гради
това, което беше низко?*****

LXXXVIII

На всички веселяци днес,
в дворци живеещи охолно –
ни пукнат грош е тази чест,
щом любовта убива подло.
Играе шутът важна роля,
която прави го богат
 върху човешката неволя  
във нашия двуличен свят.

LXXXIX

Фасонът, модният костюм,
уиски, сластните жени
и пурата от скъп тютюн –
не може туй да не плени
младежа с румени страни.
Но боже, колко мъка има
в човека, страстите сменил
с разсъдък, хладен като зима!

БАЛАДА ЗА ЖЕНЕНИЯ МЪЖ

Ако за нея не шумя на глас,
суетно не въртя ръце
и не изпадам във екстаз,
със сгърчено от страст лице –
ще кажете, че без сърце
живея в безнадежден хлад...
Макар без опит, доста млад,
готов съм да поспоря с вас –
щом с нея чувствам се богат,
нима не я обичам аз!

Година мина оттогаз,
едва си спомням всичко днес -
обиди, караници, мраз,
редица месеци без вест;
горчилката е като пес:
изгониш го, той пак търчи
към теб с невесели очи...
Но съм готов да споря с вас:
щом с нея чувствам се щастлив,
нима не я обичам аз!

Видях я във тревожен час,
бе в осми месец и с корем;
извиках я, дойде у нас,
готова да се съберем.
Жената е добър ярем
за мъж, опасно вироглав.
Сега се питам, бях ли прав?
Но пак готов съм с всички вас
да водя спор суров и здрав –
нима не я обичам аз!

Вали и грей, и пак съм сам,
един улегнал мрачен ням,
понасям своя дълг голям
и тя над мен оказва власт,
дете прегърнала със плам...
Дори грехът й да не знам,
нима не я обичам аз!

Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019


Plovdiv, edited by 6 jan. 2019
___
* Невена от Перущенския род Хаджи-Трендафилови, по-голямата щерка на оцелелия в клането през Април 1876. петгодишен Гочо. Когато беряла душа, притискала се до коравата длан на дядо ми и през хрипове шепнела: "Не ме оставяй, Борьо, не ми се умира". Надвечер жените около нея се сбираха на приказка. Надсмиваше се над непредсказуемите геройства и хвалби на дядо ми с късата задевка: "Ръц, Боби!" Толкова се настрадала с него, че по някое време носи в пазвата си торбичка с отрова. Като първи внук и все край нея, ни веднъж не я чух да му каже дума напреко. В последните си години беше станала кожа и кости.

** Господинка Бояджиева от Харманли, заровена в старопиталище край Лом; за белег гробарите турили речен камък, че не се явил ни един от синове, снахи, внуци (сред които и пишещият). Най-бедните в махалата, въпреки че мъжът й бил бирник. Строго се държала с петте си сина. Кога се ражда последният, водят бездетно семейство бургазлии да осиновят бебето (моя баща), а тя – още лехуса (до двадесетия ден подир раждането), се надигнала гневна: "Това дете само през трупа ми ще излезе от този дом". Като изпраща 22-годишния Кирил на фронта през зимата на 1945 г., дала му евтина хартиена икона на Господ.

*** Три години преди да се пенсионира, дребният данъчен чиновник гарантира кредит на свой приятел, и като не изплащал вноските аверът му, дядо ми зарязва чиновничеството и слиза в мините на Златоград да изплати чуждия заем. Изплати заема и скоро след това се помина. Заклевал синовете си да странят от политиката, че политиката, казвал, е мръсна работа за провалени хора. Честният човек си гледа дома и семейството, не се занимава с политика. 

**** Някогашни състуденти в университета, 1967-1971 г.

***** Човекът не искаше да се жени и впрягането в брачния хомот бе придружено с вой, тръшкане, биене на глава в стени и врати, къчове, сцени на гняв, следвани от сцени на горещо разкаяние. Бел.м., tisss.